Из дейността на приснопаметния Старозагорски Митрополит Методий Йовчев Кусев

Много често става дума за бележитата реч in extenso, произнесена от покойния Тодор Йовчев Кусев (Старозагорски митрополит Методий), в качеството му на църковно народен представител от Битолската (Пелагонийска) епархия, в Българския Църковно-народен събор в Цариград през 1871 г, по случай упоритото нежелание на събора да приеме в средата си за свои членове и избраните и явили се вече в Цариград, за да вземат участие в този събор, представители на македонските епархии.

 

Известно е, че след произнасянето на тази с голямо историческо значение реч представителите на македонските епархии са били приети в събора и са взели еднакво с другите представители участие в заседанията, разискванията и решенията на събора до край. 

 

В протоколите на този събор, издадени през 1911 г. от Светия Синод на Българската църква, държани търде накратко от секретаря Марко Балабанов, тази реч не е била нанесена. Тогава стенографията не е била още въведена. За тази реч в протокола на „заседание 2-о предуготовително” от 9-и февруари 1871 г. само мимоходом се бележи, че се е прочело писмо от Пелагонийската епархия и се е приел представител Кусевич, който благодари на смесения съвет и поздравява народните представители с такива трогателни думи, „щото мнозина от представителите се разплакаха, а всичките ръкопляскаха като свърши”.

 

В следващото пак 3-о „Заседание предуготовително” от 12 февруари 1871 г., когато някои от представителите пак повдигнали въпроса за неприемането да вземат участие в събора представителите на македонските епархии, бележи се само, че Тодор Ив. Кусевич е взел повторно думата и е казал: ”що друго можахме да направим ние македонците, освен да прегърнем царския ферман? – Ние изпроводихме махзарите си, поднесохме жалбите си на местните власти. Правителството ни остави свободни. Може ли и трябва ли да издаде то друг ферман за нас, като показахме всякак, че сме българи и искаме да се присъединим към Българската Екзархия?”

 

И повече нищо за тази реч.

 

В своята книга „Македония и българското възраждане в XIX век” (Македонска библиотека издание на Македонския научен институт № 9, част III, стр. 464), Симеон Радев като бележи, че дядо Методий в тази си реч е нахвърлил историята на нардоното движение в Македония, описал е борбите срещу елинизма, борби жестоки и славни, подобни на които никоя от българските земи не бе водила, а след това, обръщайки се към делегатите, той, според разказ на съвременници, ги е запитал: „с какво право вие ще откажете да ни приемете тук? Не сме ли ние толкова българи, колкото и вие? – Издаде се ферман за създаване на българска църква. Ние искаме за нас този ферман; ние искаме да влезем в тази църква. Кой може да се противопостави на това?”

 

След тази реч на дядо Методий, бележи Симеон Радев, е взел веднага думата Гавраил Кръстевич и с жар е пледирал за приемането в събора на представителите на македонските епархии. След неговата реч Д-р Чомаков е предложил да се поканят тържествено македонските делегати да заемат местата си, които те и заели. И Симеон Радев завършва: „Обединението на българите получаваше по тоя начин легален израз и отбелязваше своята първа победа”.

 

Между архивните книжа на покойния дядо Методий намериха следващото по-долу написано от него изложение с дата 8 март 1920г. , в което е възпроизведена тази негова реч, предшествана с кратки исторически бележки по зародиша и развоя на черковния въпрос и с изяснение на истинските мотиви за нежеланието да бъдат приети в събора представителите на македонските епархии.

 

Ето самото изложение:

 

***

„Църковният въпрос за създаването и образуването на самостоятелна православна българска църква беше с подкладка чисто политическа.

 

Освобождението на българския род от духовното робство на гръцката цариградска патриаршия беше предварително необходимо условие и за политическото му освобождение. Без първото не може да последва последното. 

 

Закваската за повдигане на църковния въпрос се е заченала в Атина, столицата на Елада. Българи студенти, които получавали висшето си образование в Атина, под влиянието на елинския пламенен патриотизъм , получили като зараза – патриотическо внушение за свободата на своето поробено под двойно иго отечество: духовно и политическо. 

