Откриха във Велики Преслав рисунки на Йерусалимския храм
Тези дни отминаха коледните празници. Това ме кара да разкажа за една находка от 2005 г. Тя няма блясъка на златото, но е изключително ценна като исторически извор. Още в дъждовния май започнаха археологическите проучвания в столицата на цар Симеон – Велики Преслав. Заедно с моя екип работехме в източния сектор на Големия царски дворец, недалеч от откритата преди две години великолепна катедрала от Х в.
Но какво е искал да ни каже неизвестният рисувач на двете изображения? След като прехвърлих маса книги и документи, аз достигнах до истината.
На рисунките е представена прочутата църква "Възнесение Христово" в Йерусалим. Очевидно техният автор от Х в. е бил един от първите български и славянски хаджии, посетили Светите места. А първата поклонничка е Елена, майката на утвърдилия християнството като официална религия император Константин Велики. Тя още в началото на IV в. извършва разкопки на хълма Голгота и открива части от кръста, на който е бил разпънат Христос. Още тогава на мястото е построен голям храмов комплекс. В 614 г. той е разрушен от езическия цар на Персия Хозрой, но после византийските императори го издигат още по-величествен. За втори път ансамбълът е възстановен от император Константин Мономах след опустошенията на арабите в 1009 г. Именно този василевс строи огромната катедрала "Възнесение Христово", събираща 8000 души. Всички автори от ХII-ХIV в. вече разказват за малкия подземен храм "Обретение на кръстовете" във вътрешността на катедралата. Според преданието именно там императрица Елена е намерила Кръста Господен. Тя отнася част от него в новата столица на империята, Константинопол, а останалото оставя в Йерусалим за поклонение. Именно тези реликви са съхранявани в подземния параклис под катедралата "Възнесение Христово", изобразени и в рисунките от Велики Преслав.
В Западна Европа още през VI-VII в. поклонничеството на Светите места става своеобразна лудост. На Изток се втурват бедни и богати, крепостни селяни и феодали. По пътищата между Европа и Азия се строят странноприемници, болници и приюти за хаджиите. В IХ в. Карл Велики със специален закон повелява никой "да не отказва приют на поклонниците и странстващите в името на Бога". Кръстоносните походи от ХI-ХIV в. са кулминация на това явление. Заедно с въоръжените до зъби рицари на Изток се стичат огромни маси обикновени хора, чиято единствена цел е самото поклонничество.
За разлика от западната част на континента във Византия хаджийството никога не се превръща в основен религиозен ритуал. Според византийските философи Бог може да се познае навсякъде и не е необходимо за това да се ходи на Светите земи. След приемането на християнството в България през 865 г. такова е и виждането у нас. Големият писател в двора на цар Симеон Йоан Екзарх поучава: "Не пътуване ни трябва, а вяра!" Особено отрицателно е настроен Презвитер Козма, който критикува хаджиите: "Странстват и не се подстригват по закона монасите, отиващи на поклонение в Йерусалим. И като се наскитат така, завръщат се по своите домове, каейки се за безумния си труд." Тези думи отразяват историческите разлики между силно отвореното западно общество и по-консервативния православен свят. Когато в IХ в. княз Борис I избира дали да приеме християнството от Изток или от Запад, римският папа Николай I го съветва да защитава правото на свободно пътуване по света. Един проблем, останал актуален за нас чак до края на ХХ в. Но българската църква никога не отрича рязко поклонничеството. Просто то не е насърчаваният от държавата очистителен процес, а акт на културен, духовен и политически интерес. Неслучайно българите отрано имат официално представителство в Йерусалим. Немският монах Йоан Вюрцбургски разказва, че през ХII в. на Гроба Господен имало български престол наравно с тези на гърците, латините, немците и други народи. От манастирите по Светите места произхождат едни от най-важните български средновековни ръкописи – Асеманиевото евангелие, Добромировото евангелие, Синайският псалтир.
