Старозаветната и новозаветната Пасха

Човек най-добре и най-ясно изразява себе си именно чрез празничната радост. „Ако е истина, че вярата е преди всичко радост в Бога и поради това – празник, тогава и християнството е много по-лесно да бъде разбрано чрез неговата радост и празници. От самото начало християнството е въплъщавало и изразявало своята вяра, своето разбиране за света и усещане за живота чрез тъканта на своите празници” [1]. С пълна отговорност и спокойно можем да кажем, че християните живеят от празник до празник, както и че тези празници придават духовен смисъл на цялото време.

Няма по-добър увод в същността на християнския живот от разглеждането на онзи Празник, който Православната църква открай време е смятала за „Празник на празниците” и който открай време е представлявал всеобща и несравнима с нищо радост за всички християни. Този празник е Възкресение Христово.

От Евангелието знаем, че Христос е пострадал именно в дните на староеврейската Пасха и че това съвпадение – от евангелска гледна точка – никак не е било случайно. Какъв е смисълът на това съвпадение? Какво са празнували старите евреи и защо апостол Павел нарича Христос нашата Пасха? Защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас (1 Кор. 5:7).

Отговаряйки на всички тези въпроси, ние постепенно навлизаме в едно разбиране за света и историята, което – колкото и архаично да изглежда на съвременния човек с всичките му нови технологии, съвременен живот, с потребителското му отношение към всичко и повърхностното му разбиране за живота – всъщност съответства на това, което е вечно, неунищожимо, най-важно и най-дълбоко в човешката душа. Затова е изключително важно да разберем именно това постепенно развитие, израстване и образуване на различните смислови пластове в празнуването на Пасха.

Думата Пасха е от гръцки произход и произлиза от арамейската дума „пасха“ и еврейската „песах“, което значи „преход”, „преминаване”, „изход”. Именно началото на празнуването се свързва с изхода на евреите от египетско робство. Бог се явява на Моисей и му заповядва на десетия ден от първия месец в годината всеки дом да вземе по едно агне или яре без недостатък, мъжко, едногодишно (Изх. 12:5) и да го гледа до четиринадесетия ден. Вечерта на този ден да го заколи, да вземат от кръвта му, и помажат и двата спонеца на вратата и горния праг на вратата в къщите, дето ще го ядат. И през тая същата нощ да изядат месото му, изпечено на огън; да го изядат с безквасен хляб и с горчиви треви… И тоя ден да ви бъде за спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши родове; празнувайте го като вечно узаконение… (Изх. 12:7-17).

По думите на протопрезвитер Александър Шмеман, Пасха постепенно се е развивала и имала различен смисъл в различните исторически периоди. Първата фаза се оформя още през номадския период от живота на старите евреи, по времето, когато още не обработвали земята, а се занимавали само с животновъдство. През този период Пасха се свързва с радостта от раждането на новите животни. Оттук е и най-старият обред, свързан с Пасха – обредът на принасянето в жертва на агне в знак на благодарност към Бога. Така възникнал първоначалният облик на еврейската Пасха – обредът на принасянето в жертва на пасхалното агне.
Следващата фаза е завладяването на Ханаанската земя, след което старите евреи разширяват своята дейност и започват да обработват земята. Тогава Пасха постепенно започнала да придобива нов смисъл. Тя станала празник, отбелязващ началото на тази тяхна дейност, а с това и пролетното обновление на природата, празникът на космическия триумф на живота. Но всичко това все още било свързано изключително с природата и живота на човека в природата и чрез природата.

„След това се появява и започва да се разраства третото, вече историческо измерение на Пасха. След природата идва историята, защото човек не живее само в природното време, а и в историческото време, в историческия процес, който дава смисъл на миналото, настоящето и бъдещето, който дава смисъл на живота не само на отделния човек, но и на всички хора, на цялото човечество” [2].