 

Те се нагласили и скроили един план, как да се помогне на отечеството. Одобрили и възприели, че необходимо условие за подобрение положението на България е да се образува самостоятелно българско църковно управление, като средство за освобождението на българския народ от духовното робство на цариградската гръцка патриаршия. Православните християни от всички нации, които населяваха турската империя и бяха подчинение на ведомствата на патриаршията, минаваха пред очите на цял свят за гърци – „рум милети”. 

 

Ония православни християни, които би поискали да се отцепят от гръцката патриаршия, ще се покажат, че не са „рум милети”, а например, българи. 

 

Върху тази основа взели решение да повдигнат църковен въпрос за образуването на самостоятелна българска православна църква, отделна от патриаршията. За тази цел, за повдигане на подобен църковен въпрос, трябвало да има българи с високо обществено положение, които да упражняват необходимото влияние, както пред народа, така и пред гражданските турски власти. И така те определили и си направили избор, кои от тях да свършат по медицина, за да станат лекари, кои – по богословие, за да станат владици.

 

Из помежду тия лица запомнили сме, че били: Доктор Стоян Чомаков, родом от Пловдив, Д-р Константин Мишайков, от Битоля, Панарет, пловдивски митрополит, от с. Пателе, Леринско и Иларион Макариополски ( Михайловски), по-сетне Търновски митрополит, родом от гр. Елена. И други….

 

Историята по църковния въпрос е обширна. Времето от един ден не ми позволява да се занимая с описването й. Ще се огранича с излагането на някои по-важни обстоятелства, които се отнасят до интересите на българите македонци.

 

В цариградския църковен събор за образуването на Българската Екзархия бяха представители от Битолската, називаема Пелагонийска епархия. Бях тогава мирско лице. 

 

В Цариград заварих представители от Македония, надошли преди мен, следните лица: от Скопие – Стоенчо Скопаков; от Велес – Константин Шулев; от Охрид – Милев; от Воден – Гого; от Струмица – поп Тодор и от Неврокопската епархия – Коста Сарафов.

 

Работите по църковния ни въпрос в Цариград се ръководеха временно от смесен съвет, състоящ се от владици и мирски лица. Последните бяха едни високи чиновници от Шурай девлет, а други – постоянни народни представители, като Д-р С. Чомаков. 

 

Представителите по църковния събор се приемаха от смесения съвет във време на неговите заседания.

 

Като пристигнах в Цариград, намерих, че народните представители от македонските епархии не се приемаха от съвета.

 

Стояха вън от събранията, унили и отчаяни.

 

По видим претекст било, че македонските епархии не били поименно казани в 10-и член на императорския ферман от зилхидже 1286 г. за съставлението на самоуправляемата православна българска църква, под име Екзархия.

 

От после се изтъкнаха, че били две от един род причините, за да се не приемат представителите от македонските епархии, които не са поименовани в 10-ия член на фермана, но са подразбирани и се общо определят в алинеята на този член. 

 

Една бележка. Патриаршията бе заставена, във времето на патриарха Григория VI, да издаде един проект за образуването на самостоятелна българска православна църква, по име Екзархия. В 10-и член са определени и по име казани епархиите, които влизат в състава на църковния окръг на тази Българска Екзархия. Този проект, в пълното свое съдържание, се облече в царския ферман за състава на Българската Екзархия. Обаче, в 10-и член се приложи една алинея, поради която патриаршията не прие фермана и поради която прогласи Българската Екзархия за схизматическа. 

 

Ето съдържанието на тази прибавена към 10-и член алинея: „освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко две третини, поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската Екзархия, и това като се изпита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава”.

 

Лицето, което ръководеше направлението на съпротивата, за да се не приемат в събора народните представители от македонските епархии, които не са поименно казани в императорския ферман, беше блаженопочившият Иларион Макариополски, а по-сетне Търновски митрополит. 

