„Ваше благородие, госпожа чужбина…“



Сто години „бяла“ руска емиграция в България – на тази тема бе посветена състоялата се наскоро в София (ул. Московска 5) изложба, подготвена от Централния държавен архив с документи от неговите фондове и фондовете на държавните архиви на София, Разград, Търговище, Кърджали и Благоевград. Документите и снимките обхващаха предвоенния период и отразяваха основните моменти в съдбата на руските бежанци – пристигането и посрещането им в България, адаптацията у нас и приноса им за развитието на нашата страна. Изложбата бе уредена с голяма обич и задълбочено познаване на темата. В деня на нейното откриване – тя беше открита от вицепрезидента г-жа Илияна Йотова и ръководителите на Държавния архив на България – средно голямата зала не можеше да побере всички желаещи да я видят, хората чакаха на опашка отвън, под дъжда.

С името, дадено на изложбата – „Ваше благородие, госпожа чужбина“ – трудно можем да се съгласим. Православна България не става чужбина за руските емигранти; също и днес руснаците не я възприемат като такава. Удивителни са невидимите връзки между нашите народи, взаимната им помощ в течение на вековете – онова, което остава във вечността и не може да бъде разрушено от интересите на временната политическа конюнктура и политика.

Мото на изложбата е цитат от доклада на министерството на външните работи на България от 1923 г.: „Признателната на руския народ България, макар и малка по площ и крайно обедняла след войните, прие по най-сърдечен начин многобройните руски бежанци и се зае веднага с обмисляне как да им помогне“.

И това наистина е така – приемът е изключително сърдечен. И това по време, когато самата България преживява национална катастрофа след края на Първата световна война. Според мирния договор от Ньой страната губи една десета от своята територия и една седма част от населението си. Западните покрайнини и Македония преминават към Кралството на сърбите, хърватите и словенците, Западна Тракия – към Гърция (загуба на излаза към Бяло море), Добруджа – към Румъния. Числеността на армията е намалена до 33 хиляди, страната трябва да изплати огромна контрибуция в пари, добитък, зърно, плодове и зеленчуци плюс безвъзмездни доставки на 50 хиляди тона въглища. България се изпълва със собствени бежанци от отнетите български територии, в страната се появяват и множество български военни инвалиди, сираци и вдовици.

Потокът бежанци от Русия се насочва към България през 1919 г. Само за няколко години количеството им достига 35 хиляди. Освен цивилните, дошли самостоятелно, от май 1921 г. от Гърция и Турция започват да пристигат поетапно военни – около 20 000 души от армията на барон Врангел. Част от бежанците продължават пътя си по-нататък, към Югославия и Западна Европа. В средата на 20-те години в България остават около 20 000 души.

С решение на българското правителство през 1921 г. е създаден Комитет по въпросите на руските бежанци и са отделени държавни средства за осигуряване на пристигналите с храна и подслон. В помощта за руските бежанци от самото начало се включва активно Българската православна църква. Бъдещият Екзарх, а през 1920 г. архимандрит и протосингел на Софийската митрополия Стефан (Шоков) участва в създаването на Руско-българския културно-благотворителен комитет – първата значителна обществена организация за помощ на руските бежанци у нас. И пак той успява да уреди България да получи т. нар. бежански заем, с което значително се облекчава положението на преселниците. С окръжно послание Св. Синод създава епархийски комисии за събиране на средства за руските бежанци. На 17 юни 1922 г. Синодът нарежда на богослуженията да възнасят молитви за руския народ и Руската църква, а през 1923 г. отправя към българското правителство и международните организации послание с молба да съдействат за прекратяване на гоненията срещу християните в Съветска Русия и освобождаване на Патриарх Тихон от ареста.

Руската емиграция от онова време, условно наричана „бяла“, представлява всички слоеве на руското общество: интелигенцията, дребната буржоазия, занаятчиите, работниците и селяните, множество деца и учащи се. Много от новопристигналите нямат с какво да се издържат и започват живота си в България с тежък труд. Но само след 10 години на работа у нас са назначени 120 руски лекари (към момента на пристигането им в страната има един лекар на 10 000 души население), 380 учители, 35 професори, 160 юристи, 55 агрономи. Създадени са над 100 руски обществени организации, като в уставите на много от тях като цел се посочва: „съхраняване на руската национална идея и подготовка на емигрантите за политическа, стопанска и културна дейност в бъдещата възродена Русия“. В това, че Русия ще се възроди, те не се съмняват. От 1921 до 1939 г. в България излизат 87 емигрантски вестници и списания. Открити са руски училища и гимназии, между тях прочутият лицей на Варвара Павловна Кузмина, детски домове и детски градини, руски домове на инвалиди от войната в няколко града, руски болници. Близостта на руския и българския език, православната вяра и доброто отношение на българите към руските емигранти изиграват важна роля за адаптацията на руската диаспора у нас. На руските професори и преподаватели в Софийския университет от 1920 до 1930 г. се разрешава преподаване на руски език, а на студентите – да полагат изпитите на руски.

