За Графето на отец Павел
Графи и Киригма. Въведение в литературната история на светите Евангелия
Монография
Автор: Павлин Събев
ISBN: 978-619-208-101-0
Излязла от печат: 05.5.2017 г.
Брой страници: 344
Трябва да призная, че докато четях тази книга, дълго време гадаех как ли изглежда авторът ѝ. И необяснимо защо, снимката на последната страница не само че не внесе яснота, но направи колебанията още по-колебливи. Защо фокусът в тази фотография беше не в лицето, а в кутрето на дясната ръка? Към какво сочеше това кутре? Вероятно към Онзи, Който разговаряйки с блудницата, написал нещо върху пясъка. Да, определено върху привидно празната маса имаше някакъв текст и отец Павел обясняваше как не бива да се чете този текст. А може би лявата ръка с блага и назидателна строгост придържа четирите пръста на дясната, за им покаже, че писането е акт на аскетическо въздържание, че разговорът с големите изисква да мълчиш и да се вслушваш. Или, държейки пръстите си в шепа, отец Павел показваше, че от една страна всичко е ясно и видно – като на длан, но от друга – съществува някаква трудно обяснима, асиметрична алюзивна аналогия между броя на костиците, посланията на апостол Павел и родовете при евангелист Матей. Защо са точно 14? И дали ако един от пръстите се откъсне от ръката ни, това ще промени Писанието? Защото, както ръката е мислима без кутре, така и Писанието е мислимо без някой от своите текстове. Или – кой знае – не е невъзможно да сочеше към незабележимата връзка, между думите и нещата. Защото ако бяхме дали име на безименния пръст, той нямаше да бъде вече безименен. Друг е въпросът: “що за име е Безименен?” И има ли нещо общо всичко това с пръста?
Естествено всичко това е на гърба на книгата. Дори малко зад него. А лицето ѝ – онова, от което научих много неща, са предишните 340 страници. Колкото повече се приближавах към последната от тях, толкова по-настойчиво се молех: “Нека, Господи, тази книга да я прочетат – колкото се може – по-малко хора. Дори, ако не е нескромно, нека аз съм единственият читател на “Графи и киригма”; нека стана съхранител, повелител и разпоредник на съкровеното в нея”. И нека, както Шлиман е подарявал на жените, които харесва, от скъпоценностите на Хубавата Елена, така и аз да подарявам на приятелите си по нещо от книгата на отец Павел. Защото ако най-доброто място, където можеш да скриеш една игла, е куп от игли, то по аналогия същото може да се каже и за книгите. С уговорката, че между Ириней Лионски и Иполит Римски, между Августин и Йероним, между кападокийците и апостолските мъже, книгата “Графи и киригма” ни открива и нещо повече от книги. Защото отвъд текстовете се появяват силуети на живи хора. Като този на св. Папий Хиерополски. И ни заговарят с жива човешка реч. Уж, същата като нашата, тази реч е на мъжете Господни, на евангелисти и апостоли. За да стане ясно, че Йоан, любимият Христов ученик, има глас, различен от всички други гласове. И подобно на Прохор, човекът записал словата му в книга, отец Павел ни учи как по-добре да свием ръката си на фуния, за да не ни разсейват излишните звуци. Защото заедно с Логоса в ушите ни влизат шумове от други акустически среди. Вероятно именно поради тази причина, една от главите в книгата на отец Павел е посветена на езика. Нарича се “За семитската душа на новозаветното койне”. И при все че звучи по-интелектуално от музиката на Ленард Коен, странното е, че се чете без досада. Вероятно защото е един от малкото текстове, обяснили ми как думите за комар и камила се римуват. Разбира се, голямата сила на “Графи и киригма” не е в арамейската фонетика, но мисля си, че след Борхес и Аверинцев, отец Павел е почти единственият човек, който може да обясни колко лесно е да сбъркаш “gamla” с “ghamla”. А без подобно объркване, не само притчата за комара и камилата, но и голяма част от Христовите слова ще си останат недоразбрани.
В този смисъл, граматиката на новозаветния език се превръща в една чудна наука, за която малцина имат сетива. Борхес би нарекъл тази наука “фантастическа”, защото дори и на него – един от най-добрите филолози на всички времена – би му било трудно да обясни защо глаголите са членувани; и защо в морфологията на юдейския език липсват форми за бъдеще? Защо всички действия са в едно единствено глаголно време – минало несвършено? Защо ли с глагол – въпреки синтактическата логика на старогръцкия език – започват толкова изречения? И що за реалност е това елегично ελεγεν, чрез което речта на Папий Хиераполски диша? Върху буквалността на тази (наистина дишаща) метафора св. Кирил Александрийски написва цяла книга. Която нямаше как да познавам, ако не беше отец Павел… Защото ако не бяха естети като него и св. Кирил, откъде би ми хрумнало, че имперфектът може да е жив и осезаем? Че глаголното време може да открои факти, по-фантастични от грифони, елфи и сирени? Един от тези факти е реч на св. Папий, продължила малко повече от осемнайсет века и половина. Защото, започнали през втори век, неговите логии все още продължават; за да може който има уши да слуша… да слуша. За да научи как апостол Петър предал на евангелиста Марк Христовото учение във вид на хрии. Друг е въпросът, че ако не бяха Квинтилиан и Евсевий Кесарийски, (а така също 255 и 256 бележка под черта в “Графи и киригма”) не знам кой щеше да ни обясни що за фантастическо същество са новозаветните хрии. Не че бележките в книгата са по-важни от самата книга, но броят им е почти 1000 (ако трябва да сме пунктуални – 861); и всяка от тях носи огромна познавателна стойност, благодарение на която може да се изясни невъобразимата сплав между класическото елинско наследство и библейската профетическа традиция. Преплетени като спиралите на ДНК, те са нишките, които ни изтъкават. Без тях не само културният ни ген, но и самата ни човешка природа щяха да са немислими.
