Духовното францисканство като есхатологично и пророческо движение



След масовата гибел на монтанизма през VI в. трябва да изминат няколко столетия и да се появи ново движение, което актуализира някои от основните параметри на монтанисткото светоусещане, макар и в съвсем различен контекст. Негов родоначалник е калабрийският абат Йоаким Фиорски (ок. 1135-1202), който е най-значителният есхатолог на западното Средновековие.1 След като работи в двора на норманските крале в Сицилия, той става за кратко време отшелник. През 1171 г.  се присъединява към строгия Цистерциански орден и се заселва в манастира Корацо, където става игумен. В продължение на години Йоаким се опитва безуспешно да тълкува Апокалипсиса на св. Йоан Богослов. Той има две мистични видения през 1183 и 1184 г., които му дават „духовно разбиране” („spiritualis intelligentia”) за смисъла на този труден текст и за връзката му с останалите библейски книги и съвременния му живот. Виденията го окрилят и той написва свое тълкуване на Откровението.2

Фиорският абат смята, че неговото време е „ос” на човешката история, която се разделя на три периода (stati). Те са проекции на трите Лица на Св. Троица. Старият завет е периодът на Бог Отец или закона (42 поколения), Новият – на Бог Син или справедливостта (също 42 поколения), а след очакваното скоро явяване на Антихриста през 1260 г. ще започне третият период на Светия Дух или любовта. През него ще се открие „вечното Евангелие”, което ще осъществи и замести корумпираната Западна църква. Ще настъпи Царството Божие на земята и ще се осъществи мистичната егалитарна утопия на Духа, в която римокатоличеството и православието ще се обединят и всички хора ще се слеят с Бога.3 Датата 1260 г. се дължи на субективно символично тълкуване на библейската книга Юдит (8:4), според която тя била вдовица три години и шест месеца, т.е. 42 месеца или 1260 дни.

Всяка от тези ери или етапи съдържа зародиша на следващата. Трите епохи съответстват на евреите, християните и езичниците, които накрая ще се присъединят към Църквата. През първата епоха управляват женените хора, през втората – неженените, но свързани със света епархийски свещеници, а през третата – неженените и отдадени само на Бога монаси (францисканци и доминиканци). В тълкуванието си на гл. 12 на Апокалипсиса Йоан Фиорски отъждествява седемте глави на змея със седем исторически личности. Шестата глава според него е арабският пълководец Саладин, който завоюва Йерусалим през 1187 г., а седмата ще бъде самият Антихрист.4

Монтан от II в. и Йоаким от XII в. се сближават от общо подчертаване на есхатологията и обща вяра в хилядолетното царство на светците.5 Друга особеност, присъща на двамата е строгостта на морала, индивидуалният и социален ригоризъм. На новата йерархия в монтанисткия разкол до известна степен съответства монашеството в йоакимитството, което е призвано да бъде двигател на световната обнова вместо прогнилата папска структура. Но за разлика от монтанистите калабриецът не отрежда специална роля на жените в неговата визия за бъдещето.

Като Монтан Йоаким Фиорски приживе е обкръжен от страхопочитание и благоговение и Данте го включва сред спасените души в рая.6 Десетилетията изминават, но предсказанията на абата не се сбъдват. Тома Аквински го критикува в прочутата си „Сума на богословието”, а четвъртият латерански събор през 1215 г. отхвърля неговите апокалиптични теории, които оспорват присъствието на Светия Дух в църквата и прерогативите на клира. Йоаким е одобрен от папа Хонорий III (1216-1227) и папа Григорий IХ (1227-1241), но по-късно е осъден като еретик от папа Александър IV (1254-1261) и Арлския събор през 1263 г.

