Дълбокото Възраждане на България – времето и делото на св. Пимен Зографски
Източник: в. Култура, бр. 39, 9 ноември 2001
Водещият мит за българското Възраждане е формулиран от най-влиятелния български мислител през последните два века – Вазов – така: "Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий – един калугер – и се заключаваше с Левски – един дякон – два светци, – беше засеяла и наторила вече нивата". Кулминацията е априлската "епопея" от 1876 г., за която той постановява: "Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път…"
Тези сто години (1772-1876) единодушно се славят като "най-българското време" и носят неоспорваното име Възраждане по аналогия със западноевропейското. Единственото съжаление е, че нашето е закъсняло с няколко века спрямо Ренесанса. Тази митологема не е толкова самоочевидна, колкото изглежда.
"Ние сме обикнали да броим възраждането на народа си от началото на нашия век и туряме начело Априлова с Неофита, Венелина и пр. Да, големи са заслугите на тези благодетели народу ни. Но дали ще да е по-право да отнесем възраждането си на 60-70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?"
Днес имаме основания да поставим под въпрос тази общоприета теза най-малко по две причини.
1. Българското "Възраждане" през ХIХ век е време на християнско отстъпничество – бавен и "естествен" процес, незабележим за децата на това отстъпничество, каквито сме и ние. То подменя Божието с кесаревото във всички житейски направления, дори в църковното. Истинската цел на това движение е политическото освобождение на България. Дори извоюването на самостоятелна Българска Църква е само средство за тази цел и съвсем естествено при схизмата от 1872 година Църквата-средство бива жертвана на олтара на политиката-цел. Нашето "Възраждане" е закъснял и наивно-невинен вариант на западноевропейското. То неусетно и несъзнателно подменя хилядагодишния христоцентричен дух на православна България с новоезическия егоцентричен дух на "хуманизма" – опитът на човека да измести Бог от центъра на вселената.
2. Век и половина преди о. Паисий в България протича едно по-дълбоко (т. е. по-високо), истински духовно, христоцентрично движение, което можем да наречем Дълбокото Възраждане. То утвърждава и българската културна и народностна самоличност – но като средство за постигане на истинската цел – Христос.
Това забележимо движение е от края на ХVI и началото на ХVII век. Емблематичната личност на този процес е св. Пимен Зографски, роден около 1540 г. и починал след 1618 г.
Българската "държава на Духа" никога не е загивала през годините на игото. Нейната столица са били големите ни югозападни манастири: Зографският (през цялото време), Рилският (след връщането на мощите на св. Иоан Рилски в 1469 г.) и Хилендарският (особено от ХVIII в.). Чрез системата от метоси, таксидиоти, пътуващи проповедници и поклонничество тя е обгрижвала през цялото време всички български земи.
•
За живота и делото на св. Пимен знаем малко – най-вече от достигналото до нас в късен препис негово Житие. Той не е подписвал иконите и стенописите си. Св. Паисий Хилендарски пише за него: "Бил иконописец, водел свет живот, но тайно от хората. Прикривал се мъдро и изкусно пред хората." Тези думи са ключ за осмисляне на разликата между истинския възрожденец, чиито "тайни" трудове възхваляват Бога – и "възрожденците" от ХIХ век, които възхваляват неговия заместител – нацията. Монашеската анонимност затруднява учения, вярващ във "факти" и документи. От делото на св. Пимен са останали безброй следи, но малко "факти". Прибързани изследователи обявяват Житието му за недостоверно.
Д-р Васил Киселков нарича (1956 г.) данните от Житието "явно недостоверни" и "невероятно много преувеличени". Той твърди, че Житието "не е автентичен и достоверен извор". В 1946 г. същият автор дори отрича съществуването на Суходолския манастир, въздигнат от св. Пимен, където мощите на светеца са били препогребани. Всъщност манастирът не само съществува до днес, но е имал (публикуван) надпис за изписване на старата църква (сега съборена) точно от времето на св. Пимен – в началото на ХVII век.