Няколко века преди Христа, разбира се, стигаме до това, че празникът Пасха за евреите става празник, чрез който всяка година празнували своя изход от Египет, своето четиридесетгодишно скитане през пустинята, освобождаването от робството и своето влизане в Обетованата земя.

„Така празникът Пасха става празник на човешката история, празник на радостта на тази история и нейното движение от робство към свобода, от скръб към радост, от глад и ядене на манна в пустинята към изобилието и плодовете на Обетованата Земя. Така и природата, и историята, и, разбира се, надеждата за идването на Царството Божие, постепенно са се съединили в празника Пасха, който така станал своеобразен символ на самия човешки живот в неговата устременост към по-добър и радостен край” [3].

Всичко това е била – макар и по идея и замисъл – Пасха по времето на Христос. Така става ясно защо именно Пасха се е оказала в центъра на евангелските събития, защо всичко онова, в което вярваме, когато казваме, че вярваме в Христос, в такава степен е свързано именно с пасхалните дни, защо всичко това има своя ключ именно в Пасха.

Христос е проповядвал Царството Божие, онова Царство, което преди това е предвещавала, което е разкривала и разкрива на човека красотата на света и природата. Красотата на природата, красотата на нейната пролет е символ и обещание за онази съвършена Красота, за която и Достоевски е казал, че ще спаси света. Христос е казал, че в Него, в Неговия живот, и особено в Неговата жертвена смърт на Кръста, ще се извърши този изход и преход – което на еврейски език значи Пасха. Изходът от робството на времето и смъртта в свободата на живота и любовта, и преходът от небитие в битие. Затова Христос е наречен Пасха, тъй като Неговата кръстна смърт и Възкресение представлявала крайното изпълнение на този празник. Тя преизпълнила този празник с окончателен и сега вече универсален смисъл, защото Неговото Възкресение станало център на християнската вяра и радост.

Както знаем, Христос преди Своето страдание и разпятие на кръст отпразнувал еврейската Пасха, след чието празнуване и възкръснал от мъртвите. Именно на Пасхалната вечеря Той установява светото тайнство Евхаристия.

„Защо Господ е извършил Пасха?” – пита свети Йоан Златоуст и предлага следния отговор: „За да покаже, че във всичко, което прави, чак до последния Си ден, не се противи на закона” [4]. В друга проповед свети Йоан казва: „Защо Христос е извършил това Тайнство по време на Пасха? За да познаеш от всичко това, че Той е Законодател на Стария Завет и че написаното в този завет е написано, за да служи като предобраз на самата истина” [5]. Светоотеческото виждане за пасхалната трапеза, както и за Тайната вечеря, намираме в православната химнография. В канона на свети Андрей Критски на Велики четвъртък четем: „Украси се вечеря и на Тебе, Христе, се приготви пасха по Твоята дума” (песен 1, тропар 1). В стиховете на Велики четвъртък четем още: „Двойна вечеря е това, защото носи пасхата на закона и новата Пасха, Кръвта и Тялото на Владиката”.

