Православната църква и комунистическият режим в България
Момчил Методиев. Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 г.). София, Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2010
Без колебание може да се каже, че книгата на Момчил Методиев е първото в нашата литература цялостно панорамно обхващане на темата. То, благодарно на своите предшественици, се надстройва на вече съществуващото, но, в духа на конструктивен дебат, отива по далече. Дори беглият поглед върху съдържанието дава ясна представа за обема и качеството на извършената изследователска работа. Заслугата му не се дължи само на факта, че се опира на богати архивни източници, някои от тях станали достъпни едва в последните години, но също така на гледната точка на автора и на построените върху нея интерпретативни стратегии. Какво различава предложената гледна точка от тази в повечето публикации, посветени на отношенията между Българската православна църква и комунистическия режим? Преди всичко духът на МаксВеберовата незаинтересованост, плодотворната научна дистанция от обекта. Това не е разобличителен текст в традициите на антикомунистическата реторика от първите години на прехода, не е и защитна пледоария. Момчил Методиев не принадлежи към нито един от ангажираните в споровете вътрешно църковни лагери, не плаща дан на политическата конюнктура. Налице е изключително почтено отношение към обекта на изследване, което от самото начало, в увода на труда, е заявено – един «среден път» между възприемането на църквата като квазиполитическа институция и настояването на извънвремевия й характер, оспорващ възможността нейните архиереи да бъдат обект на оценка. «Средният път – пише Момчил Методиев, се основава на уважителното отношение към църковната институция и нейното ръководство, но не изключва възможността за изследване на църковния живот, поставен в съответния исторически контекст.» Извън заявената проблематика, трудът съдържа и една друга, имплицитно присъстваща проблематика или по-скоро нещо като открит въпрос, питане, от което не може да избяга внимателният и ангажиран читател. С тази си имплицитна проблематика трудът е адресиран към днешния ден, към съвременните хора. В този смисъл това е и неафишираното му предизвикателство. Текстът изисква и трябва да бъде обогатен в едно интерпретативно четене. Открито заявената тема е историята на църковната институция в определен отрязък от време. Имплицитно съдържащата се проблематика е свързана с въпросите – «На каква основа можем да градим вярата си днес?» или «Как може да бъдем вярващи днес?»
Нека на първо време проследим основната тема – историческата реконструкция на битието на църквата институция в периода 1944-1989 г. Тази история е изтъкана от два паралелни, неразчленимо преплетени, но носещи своята специфика разкази. Единият разказ е за политиката на комунистическата партия и комунистическата държава по отношение на българската православна църква, другият – за поведението на българската православна църква пред лицето на страховития натиск, на който е подложена. Първият е официален, заявен в решенията на комунистическата партия и материализиран в нормативните документи и досиета на Държавна сигурност. Вторият е неофициален, няма изграден собствен архив, чете се между редовете на изворите, подхранващи първия, официалния разказ. Този втори разказ трябва да бъде реконструиран и е реконструиран по косвени пътища. И тук искам да вметна, че историята на църквата между 1944-1989 г. се нуждае от допълването с още два други разказа, които излизат от заявената от автора тема, но е необходимо да ги проследим, за да имаме по-ясна картина и за самия изследван период. Първият от тези разкази би трябвало да ни насочи към предисторията на разказваното тук – статут, практики, поведение на църквата поне през 30-те и 40-те години. Истината се открива в сравнението – даваме си сметка какво представлява тоталитаризмът, сравнявайки го с демокрацията. За да разберем какво точно се случва с църквата след 9 септември 1944, необходимо е поне накратко да познаваме и оценим историята й от преди това, да познаваме наследството, което носи. Това е особено необходимо за младата публика. Що се отнася до другия, останал извън задачата на изследването разказ, за него ще стане дума по-късно. Сега ще кажа само, че той разчита на други източници на информация, това не са архивите на институциите, а, както се беше изразил по повод на концлагера «Белене» Стефан Бочев, от «архива на душата».