 

От начало тази негова съпротива се обясняваше с мълвата, че той, Макариополски Иларион, като кандидат за търновската епархия, мислил и кроил да прогласи Търново за столица на българската самостоятелна църква, а себе си – за патриарх на възобновената българска патриаршия. Мотивът бил, че това прогласяване имало каноническо основание. Обаче, Охридската Архиепископия има истинско каноническо основание, когато Търновската – проблематично. Търновската не е била призната от събора и е била унищожена, когато Охридската е била призната и неунищожена, а временно преустановена. Та, ако се приемели народните представители от македонските епархии, щели били да се признаят и епархиите, които представляват, за присъединение на Екзархатът. По тоя начин, когато стане въпрос за каноничността на Търново, ще бъде изтъкната истинската каноничност на Охрид. Така се обясняваше голямата съпротива да се не приемат народните представители на македонските епархии в събора, съпротива образувана и ръководена от Иларион Макариополски. 

 

Обаче, от после се обясни истинската причина. Ето я:

 

Дейците в Цариград по църковния въпрос бяха подразделени на две групи, на две партии: едната – русофилска с девиза: „Да не правим политика с Русия, и да слушаме руското правителство; каквото то ни каже и посъветва, това да правим, така да постъпваме;”, а другата – национална или – както я наричаха англофилска, с девиз: „ Да се ръководим от националните интереси и каквото тия интереси ни диктуват, само това да правим”. 

 

Русия беше взела мандат от европейските сили, щото тя в разприте и интересите на православните на Изток да се бърка и да ги урежда. 

 

Известно е, че Русия беше се счела и прогласила за наследница на бившата Византийска православна империя, със столицата и Цариград. По тази причина византийският герб – двуглавият орел – беше станал и е приет за герб на руската империя. 

 

Цариградската гръцка, наречена вселенска, патриаршия, с дадените и привилегии от завоевателите, не само от църковен, но и от политически-национален характер, беше по своята сила и влияние, един вид, държава в държава. 

Гърците се отличават със своя пламенен патриотизъм. Идеалът на всеки грък, стар и млад, учен и прост, е за възобновлението на Византийската гръцка православна империя.

 

Всяка държава, всяка нация, която би имала око на Цариград за неговото завладяване, като столица на бившата Византийска гръцка православна империя, бива за гърка заклет враг. По тази причина гърците считаха Русия за най-голям свой враг. 

 

Ако има славянска държава, в която да липсва всяко чувство на славянски патриотизъм, това е Русия. „Греки” са всичко за русите. „Греки” са и славяни и създатели на руското православие. Болхари-татари. С гордост именуват своята църква: „Греко-росийска”. Професорите в академията, когато говорят за гърците, мед капе от устата им. 

 

Интересите на руското правителство (криво или право разбрани, това е друг въпрос) му диктуваха, щото в нашата разпра по църковния въпрос то да държи страната на гърците и да им благоприятства. По този начин да мислят гърците, че Русия, като православна държава и като наследница на Византийската империя, ще бъде полезна за православните гърци. 

 

Руското влияние на Изток се считаше за враждебно против интересите на Англия. 

 

Попълзновенията на Русия да завладее Цариград застрашаваха свободата на интересите на Англия в нейната колониална политика на Изток. 

 

Кримската война обяснява страха на Англия от Русия да не сложи ръка на близкия Изток. 

 

Русия, със силата на своя мандат, влияеше върху турското правителство за неблагополучното решение на нашия църковен въпрос. 

 

Англия, предвид на своите политически интереси, полагаше старания да парализира действията на Русия и да подкопава нейното влияние в Цариград. 

 

Вследствие на тази от висок интерес политика на Англия, последната действа за превъзмогване на нашата кауза по църковния въпрос и стана покровителка и защитница на българските интереси.

 

Поради това, групата на националистите, в състава на която влизаше цялата българска цариградска интелигенция, наедно с представителите на печата, се нарече „англофилска”. Както сега, така и тогава, имаше слепи русофили, групата на която се нарече „русофилска” с подозрението на предателска. 

Политиката на руската дипломация беше: „ние българите да бъдем послушни и благопокорни на майката Църква – патриаршията и да приемем с благодарност само това, което тя благоволява да ни даде”.