За да придобием вярна представа за пасхалната трапеза и Тайната вечеря, трябва да се абстрахираме от нашите обичайни представи за великденски обяд с красиво сервирани и вкусно приготвени ястия. Еврейската Пасха не е била такава. Това била свещена трапеза, на която всяко ястие било съпътствано от благословение. Приемането на храна се редувало с молитви и пеене на псалми, и всичко това се извършвало по установен ритуал, който по-късно бил отбелязан в Талмуда. В началото на пасхалната вечеря всеки участник в нея получавал голяма чаша вино, смесено с вода. Всеки четял над своята маса бераках (berakah) или кратко славословие, което започвало с думата „благословен”. Преди пиенето на вино всички изслушвали кидуш (kiddush). Така се наричали молитвите, в които се прославя Божията святост. След пасхалната вечеря се предвиждал особен кидуш, който произнасял домакинът или най-старият от участниците в трапезата. След кидуша се пиело вино, а после на трапезата се слагали пресни (безквасни) хлябове, латук (горчиви треви) и харосет (салата от бадеми, орехи, смокини и различни плодове) и печено агне – пасха. Главата на семейството подавал на всеки малка връзка латук, и той го ядял, топейки го в харосета и над всяко ястие се четял бераках. След предястието умивали ръцете си, след което следвала пасхалната вечеря в тесния смисъл на думата. Отново се наливали чашите. Най-старият издигал нагоре купата с пресните хлябове и казвал: „Това е хлябът на страданието, който ядяха нашите бащи в Египетската земя” [6], а след това се разчупвал един хляб и част от този хляб се отделяла настрана, и трябвало да стои там до края на трапезата. Става дума за афикоман (aficeimn) – част, която било предвидено да се оставя в случай, че дойде някой беден човек, пътник или случаен гост, според Моисеевата заповед (Втор. 16:11-12). Втората част от разчупения пресен хляб най-старият вземал за себе си, докато на останалите давал други хлябове. Тогава най-младият питал най-стария защо на тази вечеря е предписана такава трапеза. Този въпрос инсценира поучаването на децата за смисъла на предстоящия празник, както изисква Моисеевата заповед: И кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба? кажете (им): това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщите на синовете Израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави (Изх. 12:26-27). Като отговор на поставения въпрос най-старият произнасял хагада (haggadah) – разказ за чудесното избавление на евреите от египетското робство и за други благодеяния, които Бог явил на Своя народ. Произнасяйки тези думи, той издигал чашата и после я слагал на масата. Всички присъстващи ставали и запявали халел (hallel), или 113-ти псалом „Хвалете, раби, Господа, хвалете името Господне…”. След това се пиело вино и се ядели пресни хлябове, натопени в харосет. Главата на семейството отчупвал за себе си парче от агнето и раздавал късове на всички присъстващи. Това било единственото ястие, което трябвало да бъде изядено без остатък, според Моисеевата заповед: И през тая същата нощ да изядат месото му… Не оставяйте от него до сутринта (Изх. 12:8 и 10). С това пасхалната трапеза завършвала и всички участници в нея умивали ръцете си. Главата на семейството разчупвал афикомана (онази част от пресния хляб, която била оставяна в случай, че дойде някой случаен пътник или беден) и давал по една част от него на всеки. Наливала се и трета, „обща” чаша. Всички ставали и произнасяли зимун (mezumen) – молитва на трима – такава молитва, в която трябвало да участват най-малко трима мъже и която, ако това условие е изпълнено, се произнасяла в края на всяка трапеза. Най-старият благодарял на Бога, а останалите отвръщали на това благодарение. Това се повтаряло три пъти. Накрая се изпивала общата чаша и се пеела втората половина от халела (псалми 115-119). По желание се предлагала още една или дори още две чаши. С последната чаша се пеел великият халел (136 псалом).

От това описание на еврейската Пасха можем да направим извода, че афикоманът (част от пресния хляб) е послужил на Господа като онзи хляб, който Той ще нарече Свое Тяло. „Що се отнася до чашата с Божествената Кръв, тя, според апостол Павел и евангелист Лука, била дадена след вечерята. Това би могло да бъде третата, четвъртата и дори петата чаша, но най-вероятно това била третата чаша, над която се произнасял зимун и чието благословение представлявало най-тържественият момент от празничната трапеза” [7]. Следователно, Господ Иисус Христос изпълнява закона и в най-тържествения момент на еврейския празник установява Светата Евхаристия. Той дава Себе Си, Своето Тяло и Своята Кръв за живота на света.

В онзи Пасхален петък, когато на Голгота била пролята Кръвта на Иисус, Когото още в самото начало на Неговата проповед Йоан Кръстител пророчески нарича Агнец Божий, Който взема върху Си греха на света (Йоан 1:29), бил установен нов съюз, съюз на Бога не с един народ, а с всички онези много народи, които се съединяват с Него в Евхаристията. Затова почти двадесет години след тези събития апостол Павел пише: Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас (1 Кор. 5:7). Пасхата не е само преход на един народ от робство към свобода, а преход на целокупния човешки род от смърт към живот. „В Христовото Тяло и Неговата Кръв е разрушена преградата, разделяща сътворено от несътворено. Сега сътвореното може да съществува по начина, по който съществува несътвореното, по начина на истинския живот” [8].