Историята на политиката на комунистическата партия и държава към православната църква заема централното място в труда на Момчил Методиев, доколкото работата му в различните архиви се явява основна опора на изследването. Отчетливо е изведена логиката на тази политика и нейната вътрешна динамика през годините. След разгрома на политическата опозиция, в лицето на църквата новата власт вижда един възможен център на влияние и опозиционност, един независим авторитет. Обсебилата постепенно всички лостове на властта, светската политическа религия не може да търпи друга вяра, каквато и да е конкуренция в завоюване «душите» на хората. В конкретния контекст тя си поставя една не лесна, но напълно постижима цел. Не лесна, тъй като православието и религиозното съзнание имат дълбоки исторически корени, християнската ритуална система е маркирала времевия ритъм в битовия пласт на живота. Постижима, тъй като комунистическата партия е съсредоточила в ръцете си огромна власт, несъобразяваща се нито с традиции, нито със закони, нито с морал. И така, целта е максимално намаляване на влиянието на църквата, социалното й маргинализиране и идеологическо дискредитиране. В книгата е проследен и анализиран пълният набор от методи и средства за постигането на тази цел: 1) репресиите през 40-те и 50-те години срещу свещениците – мнозина избити без съд и присъда, други изпратени в затвори и лагери; 2) създаване на атмосфера на страх, подозрителност и затваряне в себе се; 3) разработване на «активни» мероприятия – пускане на слухове, фабрикуване на компромати, дискредитиращи кампании; 4) политика на разкол и изграждане на своя «пета колона» сред низшето духовенство – създаването от компартията на «Свещеническия съюз» като противотежест; 5) агентурно проникване в средите на духовенството – държавна сигурност вербува сътрудници сред висшето духовенство и внедрява свои хора в ръководството на Светия синод; 6) изолиране от останалия свят и провинциализиране на църквата – снижаване на престижа и обезличаване на духовенството, подменяне на кадрите и катастрофално снижаване на интелектуалното ниво на свещенослужителите и на религиозната мисъл – превес взима феноменът «бездуховния духовник»; 7) кадруване – открито и прикрито при заемането на ръководните постове; 8) активна масова антирелигиозна пропаганда, изградила организационна структура, обхващаща цялата страна – т.нар. «Домове на атеиста»; 9) ограничителни режими – забрана за строеж на нови църкви; 10) изработване и силово налагане на алтернативни граждански ритуали; 11) различни политики на вътрешно дестабилизиране и корумпиране на клира – в един по-късен период предоставяне на почести, привилегии, възможност за феодализиране на поверените митрополии или епархии.
Резултатът е изолирането на църквата, затварянето й в собствения й битов живот, унищожаването или формализирането на енорийския живот и поставянето му под строго наблюдение. Комунистическата власт сякаш не е далеч от целта си – превръщането на църквата в исторически съществувал културен феномен, част от националната традиция, изпразнен от автентично съдържание и придобиващ фолклорно-декоративен облик, огрян от митологията на манастирското лозе (едно от популярните по онова време вино дори носеше името «Манастирско шушукане). Моделът е начертан от речта на Георги Димитров от 26 май 1946 г., на честването на 1000 годишнината на Св. Иван Рилски в Рилския манастир. Там е очертана не само възможната рамка, в която църквата може да продължи да съществува, но и примера, който трябва да следва – «великата руска православна църква». С други думи, и църквата не избягва процеса на сталинизация, който постепенно и целенасочено обгръща българското общество. Може би авторът по-отчетливо трябваше да подчертае лукаво прокарваната от комунистическата държава политика на известно разграничаване между църковна институция и религия – властта е по-търпима към институцията и далеч по-непримирима към религията.
За някои коментатори с това се изчерпва историята на църквата в периода 1944-1989 г., но не и за Момчил Методиев. Той избягва съблазните да се превърне в нещо като кадровик на клира и без да отминава актуалната тема за свещениците с агентурно минало, не поставя този проблем в центъра на своето изследване. За него по-важна е да се разбере това, което реално се случва с институцията, проследяването на нейната история и отвътре, осветлявайки възможната логика на собственото й поведение. Трасираният в книгата разказ от името на църквата може да бъде проследен по три основни линии: институционална; персонализиране на дейността й; адаптацията на църквата към новите условия и различните стратегии за предотвратяване на пълното обезличаване или отстояването на минимална автономия.
В институционалната линия подробно са разгледани и интерпретирани основните документи и нормативни актове, регламентиращи отношенията на църквата с държавата и въртешноцърковния живот, между тях на първо място – възстановяването на патриаршията, манастирския живот, духовното образование, църковната преса, международните църковни връзки, връзките с българската православна диаспора и т.н. В линията на персонализиране на дейността й силен акцент е поставен върху ключовите фигури, които през годините са оформяли публичния й образ и са оставили траен отпечатък върху характера на църковния живот. Тук, наред с Екзарх Стефан и патриарсите Кирил и Максим, са проследени позициите и дейността на двама председателите на Комитета по църковните въпроси, поставили отпечатък върху тази история – Димитър Тодоров и Михаил Кючуков. Отношението към водещите фигури и оценката на дейността им са деликатно балансирани, отчитащи както спецификата на контекстите, така и реалните им човешки и богословски качества. Третата линия е най-интересна, тъй като е в по-малка степен дескриптивна и е пряко свързана с оценъчна позиция.