Последователите на калабрийския игумен, известни като йоакимити или спиритуали, изпадат в още по-големи крайности. Те са предимно францискански монаси от ХIII в. Едно житие на Йоаким, съставено след смъртта му, го възхвалява като „въплъщение на Светия Дух” и „Божи дар на човечеството”. От апокалиптичните идеи е въодушевен генерал-министърът на ордена Йоан Пармски (1247-1257). Той е съден през 1257 г. и едва успява да се оправдае, като отстъпва мястото си на Бонавентура. Последният отхвърля фантазиите на Йоаким Фиорски и в своята философия на историята се придържа към периодизацията на блаж. Августин, според когото ерата на откровението вече е приключена. Преди настъпването на есхатологичната 1260 г. в Северна Италия се заражда движението на флагелантите, които публично се каят за греховете си, бичуват се и пеят духовни песни.7

Почитателите на Йоаким продължават да вярват, че праведен папа францисканец ще открие третата епоха на историята и го отъждествяват с Целестин V (1294-1296). Бивш строг аскет и отшелник, този папа се отказва от престола след служение само от пет месеца и осем дни. Следващият папа Бонифаций VIII (1294-1303) го затваря в крепостта Фумоне (Кампания), където по негова заповед палачите забиват голям гвоздей в черепа на Целестин и той умира. С булата си „Clericos laieos” Бонифаций обявява спиритуалите за „еретици”. В отговор те открито обвиняват Бонифаций, че е Антихрист, убил Божия пророк и яхнал кървавата Вавилонска блудница (т.е. Римокатолическата църква). Един от водачите на спиритуалите е видният поет Якопоне ди Тоди (ок. 1230-1306).8 Движението им е смазано жестоко.9 В „Ад” (19.49-63) Данте споменава Бонифаций сред прокълнатите грешници.10 Но авторът на „Декамерон” Бокачо хвали този папа като „великодушен човек”, който „ценял достойните люде”.11

Може да прозвучи невероятно, но учението на Йоаким Фиорски повлиява дори еврейския кабалист и лъжемесия Аврам Абулафия (ок. 1240-1291), който живее и в Южна Италия. Той съчетава собствените си мистични видения с йоакимитските идеи. Според него евреите, християните и езичниците ще се обединят в почитането на Божието име (тетраграмата) до 1290 г., когато ще настъпи изкуплението на човечеството. Пророчеството ще бъде обновено и месията (Абулафия) ще се яви в Сицилия.12

Спиритуалите се надяват църковния събор във Виен през 1311-1312 г. да се произнесе в тяхна полза, но той се занимава с анатемосването на тамплиерите. Десетки францисканци са осъдени за ерес, хвърлени в затвора и изгорени на клада през 1317-1318 г. Папа Йоан ХХII издава през 1324 г. булата „Quia quorundam mentes”, с която категорично осъжда духовното францисканство.13 Документът е вдъхновен от кардинала францисканец Бертран дьо ла Тур, който е голям враг на йоакимизма.14 Трудовете на Йоаким и неговите епигони са събирани и унищожавани най-старателно от папската цензура.15

Докато повечето спиритуали очакват с пасивен копнеж сбъдването на пророчествата на брат Йоаким, някои от тях решават да повлияят хода на историята както с канонични средства (молитва и съзерцание), така и неканонични (алхимия и теургия). Ярък пример за това периферно течение е Йоан Рупесциса (ок. 1310 – ок. 1365), също известен като Жан дьо Роктаяд. По произход баск, Йоан се присъединява към Францисканския орден през 1332 г., когато следва в Тулузкия университет. Той има видения на Антихриста, става един от най-ревностните спиритуали и осъжда остро водачите на ордена, които според него са предали идеалите и са извратили устава на св. Франциск. Йоан не пести нападките си и срещу съвременното му папство, което смята за неблагодатно и корумпирано.

Реакцията не закъснява. През 1344 г. той е обвинен в ерес и арестуван от водачите на ордена, след което лежи окован пет години в тъмниците на разни манастири.16 Рупесциса успява да избяга през 1349 г. и отива в папската курия в Авиньон, където повтаря огнените си предсказания за близкия край на света. Вероятно стреснат от вилнеещата тогава бубонна чума, папа Климент VI одобрява неговото богословие, но го обявява за луд („fantasticus”).17 Йоан е хвърлен в т.нар. „султански затвор” в Авиньон, където остава до края на живота си. В сравнение с вонящите и пълни с плъхове затвори на ордена режимът тук е доста комфортен. Той приема посетители, поръчва материали за писане и книги от папската библиотека и развива трескава книжовна дейност. Изчислено е, че между 1349 и 1356 г. творчеството му възлиза на повече от 1 500 страници.18

