Книга Деяния апостолски
За първите години, за началните събития от историята на Църквата е разказано в книга Деяния на светите апостоли, написана от св. евангелист Лука като продължение на неговото Евангелие. В нея е описана първата християнска община в Йерусалим, нейното преследване от юдейските власти, проповедта на апостолите, особено на св. ап. Павел, и, накрая, разпространението на християнството от Йерусалим до Рим.
Историческата ценност на този разказ често се оспорва и действително на пръв поглед той може да ни се стори далеч от съвременното разбиране за задачите и методите на историята – в него много е премълчано, има много пропуски, понякога той прилича повече на тълкувание или на схема, отколкото на описване на събития. Четейки този разказ обаче, е нужно да помним, че, подобно на Евангелията, чието съдържание не изчерпва живота на Христос, книга Деяния, по самия свой замисъл, също не е историческа хроника. Тя е написана в години, когато Църквата, излязла от своя първи стадий на развитие, утвърдила се в много от големите центрове на Римската империя, вече напълно е осъзнала предназначението си и е започнала да укрепва и да формулира своя първоначален опит в писменост, съставила по-късно книгите на Новия Завет.
От всички новозаветни автори св. Лука най-много може да бъде наричан историк в нашето разбиране на тази дума и въпреки това неговото внимание не е насочено единствено върху историята. Неговата тема е Църквата – като завършек на Новия Завет, като изпълнение в света, т.е. в човешкото общество, в историята, на делото, извършено от Христос. Не само история на Църквата, а преди всичко тя самата, нейният жив образ, нейната същност – такива, каквито те са разкрити в първите години на съществуването й – ето съдър- жанието на този основоположен за църковната история паметник.
Това е първото учение за Църквата, показано във фактите от нейния живот, а поради това от фактите са подбрани само тези, които служат на тази цел, които са съществени за разбирането на това учение. Така именно и възприемат тази книга всички следващи поколения християни, които виждат в Йерусалимската община, в апостолската проповед, в живота и учението на св. ап. Павел образец и мерило за църковния живот през всички времена, вдъхновяващо начало, източник и основа на цялата по-нататъшна история.
Разказът в Деяния започва със събития, които за историка стоят все още само на границата на църковната история: Възнесение и Петдесетница. Но в перспективата на св. Лука в тях е заключено началото на Църквата, т.е. предаден е смисълът на нейното съществуване, който ще бъде разкрит в последващите глави.
Малка група от ученици, можеща да се събере в една стая: прости и неграмотни рибари, по описанието на св. Лука, жени, няколко сродници и приятели на Учителя – това е цялото малко стадо, останало след Иисуса Назорея. Какво е това, което ще направи от тях безстрашни проповедници, ще ги заведе до края на вселената, ще покори на тяхната вяра най-великата от всички съществували някога цивилизации, ще прероди света така, че никоя сила няма да може да изгони от него образа на Онзи, за Когото те ще възвестят? На първите страници от книгата си св. Лука отговаря: съшествието на Светия Дух, тайнственото прераждане, след което всичко, което е направил, което е учил Иисус, ще стане тяхна сила и Сам Той ще действа в Своите последователи и в тях ще пребивава в света: „Ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Йерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя” (Деян. 1:8).
За какво свидетелства това? Тук, преди да започнем самата история на Църквата, трябва да припомним – разбира се, в най-общи черти – това евангелие, тази блага вест, която и представлява съдържанието на църковния живот и християнската проповед пред лицето на света. В дните на Своето земно служение Иисус възвестява на хората Царството Божие. И смисълът на Неговата проповед и на Неговото дело е, че Неговото пришествие е именно начало на Царството, че Синът Божи е дошъл да го открие и да го даде на хората. Откъснати от Бога вследствие на греха, подчинени на злото и смъртта, загубили истинския живот, хората могат отново, чрез вяра в Христа, да познаят Единия Истинен Бог и Неговата любов към света, та съединени с Него, да получат нов, праведен, истинен и вечен живот, за какъвто са и създадени. Той учи, че светът не приема това Божие Царство, защото „в зло лежи” и е възлюбил тъмнината повече от светлината. И затова Божият Син е донесъл на хората не само истинно учение и знание за Царството, но и спасение. Той е победил злото и греха, които властват над хората. В целия Си живот Той явява образа на съвършения, т.е. докрай послушния на Бога човек. И само в това послушание и в тази любов е Неговата власт и сила, с които Той прощава грехове, изцелява болести и възкресява мъртви. В Самия Себе Си Той явява Царството Божие като съвършено единение с Бога, като сила на любовта и жертва пред Бога и хората. Предаден на позорна смърт, оставен от всички, Той осъществява образа на пълната себеотдаденост, на съвършената любов и крайното смирение. Но в тази себеотдаденост е и победата Му над злото и греха: любовта тържествува над ненавистта, истината над лъжата и, накрая, животът над смъртта: Бог Го възкресява от мъртвите.
