Проф. д-р Иван Гаврилов: Боли ме, когато видя рушащи се храмове
Св. великомъченик Пантелеймон
Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния… Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели… В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота.“ (Прем. Сир. 38:1-2, 12-14).
Днес Църквата почита свети великомъченик Пантелеймон. Светецът бил най-добрият ученик на знаменития придворен лекар Ефросин и заедно с това получил дара на чудотворството да изцелява в името на Христа. Столетия по-късно в сонма на светиите е записано името на хирурга в расо – св. Лука Войно-Ясенецки (1877-1961). Архиепископ Лука бил професор, по чийто учебници по анатомия и анестезиология учели студентите по медицина. Докато оглавявал катедрата по оперативна хирургия и топографска анатомия в Държавния туркестански университет, в най-тежките години на репресии за Църквата в Русия той се посветил на пастирското служение. Преди операция той винаги се молел, правел на тялото на болния кръст с йод, и едва след това започвал да оперира. На неговото погребение хиляди вярващи чакали на опашка от няколко километра, за да изпратят своя обичен чудотворец хирург в последния му земен път.
Още много са лечителите, които през хилядолетията Църквата е провъзгласила за светии. Какво обаче се случва днес? Дали между медицината и вярата не се е появил твърде голям разлом?
Представяме ви един от лекарите, които не смятат, че вярата е „прът в колелата на научния напредък“. Проф. д-р Иван Гаврилов е един от водещите онколози в България, специалист по мамология, началник на Торакалната клиника в Специализираната болница по онкология. Той заявява себе си като вярващ човек, без притеснението дали някой ще го упрекне, че се доверява на „бабини деветини“. Благодарение на неговата дарителска помощ десетки църкви се сдобиват с кръстове и храмови икони не само в Монтанския край, където е роден; с негова помощ са възстановени изоставени храмове, сред които храмът „Вси светии“ в монтанското село Горна Ковачица.
Проф. д-р Гаврилов даде кратко интервю специално за читателите на Православие.БГ…
Какъв бе Вашият път към вярата? И не се ли притеснявате, че духовните Ви търсения може да се сторят на някои представители на лекарското съсловие като нещо, което „не подобава на сериозен професионалист“?
От една страна, аз не държа да имам последователи. Не пропагандирам пред колегите си, че трябва да открият Бога и само тогава ще бъдат добри. Ако си добър човек, то ще бъдеш добър и в професията си, ако имаш вяра – неусетно ще увлечеш и други край себе си. Ако имаш дарбата да преподаваш и да убеждаваш, ще имаш последователи и като лекар, и като вярващ човек. От друга страна, не бих казал, че има чак такъв скептицизъм към вярата в нашето съсловие – вече във все повече лекарски кабинети може да видите икони. И повечето от тях са сложени с истинска вяра, а не като едно време, когато по задължение в кабинета всеки си слагаше портрет на държавния глава.
За да открия за себе си вярата, не съм преживял някакви разтърсващи събития, а я получих като духовно наследство от моето семейство. Моите деди са били ктитори, някои от тях – известни, други – неизвестни. Когато възстановявахме църквата в село Горна Ковачица, изпитах голяма радост, когато видях, че иконата на Христос Пантократор на иконостаса, рисувана от баща и син от Дебърско през 1893 г., е дарение от моя прадядо. На надписа пишеше, че я дарява „за душевно и телесно здраве, и за радост на внуци и правнуци“.
Мнозина пропускат, че първите болници в Средновековието са се появили в манастирите, и монасите, покрай грижата за духовното здраве на хората, са се грижели и за телесното им здраве. Така че оттам е започнала да се развива и медицината. Още преди тях успешните лечители са били канонизирани – свети Пантелеймон, светите Козма и Дамян, свети Иван Рилски, който също е бил лечител, и т.н. Това не може да остане без следа и да се смята, че всичко може да се обясни със суровия материализъм. Много неща не са известни на науката и тепърва ще се откриват; огромната загадка на генетичния код на човека все още буди спорове и недоумения…
За мен лекарят е наместник на Бога пред болния, само пред болния – подчертавам. Затова е много важно пациентът да има доверие на лекаря, за да се постигне успех в лечението.
Усещате ли по някакъв начин тази подкрепа свише в професията си?