Повечето от 30-те книги, които Йоан Рупесциса написва са богословски и апокалиптични трактати, но две от тях – Liber lucis (Книга на светлината) и Liber de consideratione quinte essentie omnium rerum (Книга, която разглежда същността на всички неща) – имат алхимически характер. Първата анализира трансмутацията на елементите, а втората – използването на алхимията за нуждите на медицината, с което предхожда някои идеи на модерната фармакопея. Двата трактата имат за цел да подготвят viri pauperi evangelici (духовните францискани) за тяхната решаваща роля в есхатологичните събития. Авторът предсказва тотална бъдеща революция, която ще помете богатите и силните на този свят.19

Извори на доктрината на авиньонския затворник са Роджър Бейкън (ок. 1214-1294), Арналд от Виланова (1235-1311) и Рамон Лул (1232-1315). Тези трима схоластици също са свързани с Францисканския орден и проявяват интерес към натурфилософията и апокалиптиката. На свой ред Йоан Рупесциса повлиява някои видни представители на Ренесанса като Парацелз, а чрез тях – възникването на модерната наука.20

Главен представител на спиритуалите в Южна Франция е Петър Оливи (1248-1298). Той усложнява есхатологичната схема на Йоаким Флорски, като разделя развитието на църквата на седем стадия или епохи. Последната епоха е благодатното царство на Светия Дух, чийто предшественик е Францисканският орден. Този преход се възприема като естествено развитие на откровението, а не като осъждане на съвременното му римокатоличество. Оливи проповядва крайна бедност като евангелски идеал и отрича Аристотел като „материалист” (по-скоро деист), за което е многократно осъждан. През 1299 г. съборът на ордена в Лион нарежда да бъдат събрани и изгорени неговите трудове, през 1318 г. гробът му е унищожен, а през 1326 г. папа Йоан XXII заклеймява основните пунктове на учението му.21 Този папа е изобразен от Данте като враг на Божия промисъл в „Рай” (XVIII.130-136; XXVII.58-59).22

Радикално разклонение на спиритуалите е сектата Апостолски братя, основана от италианеца Герардо Сегарели. Той кандидатства за монах във францискански манастир в Парма, но е отхвърлен като малоумен. В отговор Сегарели се облича като апостол, продава имота си, раздава парите и започва да проповядва бедност и покаяние. Движението му намира подражатели не само в Ломбардия, но и в Германия, Франция, Испания и Англия. Когато Сегарели открито започва да отрича Римокатолическата църква, той е арестуван по заповед на пармския епископ през 1280 г. и е държан в затвор шест години. През 1300 г. Сегарели е осъден от Инквизицията и изгорен на клада.23

Дейността на Апостолските братя е прелюдия към въстанието на фра Долчино. Незаконен син на свещеник и пламенен проповедник, Долчино се присъединява към сектата и решава да осъществи с насилие йоакимитските блянове за „нова епоха”. Той отхвърля църквата, феодализма и частната собственост. В началото на XIV в. неговите привърженици водят партизанска война в планините на Новара и Верчели, но накрая са разгромени. През 1307 г. фра Долчино и неговата „духовна сестра” Маргарита са заловени, накълцани на парчета и изгорени на клада.24 Той е споменат от Данте в „Ад” (XXVIII.55) и от Умберто Еко в „Името на розата”.

Успоредно с Йоаким Фиорски се развива движението на Амалрик от Бена, което смесва по странен начин пантеизъм, гностицизъм и есхатология. Според него откровението се развива в три стадия – на Отца (въплътено в Аврам), на Сина (в Христос) и на Светия Дух (в Амалрик и неговите последователи). Той преподава в Парижкия университет, който осъжда учението му през 1204 г. Амалрик умира след две или три години. През 1209 г. костите му са извадени от гроба, изгорени и разпиляни на вятъра, а десет негови ученици са екзекутирани пред крепостните стени на Париж. Амалрик е осъден официално от четвъртия Латерански събор (12 вселенски за римокатолиците) през 1215 г.25