Всичкото зло на света, всичката сила на разпада, царстващи в него, се оказват безсилни пред тази праведност и са победени в един човек. В един човек в царството на греха и смъртта влиза Царството на Бога – царството на любовта, на доброто и вечния живот. Но тази победа Той не удържа за Себе Си, а за другите, за всички: за да спаси всички и ги въведе в осъщественото от Него Царство. И поради това
от самото начало Той избира дванадесет свидетели, които да бъдат с Него, да слушат учението Му, да видят делото Му, Неговото възкресение и прославяне
В нощта, когато чрез кръстната смърт възлиза в славата Си, Той им заповядва Царството: обещава им след Своето прославяне със силата Си да им даде, щото онова, което Той е направил, да стане достояние на всички; щото те да могат не само да поведат след Него хората, но и да ги съединяват с Него и да ги правят участници в Неговото Царство.
Такова е обещанието и то е изпълнено в деня на Петдесетница. В този ден малката група ученици получава силата на свидетелството – свидетелство не само за живота и чудесата на Учителя, но и за това, че Той е Спасител, Цар и Господ на света. За тях това свидетелство или доказателство е Църквата, в която Той продължава да живее, в която чрез ръцете на учениците Си Той осъществява Своята власт и сила, в която Неговият живот се превръща в нов живот – на всички вярващи в Него. Съшествието на Светия Дух означава всичко това, от малкото стадо Той прави Църквата.
Това се случва в Йерусалим, но както знаем от Евангелието, апостолите са галилейци, те са жители на северната част на Палестина и именно там за първи път виждат възкръсналия Господ. Но св. Лука по особен начин подчертава думите на Спасителя: „Не се отдалечавайте от Йерусалим, а чакайте обещанието на Отца, за което сте слушали от Мене” (Деян. 1:4). Защото началото на Църквата – такъв е смисълът на тези думи – е трябвало да бъде положено в Йерусалим и за разбирането на църковната история е важно това да бъде отбелязано. Йерусалим е средоточието на всички религиозно-национални очаквания на евреите, сърцето на старозаветната история. Обвеян от златната легенда на Соломоновата слава и свидетел на държавния възход на Израил в миналото, той, в годините на плена, унижението и робството, все по-ясно бива осъзнаван като мистичен център на Израиля, като светия Сион, където в тайнствения ден Господен трябва да се яви Месия, за да спаси Своя народ и да възстанови неговото царство. И това месианско царство – във виденията на пророците – от тяснонационална,политическа реставрация се преобразява в религиозно обновяване на света, в тържество на истината и на справедливостта, а Месия – в Спасител на хората от греха и смъртта. Ето защо, когато в деня на Петдесетница на недоумението на тълпата св. ап. Петър отговаря с думите на прор. Йоил: „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът” (Деян. 2:17), когато той изповядва настъпването на великия и страшен Господен ден, който чака и в който вярва всеки правоверен юдеин, това е означавало, че за християните Месия е дошъл, че всички обещания, всички очаквания на Стария Завет са изпълнени и че месианското царство е настъпило. Това е означавало, че обещаната на Йерусалим Господня слава се е спуснала над този град и в Църквата старозаветната история на спасението е намерила своя завършек.
Такъв е смисълът на първите глави на Деянията – този пролог към църковната история. Невярващият може да се съмнява в тяхната историчност. Но и той трябва да признае, че не е имало ден, когато християните да не са вярвали в това божествено начало на Църквата, и че самата тази вяра вече е и основополагащият факт на нейната история, вън от който едва ли може да бъде разбрано цялото нейно по-нататъшно развитие.
Превод: Борис Маринов