Когато останеш насаме с екстрената ситуация – само Господ може да ти помогне. Казвам го като хирург онколог. Независимо от съвременните образни средства за диагностика, лекарят е възможно да получи изненада по време на интероперативното действие. Тази изненада понякога може да е положителна, но по-често е отрицателна – тоест да се изправи пред напреднал процес с обхващане на жизненоважни органи, и тогава хирургът е поставен пред дилемата как да съхрани живота на пациента и едновременно с това да му бъде максимално полезен – дали би могъл радикално да отстрани заболяването, или би могъл само да облекчи състоянието на пациента за определено време.
Има ситуации, в които трябва да решиш дали да продължиш или да спреш. Огромното желание е да продължиш – за да помогнеш на човека, а да спреш е инстинктът за самосъхранение – и на тебе, и на пациента – да не остане той на операционната маса и да не се случи непоправимото. И много пъти, когато вземеш правилното решение – лично на мен ми се е случвало, но предполагам, че и на други колеги, нещата тръгват от само себе си. Но това „от само себе си“ означава, че има нещо, което ти помага – от една страна са знанията ти, както и подкрепата на асистентите, на анестезиолога, но и на още нещо. Тогава вече това „още нещо“, което всеки може да тълкува по различен начин – оправдава риска.
Спецификата на Вашата професия е такава, че ежедневно се срещате с хора, които се надяват на чудото…
Вярата е много ценна в процеса на лечението. Но когато се говори за чудеса в онкологията, трябва да сме предпазливи към сензационни новини. Защото в много от случаите, когато лекарите са казали на някого, че не могат да му помогнат, а той се е излекувал, се оказва, че е лекарска грешка. Не е невъзможно в онкологията доброкачественият процес да бъде сбъркан със злокачествен.
Освен това, има една приказка, която е добре да помним – че Бог помага, но в кошара не вкарва. За жалост, има пациентки, които дълги години игнорират състоянието си, и решават да потърсят помощ когато вече е късно. И очакват някой да направи чудо за тях, а как да излекуваш човек, който практически сам се е обрекъл на гибел?!…
Може би мнозина са си представяли, че в съвременния свят на динамично развитие на медицината, човечеството окончателно ще се освободи от онкологичните болести, но на този етап това не се получава… Имате ли отговор за себе си относно духовните причини за болестите, които ни сполетяват?
Когато човекът започне да се държи към природата като господар и неин победител, това неизбежно има последствия. През последните 30 години хората подкопават основите на собственото си съществуване. И когато този тласък към самоунищожение стигне връхната си точка, а ние сме близо до нея – не само ще има обяснение за стихийни бедствия, а за всеобща гибел. Може би именно вярата, изразена във волята да се съобразяваш с Божиите закони и оттук – и с природните закони, е пътят към спасението.
А защо и добрият, духовно чистият човек е сполетяван от болестта – не зная, нямам точен отговор за себе си, може би е заради нещо, което е извършил в миналото си, а може би е само изпитание…
Вие сте един от щедрите дарители на Църквата. Не ви ли привлича идеята да Ви провъзгласят за архонт?
Целта да придобиеш някаква титла е кардинално далеч от моите разбирания. За мен днешните архонти са хора с нечисти помисли. На кого е необходима тази показност? На никого не е от полза – нито за дарителя, а още по-малко за Църквата.
Чувствам се неудобно да говоря за това какво съм дарил, само ще кажа, че ме боли, когато видя разрушен храм; когато видя съсипана икона; когато видя храм, който е обновен, но не се отваря, или пък храм, който се отваря, но няма свещеник; или когато има свещеник, но той по-добре да не е такъв; когато видя храм, който се отваря, но остава празен. Много ме боли, защото не ценим това, което имаме, а първите християни не са имали храмове, но с ограничените условия, с които са разполагали, са служили на Бога и измежду тях са произлезли много светци, които се почитат и днес.
Когато видиш как някой старец или дете целува дарената икона, или си участвал във възстановяването на храм, който е тръгнал да си отива – това ти дава усещането, че има много по-силни неща от човешката злоба и алчност. Неща, които са вечни и ще надделеят над всичко останало.
А що се отнася до хората, които говорят едно, а пък вършат друго, които демонстрират някаква псевдовяра, не съм аз този, който ще съди, но си мисля, че рано или късно, в определена фаза от живота си човек е добре да се замисли накъде е тръгнал. Преди време, на пазара, дочух един разговор на двама мъже около 60-годишни, които вървяха точно пред мен. По всичко личеше, че бяха добри приятели, и единият каза на другия: „Знаеш ли, преди, като бях по-млад, се страхувах от смъртта – че всичко ще свърши и край, а сега вече не ме е страх от смъртта, а от Бога…“.