 

Претекстът за да тормози руската дипломация благополучното разрешение на църковния ни въпрос беше „православието”. 

 

Великият и безкористен патриот Драган Цанков, за премахването на тоя претекст, който даваше право на руската дипломация да се бърка в нашите църковни работи като православни, измисли средството с „унията”. Чрез „унията” Русия губеше правото да се меси в нашата разпра с гръцката патриаршия по църковния ни въпрос. Не само това, чрез унията българският народ получаваше църковна самостоятелна йерархия, независима от патриаршията, а зависима от папата: „от трън та на глог”. За тази цел, Дядо Цанков, води в Рим при папата игумена на Габровския соколски манастир архимандрит Йосиф, който бе ръкоположен в архиерейски сан, за да бъде пригласен за патриарх на българската униятска църква. 

 

Този инцидент сплаши руското правителство. То стана по-внимателно към требованията на българите.

 

 

В лицето на покойния Граф Игнатиев, посланик на руското правителство в Цариград, българската национална интелигенция намери непокварена руска душа с проблески на славянофилски чувства. От патриотическото движение на нашата интелигенция Граф Игнатиев беше чувствително повлиян и той започна да работи в наша полза като българин. Своите действия в наша полза прикриваше старателно от руското правителство, като го държеше един вид в заблуждение. На маниера на този велик благодетел на българския народ се дължи отварянето на руско-турската война и освобождението на България.

 

Да си дойдем на предмета. Групата на партията от слепите русофили това искаше, което, в лицето на своите представители, ни препоръчваше руската дипломация. Действията на тази партия се усилиха в големи размери от едно нещастно обстоятелство.

 

Един от приснопаметните великани архиереи, които дигнаха знамето на борбата за добиване самостоятелна, национална българска църква, беше блаженопочившият Иларион Макариополски, а после – Търновски митрополит. По своя патриотизъм, по своята решителност и неустрашимост, наистина, този знаменит архипастир беше великан даже и по своите интелектуални способности. 

 

Нашите владици, които се решиха да се обявят за автономна българска църква, казват, че, за да не попаднели под каноническите удари на патриаршията, давали си предварително по един формален начин оставката от патриаршията. Обаче, приснопаметния Иларион Макариополски, преди да си е подал оставката, когато признавал за свое духовно началство патриаршията, бил подложен от последната под „запрещение” („аргос”,т.е.под временно ограничение да служи). Но той престъпил ограничението и си служил. Значи нарушил по този начин каноните, дисциплината на Църквата. Патриаршията, уж, на законно основание го низвергнала от сана. Трябвало да се подчини на решението на църквата, за да се признае, че е мирско лице, а не духовно-архиерей и да не дързнува вече да служи, да не свещенодействува. Но той, като буен в своя национален стремеж, не послушал църквата, представлявана от омразните панелинисти гърци. За това е стъпкал нейното решение и започнал да си служи, да свещенодейства като архиерей. Тогава патриаршията го отлъчила и от християнството, отлъчение, което имало значение с изпращането на душата му в ада. Поне така мислят нашите новорасли канонисти, защитници на българската схизма, че е била законно прогласена и наложена заслужено. 

 

Блаженопочившият Иларион, при своя патриотизъм и при своя просветен дух, като добър християнин, обаче, и като духовно лице, се почувствувал, че му тежало на душата низвергването от сана и отлъчването от християнството, така също нетърпимо. За да бъде избавен от тази непоносима тежест, едно средство му оставало: „Помирението на Българската екзархия с Патриаршията, чрез вдинаето на схизмата, следователно и неговото освобождение от наложеното му наказание.”

Неговото спасение се заключвало във вдигането на схизмата. Последната, както е известно, се прогласи поради алинеята, приложена към 10-ия член на фермана. Патриаршията нито една от македонските епархии не отстъпваше на Екзархията. А пък алинеята към 10-и член предвиждаше, че ще бъдат в последствие присъединени към Екзархията още 14 епархии в Македония и Тракия. За да се не изгубят за елинизма тези епархии, филетическата патриаршия прогласи схизмата, с цел да сплаши българите и да се откажат от въпросната алинея.

