Покръстването на диваците



Американските методисти в Шумен

Първите протестантски мисионери у нас са методистите Албърт Лонг и Уесли Притиман, които пристигат през 1857 г. Отначало те правят проучвателна обиколка заедно с Едуин М. Блис във Варна, Шумен, Разград, Русе и някои по-големи села. За център на бъдещата дейност е избран Шумен поради няколко причини – “осево” разположение в средата на Североизточна България, значителен български елемент (8 000 души от общо 40 000 жители), трайни връзки с чужбина (полски и унгарски емигранти след 1849 г., английски и френски войски през Кримската война, учители чужденци).

Първата задача на Лонг и Притиман е да научат българския език, след което започват първите си контакти в Шумен с цел да спечелят доверието на гражданите. Те провеждат лични и общи срещи най-вече с общинари и учители. В началото на 1859 г. тук пристигат още двама мисионери – Фредерик Флокън и Е. Уелнис. Скоро Лонг заминава за Търново, а Флокън и Уелнис за Тулча. С каузата на протестантството в Шумен се нагърбва само Притиман.

Той умело напипва пулса на обществения и стопански живот и запълва някои фрапиращи ниши в него. На първо място медицината в Шумен вегетира на примитивно ниво. Американецът е завършил медицина и започва да извършва безплатни лекарски прегледи и да раздава лекарства в домашната си аптека. На второ място българите остро се нуждаят от техника, защото манифактурата им не е развита. През Варна Притиман внася шевни машини, часовници, дърводелски инструменти, хармониуми и др., които продава изгодно на населението. На трето място той използва преклонението на българите към писаното слово и острия недостиг от издания на български език. Започва да разпространява даром издания на библейски книги и пропагандни брошури в Шумен и околните селища. В къщата, наета от Притиман, е устроена стая, където се провеждат молитвени събрания. Той постоянно проповядва за разлика от мнозина български духовници, които се задоволяват само с извършване на църковните служби. Спечелва симпатиите на българите, като се присъединява към тях в спора им с Фенерската патриаршия. Американецът разширява орбитата на дейността си, като се опитва да предразположи във Варна руския консул Ал. В. Рачински и архимандрит Филарет.

За събитията в Шумен е добре осведомен Васил Друмев (по-късно Търновски митрополит Климент), който тогава учи в Одеската духовна семинария. В своя рецензия, поместена в популярния “Цариградски вестник” през пролетта на 1860 г., той предупреждава съгражданите си за опасността да се “прелъстят” от мнимото състрадание на американския мисионер.

Сигурно е, че Притиман узнава своевременно за тези нападки. Той решава да промени тактиката си, която за негово разочарование не жъне богати плодове. Дотогава мисионерът дава уроци по английски език в мъжките училища, а съпругата му преподава английски и френски на 12 момичета. На 2 март 1862 г. Притиман открива вечерно училище за деца на бедни семейства, чираци и калфи. Записват се около 40 младежи. В своето слово по този повод мисионерът твърди, че не е дошъл да основе нова религиозна общност, а да помогне на българите да възкресят Православната си църква [sic] и да ги запознае с евангелското учение. Реакцията на по-будните българи не закъснява. Тогава е великият пост, задължително спазван от населението. Учителят Никола Бацаров написва и произнася слово за Неделя кръстопоклонна в двете шуменски църкви. В него той, като взема повод от празника, изтъква необходимостта от почитане на Христовия кръст. След това изброява ересите и сочи, че сегашното “гонение” срещу Православната църква е по-опасно, защото е по-изкусно. За разлика от древното християнство протестантите са изоставили почитането на кръста, иконите, светците, мощите, тайнствата, литургията. Те проповядват “като че ли българите са съвсем диви и загубени, като техните африкански диваци-роби”. Бацаров засилва краските, като нарича протестантството “смъртоносна зараза”, “неисцелна рана”, “заблуждение” и предупреждава родителите да насочат децата си към общинските училища.

Тази ожесточена филипика дава осезателни резултати, защото шуменската община открива неделно училище. В него се записват 120 ученици от 18 до 30 години, но поради неуредици то функционира само два месеца. На този удар Притиман отговаря с нов ход, като прави постъпки да организира девическо училище с преподавателки от чужбина. Общината вече е нащрек и отхвърля неговите опити да купи земя или да наеме сграда за целта. Тогава той решава да обучи в протестантското училище в Малта български младежи, които жадуват за по-високо образование. В това отношение Притиман бележи известен успех, защото убеждава родителите на 17 момчета от Шумен, Котел и Търново да ги изпратят там. В отговор на тази маневра шуменската община пише писма до тези ученици в Малта и ги призовава да се върнат в родината. Тя предлага на децата от Котел да учат в Шумен, като бъдат подслонени в почтени български семейства.