Това правете за Мой спомен (Лук. 22:19), казал Христос на Своите ученици, разделяйки хляба и виното на Тайната вечеря. В Свещеното Писание споменът не значи просто ретроспективно припомняне, спомняне на минали събития, а повторно преживяване и обновяване на отношенията и фактите от живота. Причастието (общението) представлява повторно преживяване и обновяване на отношението между сътворено и несътворено, и реалното присъствие на Господа в хляба и виното. В същото време то е предвкусване на Царството Небесно и малко явяване на великия и славен ден на Второто пришествие на Господа. Дълбокият и спасителен смисъл на Евхаристията и нейното вечно и универсално значение св. Йоан Дамаскин описва с думите: „О, Пасха, велика и най-свещена, Христе! О, Мъдрост, и Слово Божие, и Сила! Давай ни още по-истински да се причастяваме с Тебе в незалязващия ден на Твоето Царство (песен 9, тропар 2). Този тропар свещеникът чете след всяко причастие.

По тази причина първият ден от седмицата, или осмият ден, в който Иисус Христос е възкръснал, се посрещал с Господня вечеря, а самият този ден започнал да се нарича Господен. Християните в горницата извършвали своето богослужение, преломявали хляб и пиели вино, тоест, причастявали се с Тялото и Кръвта Господни, така че неделята станала синоним на Христовото Възкресение, а същевременно и на Евхаристията.

Отначало християните чествали и еврейските празници, но с времето неизбежно се стига до това, че тази връзка все повече отслабва. Обрязването изгубва всякакъв смисъл, същото става и с еврейските празници. Неделята, като Възкресение Христово, придобива все по-голям смисъл и значение, като постепенно измества еврейската събота. На първата Петдесетница след Възнесението на Господа апостолите и вярващите не отиват нито в храма на тържественото утринно жертвоприношение, нито в синагогата, а правят своето молитвено събрание в частен дом, защото именно Петдесетница в онази година се падала в първия ден на седмицата. Впрочем, както изглежда, с Деня на възкресението (неделя) се изчерпва празничният кръг на младата Църква. Със сигурност не можем да твърдим, че в апостолския период християнската Пасха се е празнувала като антипод на юдейската, както и че тогава е въведен Великият пост. Но още тогава се появява стремежът към това християнската Пасха да се празнува като централно събитие в годината.

През втори век картината става по-ясна и неделята, като ден на Възкресението, напълно измества съботата. Апостол Варнава казва: „Вижте какво казва: Не са ми угодни сегашните съботи, а онази, която Аз съм сътворил, в която, започвайки от всичко, ще направя начало на осмия ден, тоест начало на втория свят. Затова и ние прекарваме осмия ден (неделята) в радостта, в която Иисус е възкръснал от мъртвите…” (Послание на Варнава, 15) [9]. Още през този период от историята на Църквата като централен годишен празник се откроява Пасха, като ден са Христовата смърт и Възкресение. Изключително ценни данни за този празник ни дава един фрагмент от писмото на свети Ириней до Римския епископ Виктор. Това писмо става повод за спорове около времето на празнуване на Пасха, за това дали Пасха трябва да се празнува заедно с юдеите, тоест на 14-15-тия ден от месец нисан, или в първата неделя на пълнолунието след този ден. По онова време се наблюдава постепенна промяна във възприемането на самия празник. На Пасха се гледа като на пост в чест на смъртта на Спасителя, Който е умрял в деня на еврейската Пасха, а сега с това искали да съединят и радостния спомен за Христовото Възкресение. Също така, този празник не можел да бъде всеки друг ден от седмицата, а именно в неделя. Тогава в Рим се стига до едно ново разбиране за Пасха, за разлика от Мала Азия, и това водело до чести разногласия. По думите на свети Ириней: „Спорът не е свързан само с деня на празника, но и с поста. Някои смятат, че е необходимо да се пости един ден, други – два дни, а някои смятат, че трябва да се пости повече дни. Има и такива, които смятат, че трябва да се пости четиридесет (часа) през деня и през нощта” [10]. Цитираното свидетелство на свети Ириней ни дава възможност да видим първите стъпки във възникването на днешната Четиридесетница, която по онова време била сведена до един или два дни пост, поради това, че тя се смятала не за предпасхален, а за пасхален пост. Обичаят на някои християни бил да постят цели четиридесет часа преди Пасха. Докато някои измервали продължителността на своя пост в дни, други правели това в часове, най-вероятно вследствие на своята немощ да постят по-дълго, и в числото 40 разпознавали определена символика. Интересното е, че азиатците завършвали пасхалния пост в деня, от който други християни, според Ириней, започвали поста, тоест в деня на еврейската Пасха.