Монтанистката вяра в продължаващо откровение на Духа, близост на Страшния съд и пълно равенство на двата пола в църквата не угасва с пепелта на папските клади, на които загиват хиляди духовни францисканци и техните последователи. През ХХ век хилядолетният райх на Адолф Хитлер си поставя за цел да възцари на земята нова езическо-окултна духовност, която да наследи и унищожи юдейството и християнството. По този начин фюрерът възкресява идеите на монтанисткия и йоакимитския разкол. Но неумолимият ход на историята по безспорен начин доказа абсурдността и безчовечието на национал-социалистическата утопия.

По време на своята кандидат-президентска кампания през 2008 г. Барак Хусеин Обама цитира няколко пъти името на Йоаким Фиорски като морален авторитет от последна инстанция и „създател на по-добър свят”. Официалният говорител на Ватикана отхвърля тези твърдения и нарича възгледите на Йоаким „лъжливи и еретически”. Жителите на родното място на визионера – Сан Джовани ин Фиоре, още чакат отговор от папата на молбата си за неговата беатификация.26
 

Бележки

1 Potestà, G. L. Il Tempo dell’Apocalisse. Vita di Gioacchino da Fiore. Bari, 2004; De Fraja, V. Oltre Cîeaux: Gioacchino da Fiore e l’Ordine florense. Romа, 2006 (Opere di Gioacchino da Fiore: Testi e Strumenti, 19).
2 Публикация: The Seven Seals of the Apocalypse. Translated with an introduction and notes by F. X. Gumerlock. Kalamazoo (MI), 2009 (Medieval Texts in Translation. TEAMS Commentary Series). Изследване: Wannenmacher, J. E. Hermeneutik der Heilsgeschichte. De septem sigillis und die sieben Siegel im Werk Joachims von Fiore. Leiden, 2005 (Studies in the History of Christian Traditions, 118).
3 Whalen, B. E. Joachim of Fiore and the Division of Christendom. – Viator, 34, 2003, 89-108.
4 Reeves, М. Joachim of Fiore and the Prophetic Future: A Medieval Study in Historical Thinking. Stroud, 1999; Lerner, R. E. The Feast of Saint Abraham: Medieval Millenarians and the Jews. Philadelphia, 2001; Riedl, M. Joachim von Fiore. Denker der vollendeten Menschheit. Würzburg, 2004.
5 Saranyana, J. I. Sobre el milenarismo de Joaquín de Fiore. Una lectura retrospectiva. – Teología y vida, 44, 2003, № 2-3, 221-232. Срв. The Use and Abuse of Eschatology in the Middle Ages. Eds. W. Verbeke, D. Verhelst and A. Welkenhuysen. Leuven, 1988 (Mediaevalia Lovaniensia).
6 Reeves, M. The Third Age: Dante’s Debt to Gioaccino da Fiore. – In: Atti del II Congresso internazionale di studi gioachimitti. Ed. A. Crocco. S. Giovanni in Fiore, 1986, 128-139; Стефанов, П., йером. Данте и Библията. – В: Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24-34. Общо за Данте и Францисканския орден вж. Mellone, А. Dante e il francescanesimo. Cava dei Tirreni, 1987 (Lectura Dantis Metelliana); Havely, N. Dante and the Franciscans. Cambridge, 2004; Dante and the Franciscans. Ed. by S. Casciani. Leiden, 2006 (The Medieval Franciscans, 3).
7 Cooper, W. H. Flagellation & the Flagellants: A History of the Rod in All Countries from the Earliest Period to the Present Time. London, 2002.
8 Suitner, F. Iacopone da Todi. Poesia, mistica, rivolta nell’Italia del medioevo. Roma, 1999; Piccini, D. Iacopone da Todi. Amore onne cosa clama. Milano, 2003; Буйневич, A. В. Образный строй и стилевые особенности поэзии Якопоне да Тоди (дис.). Минск, 2004; http://krotov.info/libr_min/02_b/uy/nevich_2004.htm.
