
Как Захари Стоянов разказва историята и как историзира своя разказ е отдавна топически проблем почти за всяка една работа, посветена на “Записките по българските въстания”. Често пъти тези трудове се превръщат в глобалистки опити за социология, народопсихология, литературна история и теория “по повод на” и точно поради това същностният образ на автора и разказвача и особено начинът му на излагане на историческия разказ се разсейват. Сигурно е време да започнем за пореден път отначало, с детайлен анализ на сцените и епизодите в произведението, в които драматичността е най-функционална, а намерението на автора да “прави история” (според израза на Люсиен Февр) е най-подчертано. В случая избрахме два наглед второстепенни епизода, които обаче са свързани с две от главните действащи лица в “Записките”.
Целият текст в Литературен форум
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Коментари
коментара
Здравейте,
Чела съм книгата и сега бих искала да си я закупя. Много съм доволна. Научих много за Великопостните служби, обогатих познанията си за смисъла на Великия пост и начина, по който лично аз бих могла да го следвам. Впечатляващ за мен е начина, по който автора на примери от личния си живот ни разкрива част от духа на този особено важен и душеспасителен период от живота на всеки православен християнин.
Смятам, че независимо от колко време е осъзнал вярата си, всеки християнин има какво да научи или да си припомни, четейки тази книга.