По времето на свети Епифаний Кипърски съществувало движението на т. нар. „кватродецени” (тоест, четиринадесетодневници, които поддържали празнуването на Пасха заедно с юдеите, на 14 нисан), които събирали в един ден – 14 нисан, и предпасхалния пост, и самия празник. Те влезли в спор с римската църква и по-късно били осъдени, но не за това, че се придържали към вероятно най-старата практика на предпасхален пост, а заради нарушаването на църковното единство. Съвсем естествено е да почитаме с пост Христовата смърт именно в деня, когато това се е случило. У някои писатели срещаме употреба на думата „пасха“ тогава, когато всъщност става дума за пост. Този факт се обяснява с това, че, както казахме, споменът за Христовото страдание и Възкресение се чествал един и същи ден. „Всичко това може да се смята за следа от древната църковна практика, при която празнуването на Пасха ставало вечерта на онзи ден, който едновременно бил и пост в памет на разпятието на Господа, и се наричал празник Пасха. По онова време Пасха била и радостен, и тъжен празник, именно такъв, какъвто бил и животът на тогавашните християни, съчетаващ в себе си и сълзите на небесната радост в Бога, и сълзите от тегобите на всекидневния, земен живот” [11].

През трети век, макар и не навсякъде, четиридесетдневният пост бил заменен от много по-кратък пост. Неговото времетраене от четиридесет дни несъмнено било под влияние на практиката на оглашените (които постели 40 дни преди кръщение), от желание с пост и молитва да се подпомогне подготовката на оглашените за кръщение. За обичая да се пости с оглашените говорят и много паметници от онова време. Според Тертулиан: „Най-тържественият ден за кръщение е Пасха, когато се извършили Господните страдания, в които се кръщаваме ние… Тъй като Спасителят е постил 40 дни след кръщението, и ние трябва да правим същото…” [12]. Както още през трети век кръщението се свързвало с Пасха, по тази причина този пост все повече придобивал предпасхален характер и все повече започвал да се възприема като нещо самостоятелно. Но не във всички Църкви била възприета практиката предпасхалният период да трае четиридесет дни. В Александрия имало практика да трае само няколко дни. Имало и недоумение кога трябва да се прекрати пасхалният пост, в събота вечерта или в неделя сутринта, когато пеят петлите, каквато била практиката в Рим. Удължаването на поста до 40 дни първоначално можело да възникне в Палестина, а тъй като църквата в Йерусалим се ползвала с голям авторитет, тази практика лесно можела да се разпространи по целия християнски свят. В началото на четвърти век, както ще видим, този обичай бил възприет навсякъде.
Съществува още една теория за развитието на поста до четиридесет дни, представена от отец Александър Шмеман, в която се казва: „Според някои литургисти, днешният Велик пост е резултат от „сливането” между гореспоменатия предпасхален пост и един друг пост, отначало независим от Пасхалния, за спомен на Христовия пост в пустинята след Неговото кръщение. Този пост бил свързан не с Възкресение, а с Богоявление, и започвал на 7 януари. Под влияние на институцията на катехумените (оглашените) се стигнало до сливането на тези два поста и на практиките на тяхната подготовка за кръщение, което се извършвало на Пасха” [13]. Така че въпросът за Великия пост все още е открит и представлява тема за бъдещи проучвания.