9 Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Notre Dame (IN), 1993.
10 Artinian, R. Dante’s Parody of Boniface VIII. – Dante Studies, 85, 1967, 71-74. Срв. Gilson, S. A. „Pape Satan, pape Satan aleppe!” (Inferno 7:1) in Dante’s commentators, 1322-1570. – In: Nonsense and Other Senses: Regulated Absurdity in Literature. Ed. by E. Tarantino with the collaboration of C. Caruso. Newcastle, 2009, 25-54.
11 Бокачо, Дж. Декамерон. С., 2000, 444-446.
12 Idel. M. Abraham Abulafia: Ecstatic Kabbalah and Spiritual Messianism. – In: Idem. Messianic Mystics. New Haven (CT), 1998, 58-100; Hames, H. J. Like Angels on Jacob’s Ladder: Abraham Abulafia, the Franciscans, and Joachimism. Albany (NY), 2009 (SUNY Series in Israeli Studies).
13 Heft, J. John XXII and Papal Teaching Authority. Lewiston, 1986 (Texts and Studies in Religion, 27); Wittneben, E. L. Bonagratia von Bergamo. Franziskanerjurist und Wortführer seines Ordens im Streit mit Papst Johannes XXII. Leiden, 2003 (Studies in Medieval and Reformation Traditions, 90).
14 Nold, P. Pope John XXII and his Franciscan Cardinal: Bertrand de la Tour and the Apostolic Poverty Controversy. Oxford, 2003. Срв. Szittya, P. R. The Antifraternal Tradition in Medieval Literature. Princeton, 1986.
15 Kerby-Fulton, K. Book under Suspicion: Censorship and Tolerance of Revelatory Writing in Late Medieval England. Notre Dame (IN), 2006, 71-108.
16 DeVun, L. Prophecy, Alchemy, and the End of Time: John of Rupescissa in the Late Middle Ages. New York, 2009, 23-33.
17 Срв. Genequand, Ph. L’administration avignonnaise: archaisme et modernité. – In: La papauté à la Renaissance. Еd. par F. Alazard et F. La Brasca. Paris, 2007 (Travaux du Centre d’Études Supérieures de la Renaissance de Tours, 12), 37-65.
18 Lerner, J. „John the Astonishing”. – Oliviana, 3, 2009; http://oliviana.revues.org/document335.html.
19 DeVun, L. Op. cit., 52-79, 102-128, 141-149.    
20 Piron, S. L’ecclésiologie franciscaine de Jean de Roquetaillade. – Franciscan Studies, 65, 2007, 281-294.
21 Pierre de Jean Olivi – Philosophe et théologien. Èd. par C. König-Pralong, O. Ribordy, T. Suarez-Nani. Berlin, 2010 (Scrinium Friburgense. Veröffentlichungen des Mediävistischen Instituts der Universität Freiburg, 29).
22 Havely, N. R. The Blood of the Apostles: Dante, the Franciscans and Pope John XXII. – Italian Studies,  52, 1997, 38-50.
23 Andenna, G. Il carisma negato: Gerardo Segarelli. – In: Charisma und religiöse Gemeinschaften im Mittelalter. Akten des 3. Internationalen Kongresses des Italienisch-deutschen Zentrums für Vergleichende Ordensgeschichte. Hg. G. Andenna, M. Breitenstein, G. Melville. Münster u.a., 2005 (Vita regularis. Ordnungen und Deutungen religiosen Lebens im Mittelalter, 26), 415-442.
24 Mornese, C. Eresia dolciniana e resistenza montanara. Roma, 2002; Frassetto, М. Fra Dolcino and the Apostolici. – In: Idem. Heretic Lives: Medieval Heresy from Bogomil and the Cathars to Wyclif and Hus. London, 2007, 121-134.
25 Capelle, G. C. Amaury de Bène, étude sur son panthéisme formel. Paris, 1932; Russell, J. B. The Influence of Amalric of Bene in Thirteenth Century Pantheism. Berkeley, 1957.
26 Vatican raps Obama medieval mystic. – http://www.the-boondocks.org/forum/index.php?t=msg&&goto=125093, 27 March 2009.

Списание Свет, бр. 3/2011 г.

Поръчай >>>

Свали >>>

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...