Сподирян от неприязнените погледи и саркастичните подмятания на шуменци, Притиман се чувства самотен и излъган в очакванията си. При посещение във Варна през април 1863 г. той открито се оплаква, че българите са “неблагодарни за самоотвержеността на мисионерите” и отказват да разберат доводите им. За да неутрализира окончателно опасността от неговата пропаганда, шуменската община отива до крайност. Тя решава да събере и изгори публично брошурите, разпространени от американеца, и да издаде окръжно послание срещу протестантството, което да бъде публикувано във вестниците. По този начин се цели проблемът с мисионерството в Шумен да се превърне от местен в национален. По всяка вероятност това намерение не е осъществено, защото Притиман напуска завинаги Шумен в края на 1863 или началото на 1864 г.

Методистите не могат да се задоволят със загубата и през 1874 г. правят втори опит да продължат проповедта си в Северна България. Начело на мисията застава опитният Флокън, който привлича за свои помощници Е. Ф. Лоунбърн и У. Чалис. Флокън превежда и издава протестантската “История на християнската църква с 33 изображения от И. Гизелер” (Виена, 1876, 2, 351 с.). Новооснованите общини в българските земи са посетени от епископ Харис. Той свиква първата методистка годишна конференция и ръкополага българи за пастори. Мисията е прекъсната от Априлското въстание и Освободителната война. Въпреки десетилетните усилия и хвърлените големи средства резултатите от методистката агитация в България трябва да се преценят като незадоволителни. В началото на ХХ в. в тази църква членуват само 269 души, ръководени от 15 пастора, от които само един е американец. Няколко пъти Мисионерският съвет на методистите в САЩ обсъжда сериозно предложението да се откаже от българските земи.

Кои са причините за неуспеха на американските проповедници и особено на Притиман в Шумен? В досегашните изследвания провалът на тяхната по същност религиозна дейност се обяснява единствено със социално-икономически причини, което издава рецидив от марксистката методология. Проблемът е по-комплексен. Документалните извори за ХІХ в., с които днес разполагаме, отразяват позицията на малцината интелектуалци, които движат културния живот в града и мотивират общината с доводи за действие срещу методизма. Тези интелектуалци (главно учители и свещеници) са увлечени от национализма на епохата, който приема чуждия етнически елемент само дотолкова, доколкото той е обществено и религиозно пасивен и не застрашава утвърждаването на българската идентичност. Когато този елемент стане активен, той се превръща в опасност за единството на социума, която трябва да бъде отблъсната. Но огромната маса от гражданите на Шумен и още повече жителите на селата са полуграмотни и неграмотни занаятчии и земеделци. Техният светоглед е православието, разбирано като сбор от обреди и допълнено от магии и суеверия. Тъй като имат съвсем бледи познания за догматиката не на последно място поради апатията на духовенството, тези българи от масов тип възприемат религията само от нейната външна и ритуална страна. За тях всеки апел да се изостави кръста, иконите, светците, курбаните е равносилен на отказ от едно наследство, което е завещано от хилядолетната традиция и практически е тъждествено с народността. Съдбата на малцината българи, избрали за своя нова религия исляма и претопени сред турците е тревожен сигнал в това отношение. Освен това, в битов план американските проповедници се придържат към краен аскетизъм, понеже не пушат, не пият алкохол, отхвърлят извънбрачния секс и странят от всякакви светски развлечения. През Възраждането нашите прадеди откриват насладата от земните удоволствия и започват да скъсват със средновековните табута. Американското пуританство се оказва нелепо и чуждо на българския манталитет.

За отрицателната нагласа на българите към чуждото мисионерство допринася не само борбата срещу гръцката църковна йерархия, увенчана от великденската акция през 1860 г. По времето, когато Притиман действа в Шумен, избухва скандалът с унията на цариградските българи (1860-1861 г.). Първоначалните опасения, че тя ще се разшири и ще увлече голяма част от българския народ, се разсейват, когато Русия успява да отвлече водача на унията Йосиф Соколски. Скоро след това унията бързо губи инерцията и влиянието си. През лятото на 1861 г. се наслагват редица събития в империята, схванати като апокалиптични (голяма комета, династична промяна – умира султан Абдул Меджид и се възкачва Абдул Азис, девалвация на османската валута). Възникналата обществена психоза е олицетворена от лечителя Ангелуш от Силистра, който събира огромни тълпи в Шумен и разпалва православната им вяра в противовес на протестантската пропаганда.

Личното име на Притиман – Уесли, всъщност е фамилията на основателя на методизма Джон Уесли. Този факт подсказва, че мисионерът произхожда от силно религиозно семейство. Фамилното му име Prettyman се превежда буквално с “хубавец”. В спомените личността на Уесли Притиман е представена предимно в симпатична светлина. Учителят Илия Блъсков признава: “Той като человек бе с една високоблагородна душа, а като мисионер бе искрено предан на служението си”. С оглед на резултатите в най-добрия случай идеалистът Притиман може да се сравни с Дон Кихот, който хвърля енергията си за рушене на вятърни мелници. В най-лошия случай той би могъл да се сравни с Бай Ганьо. Подобен паралел изглежда абсурден, но не следва да се забравя, че Алеко Константинов решава да напише “Бай Ганьо” именно при посещението си в Чикаго. Макар че са обзаведени с техника, американците от ХІХ в. не контрастират на българската изостаналост, а й съответстват. Тази изоморфност се проявява в отсъствието на зрялост и ускорено-сгъстеното развитие, в чувството за културна малоценност пред стара Европа и грубата парвенющина.

Редица американски мисионери от ХІХ в. се ръководи от идейни стереотипи, които по-скоро пречат, отколкото допринасят за постигане на техните цели. Те възприемат народите в Османска Турция като полудиваци, които трябва да бъдат цивилизовани въпреки съпротивата им, и подхождат към тях със същата амбиция, с която три века преди това конкистадорите от Стария свят покръстват туземците от Новия. Още през 1845 г. Американският съвет определя като своя главна цел спасението, а не противопоставянето на душите.

За съжаление в агитацията на Притиман преобладава именно противопоставянето. Намек за такова отношение се долавя в цитираната му проповед, в която пожелава на българите да “възкресят” своята църква, сякаш тя е някакъв вонящ труп. Едва ли можем да се съмняваме, че той споделя възгледите на мисионера в Южна България У. Мериъм, който нарича православието “духовна смърт” и го окачествява като “изцяло погрешно”. В контекста на бурните възрожденски процеси, когато Българската църква се обновява и търси окончателно освобождение от опеката на Фенер, подобни клевети предизвикват желание за отпор. Отказът на американските мисионери да разберат православието и да се приспособят в известна степен към него противоречат и на отдавнашната римокатолическа политика на “инкултурация”. Още през ХVІ в. йезуитската мисия в Азия печели хиляди привърженици чрез съзнателно търсената симбиоза между латинската религия и местните езически традиции. Не на последно място шуменци са отблъснати и от негативността на Притиман към православна Русия, която защитава политическата кауза на българите и макар че тя се отнася резервирано към църковната борба, подпомага материално нашите църкви и манастири. В крайна сметка трябва да се подчертае, че неприязънта на българския народ към американските мисионери се дължи на неприемане на техния сектантски фанатизъм и методи на действие, а не на омраза към далечната и непозната Америка. Натрупаните негативи от сблъсъка с чуждата мисия остават да тегнат в колективната памет на шуменци и не е случаен фактът, че през 1875 г. в града избухват размирици по повод сватбата на една българка с френски инженер.

Пълният текст на статията можете да свалите оттук.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. p_stefanos каза:

    Показваме забележителен пример на устойчиво развитие – за век и половина почти нищо не се е променило. Като един от най-спасителните православни ритуали и до днес продължава да бъде провирането под масата. Оттам по асоциация следва провирането през дупката в пещерата на св. Иван Рилски, провирането през чатала на някое дърво на някое свято място и пр., все блестящи примери за духовна извисеност и евангелска просветеност. Когато някоя тв предава репортаж от някой храм, винаги показва или палене на свещи, или обикаляне около нещо, или как бъркат курбан в голям казан. Забележителното е, че най-якия стълб на тази устойчивост е не неграмотния народ, а именно свещенослужителите.

  2. Дон Кихот каза:

    Ако ляхме антрополози, бихме казали, че това влизане в дупка означава подсъзнателно връщане в утробата на Великата Богиня-Майка. Векторът на движението е хоризонтален, земен, а не вертикален, небесен – към Бога Отец. Това е идолопоклонство, а не идолоотверженство.

  3. Danine каза:

    Чуват Ви, но не Ви слушат…Те сизнаят, така са си свикнали, какво от това, че не е правилно – „нали всички така прамвят?!“.
    Норма става нарушаването на нормата, а модел за подражание са не светците, а грешниците. Пък и нали трябва да бъдат привличани хората в църквите, да им се поднася лесно смилаема храна, да не би нещо да ги уплаши и прогони. Важното е всеки да СИ вярва – тази е, май, вечната и най-„здрава“ религия…

  4. popov9333 каза:

    Ха-ха-ха, p_stefanos, много точно казано, така шеговито, но точно. Така бих искал тези шегички да действат като струята на пожарникарски маркуч в ушите на някой хора.