Пасха и по-нататък продължава да има своя тъжно-радостен пост в чест на Христовите страдания, но прекратяването на този пост в нощта след събота представлява много тържествен момент и с това започва да придобива днешните черти на празнуването на Пасха. Иполитовите правила казват: „Нощта на Възкресението на нашия Господ Иисус Христос трябва да се спазва с голямо усърдие, защото Той е най-великият. Затова нека никой през тази нощ не спи до зори; а след това да умие тялото си с вода, преди да пристъпи към Пасха, и нека целият народ се радва. Защото тази нощ Спасителят е дарил свобода на цялото творение; и тогава празника празнуват и небето, и земята, и всичко, което е на небето и на земята, защото Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето, и седи отдясно на Отца, откъдето ще дойде в славата на Отца със Своите ангели, и ще въздаде на всеки според делата му; които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане, както е писано” [14] . И останалите паметници в една или друга степен говорят за пост преди Пасха, за прекратяване на поста в съботната нощ и за характера на празника. Между другото, в тази епоха се стига до възникване на проблем в определянето на времето на християнската Пасха, както и на нейното отношение спрямо юдейската. Това недоумение определено ще бъде решено в ІV век на Първия вселенски събор.

През следващия период Великият пост продължава да се развива, но и по-нататък съществуват разлики в начина на неговото изпълнение. Църковният историк Сократ пише: „Постът преди Възкресение е различен на различни места. В Рим се пости три седмици без прекъсване, с изключение на събота и Господния ден, докато в Илирик, Гърция и Александрия се спазва пост шест седмици преди Пасха и той се нарича Четиридесетница. Но някои започват да постят седем седмици преди празника” [15]. Стига се и до недоумение дали да се пости събота и неделя, дали този период включва и Страстната седмица, Лазарова събота и Цветница. Стига се до недоумение и за начина на пост – дали да се ядат птици, риба, яйца, зеленчуци или да се яде само хляб и да се пие вода. Несъмнено тези разлики са предизвикали спорове и до унифицирането на всички практики се стига едва на Първия вселенски събор. По тази причина император Константин Велики пише в писмо до епископите, които не присъствали на Събора: „Нашият Спасител ни е дарил един ден, в който да празнуваме нашето освобождение, тоест деня на Неговите свети страдания. Размислете сами според вашата святост какво невежество е, когато едни постят, а други се веселят, и после, след деня на Пасха, едни прекарват дните празнувайки, а други още спазват установения пост” [16].

И още една важна разлика на Четиридесетницата е институтът на катехумените. Периодът на оглашение, който можел да трае от една до три години, тържествено завършвал през Четиридесетницата. Най-важното действие на това завършване било наричането на име на подготвящия се за кръщение, следвало неговото заклеване (против злите духове), заключителното поучение за истините на вярата, изучаването и тълкуването на символа, отговорът пред епископа, и накрая – самото кръщение на Велика събота. Някои от тези действия влизали в състава на дневното богослужение, докато други се извършвали допълнително, но поради факта, че богослужението през Четиридесетницата отделя голямо внимание на катехумените, спокойно може да се каже, че то е и „богослужение на оглашените”. Потвърждение на тези твърдения намираме и в днешното богослужение (например ектенията на Преждеосвещената литургия за просвещението), въпреки че институтът на катехумените е изчезнал и се правят опити да бъде върнат. Това също е тема за бъдещи по-задълбочени проучвания, поставена като задача пред всички.