Проф. Петър Динеков (1954 г.) поправя някои от грешките на Киселков, но и нему се привиждат недостоверности в Житието: цитираната в приписка към ръкописа среща между Паисий Хилендарски и Гавриил Кръстевич (окачествена от учения като "явен анахронизъм"), сведенията за практикуваната от св. Пимен "умна молитва" (те също били "анахронизъм") и пр. Всъщност грешките не са в Житието, а у Динеков. Споменатият в приписката Паисий Хилендарски не е нашият първоисторик, а съвсем друга личност – книжарят и книгоиздателят Паисий Хилендарски Българинът (1820-1910), съвременник и връстник на Кръстевич (1820-1898). Вече е общоприето, че исихастката практика на "умната молитва" никога не е прекъсвала на Атон. Въз основа на подобни неверни предпоставки Динеков съди: "Несъмнено, житието на Пимен не е първокласен паметник на нашата средновековна литература." "Фантастични са и сведенията, които се дават за строителната и художническата дейност на Пимен". Вместо да поощрят търсенето на истината, подобни съждения на големия авторитет застават между нея и следващите изследователи на текста, личността и периода.
Според Житието св. Пимен е въздигнал "300 църкви и 15 манастира". Априорно и без доказателства учени обявяват тези данни за "фантастични" и "невероятно много преувеличени". Но св. Пимен не е бил зидар, а проповедник и будител. Той е въздигал храмове и манастири не с мистрия в ръка, а със Словото Божие. Мисионерските му обиколки в огромен обхват по българските земи са продължили над 20 години (поне от 1596 г. до 1618 г.) – време достатъчно, за да обиколи много повече от триста села и градове, да вдъхнови, задейства и организира въздигането на унищожените или западналите им през предишните трудни времена храмове.
От въпросните 15 манастира вероятни данни за негова (и на сътрудниците му) собственоръчна стенописна и иконописна дейност има в поне 8 съхранени: Куриловски, Сеславски, Черепишки, Суходолски, Драгалевски (един от пластовете), Сливнишки, Подгумерски, Планинички и пр. Други въздигнати по същото време и същия регион обители: Искрецки, Илиенски, Кремиковски (унищоженият втори притвор), Струпецки, Карлуковски, Разбоишки, Маломаловски, Елешнишки, Билински и пр.
В 1600 г. е основан Троянският манастир. В края на ХVI в. започва въздигането на Бачковската обител (голямата трапезария е от 1601 г., а главната църква от 1604 г.). По времето на Дълбокото Възраждане са възстановени безброй храмове във всички български краища – Несебър, Търново, Видин, Тракия, Македония, Разложко, Софийско. Не знаем къде е бил лично св. Пимен. Сигурно е, че движението е било всеобхватно и в него са участвали мнозина. Плодовете на техния труд са пред очите ни, но тяхната монашеска и християнска скромност и безименност – наместо да увеличи славата на подвига им – ги прави невидими за нас. Чудо е, че изобщо е оцеляла паметта за самия св. Пимен (благодарение на Житието от ученика му Памфилий). Но каква е същността на мисията на светеца? В какъв по-широк исторически контекст се вписва? Как така 55-годишният отшелник, достигнал върховната духовна практика чрез "умната молитва" в пещерата на св. Козма край Зограф, изведнъж се връща в света и започва да обхожда България от Преспанското езеро до Доростолската епархия и от Атон до Видинско? С какви правомощия основава манастири и назначава игумени? Това не става без съответно упълномощаване, без благословията на местните митрополити (Софийски, Охридски, Видински, Доростолски и пр.), на зографския манастирски събор и на Цариградския патриарх. Нито без разрешението на османските власти – в столицата и по места.
Повечето от достигналите до нас следи от дейността на св. Пимен са съсредоточени в Северозападна България и най-вече Софийско. Но тъкмо тогава (1595 г.) в този район почва интензивна католическа пропаганда с номинален център София: мисията на Петър Солинат.
Мисията на св. Пимен започва по същото време и също има за център родния му град София. Изписването на Куриловския манастир от (иконописната дружина на) св. Пимен е от 1596 г.
Солинат става "софийски католически епископ" в 1601 г. Негови приемници на фиктивната "софийска" катедра са Илия Маринов (1624-1641), Петър Богдан (1642-1674) и пр., но реалното им седалище така и не става София, където Православието остава непоклатимо – именно благодарение на въздигнатите или обновени по това време православни църкви и манастири.
Тогавашното римокатолическо настъпление по българските земи не е изолирано явление. То е следствие от настъпателна политика на папството – след Тридентския събор (1545-1563) и началото на Контрареформацията, чиято основна цел е да спре разрастването на протестантизма откъм север. Заедно с това римокатолицизмът търси компенсация на загубите от Реформацията чрез "превземане" на православни територии. Успешното настъпление на йезуитите срещу протестантите в Полша и Литва след 1569 г. все повече се пренасочва към православния изток. Натискът се засилва през 80-те години и води до Брестката уния в 1596 г.
Православието противодейства на този натиск. В 1588 г. първо в Литва, а после в Москва идва константинополският патриарх Иеремия, който в 1589 г. утвърждава първия московски патриарх Иов, след което пак отива в застрашената Литва. Отстъпчивостта му спрямо руската църковна самостоятелност идва от нуждата от общ фронт срещу духовното нашествие от запад, където трябва да се хвърлят всички сили. Включително руският патриотизъм, инак неприемлив за елините.
Подобен характер има и мисията на св. Пимен Зографски. Въздигнатите от него храмове и манастири са като защитен вал, който огражда от всички страни завладяната от римокатолицизма територия в Северозападна България. Битката за Православието е спечелена в София, по южните склонове на Западна Стара планина до Видин и по поречието на Искър. Римокатолическата пропаганда има временен успех само в ограничен регион около Чипровци.
Политическото положение в Османската империя благоприятства православния отпор срещу духовното настъпление от запад. След битката при Лепанто (1571 г.) военната заплаха откъм римокатолическия свят за османлиите става все по-реална. Това прави турските султани Мехмед III (1595-1603) и Ахмед (1603-1617) толерантни към въздигането на православни твърдини в рамките на империята. В резултат на това по българските земи има истинско православно Възраждане, съпроводено с взрив на църковно строителство именно в последното десетилетие на ХVI и първите десетилетия на ХVII век. Запазени са десетки храмове и манастири основани, обновени, изписани или въздигнати по това време. Много такива не са достигнали до нас.
Тъкмо в този регион и по това време е и разцветът на знаменитата Варовитецка книжовна школа в Етрополския манастир.
Делото на св. Пимен има и специфично българско народностно измерение. В неговите стенописи надписите са на български език, а в стенописните програми за пръв път се срещат в осъзната система изображения на български светци: св. Иоан Рилски, св. Прохор Пшински, св. Гавриил Лесновски, св. Седмочисленици, св. Николай Нови Софийски, св. Георгий Нови Софийски и пр. Това са първите образни списъци на българските светии, които о. Паисий Хилендарски след век и половина ще доразвие в своята книга.
Дълбокото Възраждане от края на ХVI и началото на ХVII век не се вижда от пръв поглед. Тъкмо защото е християнско и защото е истинско, то се осъществява "тайно от хората". Повечето от деятелите му остават неизвестни за нас. Но то е обхватно, многоизмерно, дълбоко, духовно, наистина християнско и наистина спасително българско народностно движение, което възражда истинската българска държава – държавата на Духа. Именно върху това Дълбоко Възраждане стъпват деятелите на по-плиткото, повърхностно и светско по съдържание (най-често облечено в църковна форма) движение от ХIХ век, което за нас – неговите повърхностни и секуларизирани чеда – се привижда като истинско.
Св. Пимен Зографски е само един от двигателите на това спасително дело. Наш дълг е да доразкрием неговия образ, както и образите и делата на другите невидими за нас истински и глъбинни възрожденци. Личността на зографския светец може да ни поведе, за да прогледнем за цялата епоха на Дълбокото Възраждане, която – поради духовната ни слепота – сякаш "мъдро и изкусно" крие славата си.