Руската емиграция, значителна част от която съставляват свещенослужители, преподаватели по богословие, монаси и активни миряни, дава своя осезаем принос за живота и дейността на Българската православна църква. В България пристигат няколко руски владици. За управляващ на руските църковни общини е назначен епископ Лубенски (впоследствие архиепископ Богучарски) Серафим (Соболев), днес широко известен и почитан у нас светец и чудотворец, канонизиран през 2016 г. от двете поместни Православни църкви – Руската и Българската. Духовно чедо на преподобния Анатолий Оптински, получил благословение за монашеския си път от св. Йоан Кронщадски, св. Серафим е изтъкната фигура на руската емиграция, подвижник на благочестието и ревнител за чистотата на православието, истински пример за архипастир, оставил значителна следа в историята на Българската църква, а също и множество последователи, духовни чеда, в това число и сред българските пастири и архипастири, плюс изключително важни богословски трудове.

Царицинският епископ (впоследствие архиепископ) Дамиан (Говоров) през 1923 г. основава Богословско-пастирско училище към манастира „Св. св. Кирик и Юлита“ край Пловдив. Обучението се провежда по програмата на дореволюционните руски духовни семинарии и продължава три-четири години, преподаватели са руски богослови. Въпреки оскъдните средства училището е възпитало не едно поколение свещеници, в него учат български и руски студенти от България и други страни на Европа, и дори от Северна и Южна Америка.

От 1925 до 1931 г. в България живее и полага пастирски грижи за множество православни християни Полтавският и Переяславски архиепископ Теофан (Бистров). Значима фигура на руската емиграция е бившият глава на руското военно и морско духовенство протопрезвитер Георги Шавелски.

Многобройното, образовано и активно руско свещенство често е инициатор и двигател на немалко важни духовни процеси в нашата страна, съдейства за развитието на монашеството, богословската наука, създаването на духовни учебни заведения у нас.

Значителен принос за развитието на духовното образование в България имат руските учени-богослови: член-кореспондентът на Руската Академия на науките, професорът от Петербургската духовна академия, знаменитият егзегет, патролог и историк на Църквата Николай Никанорович Глубоковски. Сред първите избрани професори на Богословския факултет на Софийския университет освен Н. Глубоковски е и бившият професор от Петербургската духовна академия, библеист и законоучител на децата на последния руски император, протойерей Александър Петрович Рождественски. От 1924 г. и до своята кончина професорската катедра по история на Древната Църква заема бившият професор от Киевската духовна академия Михаил Емануилович Поснов. В Богословския факултет на Софийския университет преподават по различно време о. Георги Шавелски, професор М.В. Зизикин и доцент С.В. Троицки. В Пловдивската духовна семинария преподават шестима руски емигранти: Н. Никитюков, професор М. Поснов, о. Михаил Шишкин, М. Калнев, И.Чаусов и В. Иваницки, като първите двама преподават също и в Софийската, а последните двама – в Бачковското свещеническо училище.

На преподаването на Закона Божи в руските учебни заведения се придава особено значение, то е задължително в руските емигрантски училища и гимназии, а също и във военните учебни заведения: Константиновското (Горна Джумая – днешният Благоевград), Александровското, Корниловското и Донско-атаманското (Ямбол), Сергиевското артилерийско (Нова Загора), Николаевското (с. Княжево) и Кубанско-Алексеевското (Търново-Сеймен, днес Симеоновград). Някои руски учебни заведения имат собствени църкви или параклиси. Например, Военното училище на Донската казашка войска в Ямбол, Руският лицей на В.П. Кузмина в София (преподавател по закон Божи в лицея и предстоятел на храма е протойерей Георги Голубцов), руската гимназия в Шумен.

Светият Синод на Руската православна църква не признава схизмата, наложена през 1872 г. върху Българската православна църква от Вселенската патриаршия, от 1880 до 1915 г. я снабдява с миро, но избягва евхаристийно общение. След Първата световна война Синодът на Българската църква позволява създаването на самостоятелни в юрисдикционно отношение общини и манастири, влезли впоследствие в състава на Руската задгранична църква (РПЦЗ). А през декември 1921 г. РПЦЗ получава правото да има самостоятелна епископия в България. Руски храмове и манастири има в България и преди 1917 г.: посолският храм „Св. Николай Чудотворец“ в София, храм-паметникът „Рождество Христово“ край Шипка, руският мъжки манастир „Св. Спас“ в околностите на Ямбол. След пристигането на множество руски бежанци, в България се образуват девет руски енории. Главен храм на руската диаспора става софийският храм „Св. Николай Чудотворец“ (известен на софиянци като Руската църква), но сред енориашите му има и немалко българи. В Пловдив предоставят на руската енория българския храм „Св. Димитър Солунски“, на седемхилядната руска колония във Варна също е предоставен български храм.

По това време Българската православна църква изпитва недостиг на свещеници, особено образовани, и охотно назначава руски свещеници в българските енории и руски богослови като преподаватели в духовните учебни заведения. В енориите на Българската Екзархия служат повече от 100 руски свещеници и дякони; само в Пловдивската епархия до 1944 г. те са 35. Проблемът със схизмата остава само на ниво архиереи, но на 22 октомври 1924 г. Архиерейският събор на Руската задгранична църква в Сремски Карловци разрешава на руските архиереи да служат литургия заедно с българските си колеги. Доказателство за възстановеното евхаристийно общение става 12-14 септември 1924 г., когато архиереите на двете Църкви освещават заедно катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София.

Дълбоката следа, оставена от руската църковна емиграция в България, е тема, която за съжаление остава известна главно на академичните среди и е малко позната на православните християни в Русия. Изложбата в София възстановява историческата памет за безценните съкровища на историята и духа, които обединяват нашите народи.

 

Източник: zen.yandex.ru

Превод: Андрей Романов

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...