 

Да се приемат в събора представителите на македонските епархии значело да се осуети мисълта за вдигането на схизмата, следователно и помирението с Патриаршията. Спасителното средство за блаженопочившия Иларион се заключвало в подвига да не се допуска приемането в църковния събор на представителите от македонските епархии, предполагаеми и общо определяеми в алинеята на 10-и член от фермана. 

 

Ето причината, поради която блаженопочившият Иларион беше се натоварил с мисията да наглася представителите на епархиите от Северна България да се противят и да не допускат приемането в събора на македонските представители. Тази същата била и причината, поради която той беше се поставил во глава на групата на русофилите, която искаше помирението с Патриаршията, според налагането на руската дипломация, с национална от наша страна жертви, каквито искаше Патриаршията.

 

Ние, без да чакаме да се разреши въпроса за приемането на македонските представители по принцип, се решихме да влезем в събора от смесения съвет в съзаседание на пристигналите представители. Съветът се председателстваше от блаженопочившия Иларион Ловчански, а после Кюстендилски митрополит. Секретар на съвета беше г-н Марко Балабанов.

 

Влязохме във време на заседание, целувахме ръка на председателя архиерей и му връчихме своите пълномощни писма. За прочитане той ги предаде на г-н секретаря. Без да допускам да се произнесе някой по въпроса, веднага след прочитането, без отдих, започнах своята поздравителна реч. Между другото, казах:

 

 

„Поздравете нашите възмъжали братя от Мизия, Тракия и Добруджа, стиснете им от нашата измъчена страна десницата им и славословете Бога в свещения събор, че ни удостои на край време да се обединим под едно самостоятелно национално църковно управление. Да живее обединението на българския народ и неговото освобождение от тежкото иго на духовното робство! Ура!” Силно, ентусиазирано ръкопляскане от събора. Повторно целунах ръка на председателя и побързах да си седна като приет. На противниците се задави гласът. Никой не можа да каже „гък” за неприемане.

 

За последващото заседание противниците бяха се приготвили да излязат с протест против станалото приемане. При прочитането на протокола от миналото заседание, в който се поменуваше за станалото приемане на представителя от Битолската епархия, стана със своите бележки народният представител от Враца, покойният Никола Зеникин и каза, че „приемането на народния представител от Битоля в събора е една грешка, е –даже – едно престъпление с голяма отговорност пред правителството. В ирадето за свикването на събора е кзано, че ще се свикат представители от епархиите, които ще съставят окръга на Българския екзархат и които са казани поименно в 10-и член на фермана. Ние протестираме; не можем да носим отговорността пред правителството за такова нарушение на ирадето.”

 

Стана голямо смущение; и от едната, и от другата страна викат; стана суматоха, голяма препирня с крясъци и ръкомахания; почти всички на крака! Кой какво казва, нищо не се разбира. Като гледах тази картина, че става кавга за в полза на елинизма, а против обединението на българския народ, ми стана жално и много тежко и си казвах мисленно: „това ли е патриотизъм, това ли е русофилство?”

 

Отидох по средата на крамолата; молих се усърдно на всички да седнат и да се успокоят; да ми дадат време да кажа няколко думи и въпросът ще бъде благополучно разрешен. Млъкнаха и седнаха. Казах:

 

„Високопреосвещенейши архипастири и Вие Господа народни дейци!

 

Едно трябва да земете предвид, – едно трябва по въпроса за знание, че ние българите от Македония стоим на устата на топа, на фронта. Вие не знаете, що е панелинизъм и що е духовно робство; докато не изминат през нашите гърди и гърбове, при Вас не дохождат. Жребият да държим отпора на силата му се паднало на нас, на македонските българи. Ние стоим на фронта, вярна стража на българското племе и в културното, и в национално отношение. Врагът излага пред нас и ни предлага всичките блага на съблазън, за да напуснем фронта. Изказва ни голяма любов, за да ни прегърне като братя; дава ни парични крупни средства; поддържане на училища, на учители; стипендии за нашите младежи за нисше и висше образование и покровителство пред турските власти. За да стоим твърдо и непоклатимо на фронта с посрещане на удари и големи страдания – на каквито сме се осланяли, на какво сме се надявали?