Четвърти век донася и най-важните решения за времето на празнуването на Пасха. Той разрешава всички дилеми и Първият вселенски събор, който, освен заради Арий, е свикан и заради този проблем, определя Възкресение да се празнува след пролетното равноденствие (и в никакъв случай тогава, когато юдеите честват своя Песах (14 нисан), след пълнолуние и винаги в неделя. За деня на Пасха епископът на египетския град Александрия с послание до всички църкви известявал епископите на най-големите християнски центрове. Запазена е и серия от такива Пасхални послания (например на свети Атанасий Велики). Как и с какво усърдие тогава се празнувало Възкресение, говори Евсевий Кесарийски: „В дните на този празник император Константин Велики още по-усърдно се отдава на дела на благочестие, прекарва в бдение цяла нощ, очаквайки да се съмне, и поради това определени хора палели в целия град високи стълбове от восък като огнени лампи, осветлявайки така всяко място, и тази нощ ставала по-светла от ден..” [17] . Празнуването действително продължавало цяла седмица. Апостолските правила казват, че цяла седмица робите не бива да работят, защото първата е седмицата на страданията, а втората – седмицата на Възкресението. Император Теодосий Велики през Пасхалната седмица забранявал работата на съдилищата. Най-тържествените служби били през първите три дни на Пасха, така че най-големият християнски празник се отбелязвал най-тържествено и през цялата седмица, както и подобавало на такъв празник.

Що се отнася до Великия пост, който несъмнено е съставна част от Възкресение, преди всичко като подготовка за колкото се може по-достойното посрещане на празника, той дълго продължил да се развива и по отношение на неговата организация във времето, и на неговото богослужение. Решаваща роля изиграла литургичната реформа, която през девети век направил Студийският манастир в Константинопол, и най-вече свети Теодор Студит. На времето, когато катехуменатът и кръщението на възрастни изчезнали от църковния живот, характерът на Великия пост като огласителна подготовка за кръщение бил заменен от неговия „покаен” характер. Спокойно можем да кажем, че до десети век, с незначителни изменения, Великият пост придобил сегашния си облик.

Христос е направил така, че и ние да бъдем участници в Неговото Възкресение и да се ползваме от благодатта на новия живот. За това най-добре говорят думите на свети Йоан Златоуст за Възкресение: „Затова влезте всички в радостта на своя Господ; първите и последните, получете своята награда, богати и бедни, ликувайте едни с други; усърдни и лениви, празнувайте този ден; вие, постили и непостили, веселете се днес! Телето е угоено: нека никой не си отиде гладен, всички се насладете на пира на вярата; всички се насладете на богатството на добротата” [18]. | www.svetiapostoli.com

Бележки

1. Александар Шмеман, Тајне празника, Цетиње, 1996, стр. 10.
2. Александар Шмеман, Тајне празника, Цетиње, 1996, стр. 12.
3. Пак там, стр. 12.
4. Николај Успенски, Анафора, Вршац  2002, стр. 11.
5. Пак там, стр. 11.
6. Пак там, стр. 14.
7. Пак там, стр. 17.
8. Христо Јанарас, Азбучник вере, Нови Сад, 2000, стр. 182.
9. Михаил Скабаланович, Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 56.
10. Пак там, стр. 57.
11. Михаил Скабаланович, Велики Пост, Кијев, 1910, стр.30.
12. Михаил Скабаланович,Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 105.
13. Александар Шмеман, Велики пост, Врњачка Бања, 1999, стр. 12.
14. Михаил Скабаланович, Тумачење типика, Шибеник, 2004, стр. 107-108.
15. Александар Шмеман, Велики пост, Врњачка Бања, 1999, стр. 13.
16. Др. Радомир Поповић, Православне Помесне цркве, Београд, 2004, стр. 433.
17. Михаил Скабаланович, Тумачење Типика, Шибеник, 2004, стр. 224.
18. St. Vladimir’s Seminaru Press, THE INKARNATE GOD, New York, 1995, превод са енглеског Матеј Арсенијевић, стр. 322.

Текстът е публикуван със съкращения

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара