Не нам, не нам, но имени Твоему…

140 години от Освобождението на София
(4 януари 1878)

Тези думи от псалм 113 са изсечени върху постамента на Руския паметник в София, издигнат край пътя, по който през декември 1877 г. е бягал турският комендант на града Осман Нури паша.

На 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г. по нов стил), малко преди Рождество Христово, генерал Йосиф Гурко начело на западния отряд на руската армия влязъл в освободената от него София, след като извършил един на пръв поглед невъзможен героичен зимен преход през Стара планина. Студът стигал до 20 градуса под нулата, планините били покрити с мъгла, духал пронизващ вятър. Пътят минавал през дълбоки снежни преспи, край стръмни пропасти и урви. Тежко изкачване и не по-малко тежко спускане. „Гвардейските войски след толкова стоене и труд върху високите планини на Балкана и при преминаването през тях са останали в този момент — и офицерите, и войниците — вече отдавна без ботуши, а сега вече и без войнишки гащи“, телеграфирал на 25 декември 1877 г. великият княз Николай Николаевич на военния министър Д. А. Милютин (Цит. по: М. Газенкампф. Мой дневник 1877-1878 гг. Петербург, 1906, с. 279).

„Руското командване по съвет на Д.А. Милютин – пише историкът Николай Троицки – предприело с отчаяна смелост този спешен преход през Балкана, за да се възползва от бъркотията при турците след падането на Плевен и да предотврати намесата на западните държави в защита на Турция. Чуждестранните военни специалисти били уверени, че през зимата Балканът не може да бъде преминат. Началникът на Генералния щаб на Германия Молтке разрешил на германските военни наблюдатели към руската армия да си вземат през зимата отпуск, а Бисмарк свил в кабинета си картата на Балканския полуостров и казал, че до пролетта тя няма да му потрябва. Преходът бил наистина един от най-трудните в историята на войните. Руските войници с невероятни усилия качвали върху заледените урви топовете, които често заедно с хората и конете рухвали в пропастта. Докладвали на генерал Гурко, че на едно място артилерията не може да бъде качена дори на ръце. Гурко казал: „Ще я качите със зъби!“ — и я качили“. (http://scepsis.net/library/id_1514.html).

Въпреки трудностите, софийската операция преминала блестящо. „При градските порти на София в очакване на генерал Гурко стояха тълпи от хора – писал военният репортер княз Всеволод Крестовски. – Народът викаше и ръкопляскаше“ (Сборник материали за Руско-турската война, вип. 30, с. 196).

Някога цветущата в далечното минало София се явила пред погледа на руските „чудо-богатири“, както нарекъл воините си самият Гурко, като разрушен, потънал в мръсотия и кръв град, който нямал и 12 хиляди население вместо някогашните 50. Град, покрит с бесилки, зеещ с осквернените си християнски олтари. Някога само в центъра на София имало 12 православни храма, но в момента на освобождението оставали само два. Върху развалините на разрушения храм „Св. Йоан Кръстител“ била издигната главната джамия, а минаретата в града наброявали петдесет. На християните било забранено да бият камбани. На днешния площад „Народно събрание“ имало заблатен ров. Наблизо били руините на величествен храм от XII век, по-нататък – развалините на базиликата „Св. София“. На мястото на днешния Софийски университет имало бостан. Преди да напусне София, Осман Нури паша възнамерявал да изгори града до основи, но не успял – изглежда, че е бързал много.

„Русия ни изтръгна от ада – пише журналистката Велислава Дърева. – За да възкръснем. Като държава, като нация. За нас, заради нас, заради православния български народ загинаха 109 498 руски войници, офицери, лекари, медицински сестри, санитари. По 365 на ден“. Повече от сто хиляди души, паднали на бойното поле, починали от рани, болести, замръзнали по планинските урви. Повече от сто хиляди души, дали в съответствие с Евангелието живота си «за други своя“. „Най-честната война в историята на Европа“ – така нарече Руско-турската освободителна война известният историк проф. Андрей Пантев. Именно това – правото дело, Божието дело – е помогнало на руснаците да победят по-многобройния и по-добре въоръжен противник. „Не в силата е Бог, а в правдата“, е казал благоверният княз Александър Невски. «Не намъ, Господи, не намъ, но имени Твоему даждь славу…» (Пс. 113:9) – тъй казвали за победите си боголюбивите ни предци.

Столицата помни героите. Днес от площад „Руски паметник“ тръгва булевард, наречен на името на генерал Скобелев. Една от главните улици на София носи името на Царя Освободител, има и улици, наречени в чест на генералите Гурко, Столетов, Тотлебен, граф Игнатиев, княз Дондуков-Корсаков, Аксаков. Патриаршеската катедрала (най-голямата на Балканите) е построена с народни пари като спомен за подвизите и жертвите на руските войници и носи името на св. Александър Невски – небесния покровител на освободителя цар Александър II. На площад „Народно събрание“ е издигнат величествен паметник на Царя Освободител. Друг известен паметник е познат на столичани като „Докторския“ – той е посветен на загиналите във войната руски медици. Вече 140 години във всички български храмове на всяка литургия по време на великия вход звучат думите: „Блаженопочившаго освободителя нашего, императора Александра Николаевича и всех православных вождей и воинов, на поле брани живот свой положивших за веру и освобождение Отечества нашего, да поменет Господ Бог во Царствии Своем“. А през 2005 г. беше възродена традицията Денят на освобождението на София да се отбелязва на 4 януари с литийно шествие.

Историята на руско-българските отношения е започнала да прави странни завои още през първите години след Освобождението. Не всичко беше гладко и през последните две и половина десетилетия. От време на време се чуваха гласове, че е време храм-паметникът да се „прекръсти“, че „стига толкова“ руският цар е гледал от постамента си към сградата на парламента, сякаш упреквайки народните избраници… Но всичко това тъне в дружния хор на гласовете, въздаващи хвала и благодарност за подвига на братския руски народ. И това не само думи, а пулс на сърцето – нещо, което е по-здраво от всички паметници на тази земя и което преминава във вечността.