 

Мислили сме, че в Северна и Южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати и влиятелни пред властите; че те ще ни помагат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя – съюзници в борбата за освобождението и обединението ни!

 

Можете ли да мислите, че аз, като не ме приемете, ще се повърна да си отида, от гдето съм дошъл, да обадя на онези, които ме изпратиха с ентусиазъм на приветствия, да им кажа, че ония, от Северна и Южна България, наши братя, на които се надявахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето обединение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма; наместо патриотизъм, братолюбие, обладало ги е злоба, братоненавиждане, лишени от всяко чувство на патриотизъм. Предполагате ли, че аз съм такъв голям подлец, че да се повърна от тук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите братя, македонските борци за националното ни дело? Да не бъде! На…, ето сега, като изляза от тук, ще отида направо на ортакьойското скеле и ще се хвърля в морето, за да се запечата нашия патриотизъм в една смърт!!!”

 

Тогава, покойният Гавраил Кръстевич, великият българин, знаменитият патриот, душата, интелектуалният ръководител по църковният въпрос, стана и седна на колене на миндера, държа многочасова дълга реч, в която с големи подробности изложи, като на низа, всички приключения на църковния въпрос, в които се съглеждаше, че отлагането на разрешението на въпроса се дължало само на обстоятелството, че от българска страна се постоянства да не се отстъпят на Патриаршията македонските български епархии. Най-после въпросът бил решен с приемането да се приложи 10-ия член на фермана – въпросната алинея. Това приемане, според разказа на покойния Кръстевич, станало по следния начин:

 

В това време бяха на власт двамата знаменити държавни мъже: Али паша, Велик Везир-Садразамин и Фуат паша, министър на външните работи.

 

За разрешение по въпроса за спора на епархиите, Великият Везир Али паша свикал смесена комисия, под свое лично председателство, от първенци гърци, мирски лица и от първенци българи, тоже светски лица.

 

Като изброил спорните епархии, попитал първенците гърци: „какво знаете, какво е християнското православно население на тези епархии”?

 

– Иключително гръцко, отговорили. Добре, казал, като знаете, че цялото население, в своето болшинство е гръцко, ако излезе, че в известна епархия от спорните, повече от две трети бъдат българи, имате ли нещо против, ако се съедини цялата епархия с Екзархията?

 

 – Нямаме, приемаме, отговорили. 

 

Обърнал се тогава към българите първенци от комисията с питането: „ ако в речените спорни епархии се окаже, че от християнското православно население българите не съставят двете трети, които желаят присъединяването си към Екзархията, приемате ли, цялата епархия да остане под ведомството на Патриаршията, като знаете, че е само българско?”

 

– Приемаме, отговорили.

 

И тогава Великият Везир, за разрешение на спора, предложи да се добави към 10-и член алинея със следното съдържание: „освен тези изчислени и поименовани места, ако православните жители на другите места, всичките или най-малко двете третини, поискат в духовните си работи да се подчиняват на Българската екзархия, и това, като се изпита, ако се потвърди и докаже, ще им се допрощава…”

 

„Македонските епархии – продулжи покойният Кръстевич – с това, че са изпратили в събора свои представители, без да бъдат за това поканени, засвидетелства нашето всегдашно твърдение пред Високата Порта, че тези наречени спорни епархии, не са смесени, а чисто български. Като изпратили своите представители, извършили патриотическо дело. Длъжни сме да им кажем: „Добре дошли”, Кой ще отговаря пред правителството, че сме ги приели? Аз съм правителството! Разбрахте ли?”

 

Подир тази блестяща и патриотическа реч, аз прибързах отново да целувам ръка на председателя и си седнах като приет. 

 

Другите представители от македонските епархии чакаха вън от заседателния салон- в коридора. Излязох, отидох при тях. Казах им да навлязат. Навлязоха. Целуваха ръка. Бидоха всички приети.