Православната ни църква постепенно влиза в препоръчания от Георги Димитров модел на национална, патриотична и републиканска църква (една интересна модификация на цезаропаписткия модел). След отминаването на периода на открити масови репресии, църквата загърбва пътя на конфронтацията с режима и тръгва по пътя на компромисите. Това води и до известно отслабване на директния натиск върху нея, постига се някаква минимална степен на нормализиране. Момчил Методиев е много предпазлив в отговора на въпроса «Била ли е Българската православна църква активен сътрудник на властта?». Макар според него да се приближава до характеристиката на казионна организация, тя успява да запази черти, които са дълбоко присъщи на традициите й на вековна институция. Има някакъв предел на обезличаването й, който не би могъл да бъде преминат, без да се стигне до разрушаването й. И църквата, в изграждане на отношенията си с комунистическата власт, успява да удържи тази граница. Дори си позволява известни моменти на «непослушание»: издигане, без предварително одобрение от властта, на неудобни висши духовници в църковното управление, нерегламентирано материално подпомагане на отстранени от служба по политически причини свещеници и дори пасивно заявени опозиционни настроения… Внимателно са проследени и документирани всички «отклонения» на църквата от очакваното от нея поведение. Може би тези «отклонения» не са много и остават в рамката на добре пресметнатия минимален риск, но те са наблюдавани зорко и са будели тревога във властта, за което свидетелства и доминиращото недоверието към нея. Убедително доказателство е приведената в книгата справка на органите от 1949 г., обхващаща почти всички свещенослужители в страната (2235 на брой) и категоризираща ги в 8 типа въз основа на отношението им към новата власт и степента на активно сътрудничество. Четири пети от духовенството са характеризирани като опозиционно настроени и една пета са преценени като проявяващи положително отношение към ОФ и активно включени в мероприятията на правителството. Но оценката е, че едва на 26 души от тях може да се има пълно доверие, доколкото и преди 9 септември са били свързани с комунистическото движение. Изводът е, че църквата е точно толкова казионна, колкото и всички останали организации и институции в страната, но очевидно проблемът в случая е в това, че от нея се очаква повече от оцеляване и повече от поведението на другите. Доколкото е възприемана като носител на морален императив, тя търпи и сериозни упреци. Авторът обаче не е сметнал за необходимо по-отчетливо да конкретизира някои от тези упреци.
Каква е равносметката, произтичаща от разгърнатите от Момчил Методиев два вплетени разказа от историята на Българската православна църква през комунизма? Първо, нито методите на насилие и корумпиране, използвани от властта, нито стратегиите за оцеляване и приспособяване на църквата са присъщи само за нейния случай. Църквата споделя съдбата на българското общество и на българската държава. Така че, въпреки че в книгата не е очертан изрично големият контекст, в който се развива частната драма на църквата, тя е и документ за тоталитарната система като такава. Историята на църквата е история и на българското общество. Второ, без тази част от историята, не може правилно да се разбере ситуацията в църквата след промените от 10 ноември 1989 г. Тук е скрит коренът на всички деформации, които наблюдаваме днес – причините и целите на разцепването на църквата и провъзгласяването на алтернативен Синод (основните фигури в този процес са бивши сътрудници на комунистическите тайни служби), комерсиализирането, социалната нечувствителност, формализиране на църковната обредност… Миналото ще бележи църковния живот години напред, както е белязало и всички нас. Трето, Българската православна църква, въпреки строгите ограничения, съхранява определени добродетели: наличие на елементи на вътрешен демократизъм в едно антидемократично общество; избягва клопката на национализма, в която попадат някои съседни православни църкви; и накрая – все пак съхранява ритуалното пространство, където вярващите могат да потърсят допир с трансцедентното.
Големият въпрос тук обаче е как да знаем дали съхраняването на ритуалното пространство е в същото време и съхраняване на вярата, дали църквата не е отстъпила от функцията си на посредник между вярващите и трансцедентната сила. Това може да бъде разбрано само, ако се изследва един друг разказ, за който споменах в началото, произтичащ от презумпцията, че църквата не се състои само от клира, йерархично разположен в системите на Синода и на Държавата, а включва и енориашите (разпръснати или организирани), паството, най-общо казано – вярващите. Този разказ липсва в книгата. Давам си ясна сметка, че един труд, колкото и панорамен да е, трудно може да обхване всички аспекти от историята на толкова сложен феномен. Този липсващ разказ е обект за една друга книга и ако го споменавам, то е като повод за по-общо съждение, свързано с методологията на съвременната ни историография. Този липсващ разказ от историята на църквата не може да бъде разгърнат без свързването на събитийната история със социалните науки – социологията, социалната психология, интерпретативната антропология, устната история…
Личните ми наблюдения върху отношението църква – общество от времето на комунизма, например, ми позволяват да се позова на две доста разпространени ситуации. Първата: хората масово се включват в църковния календар по време на големите религиозни празници – Великден, Коледа, Задушница… – здраво закрепени в традициите, в битовия навик. Втората: мнозина виждаха в досега с църквата (кръщене, бракосъчетаване, опело, поклонение и т. н.) акт на опозиционност, на отклонение от идеологическите предписания. Църквата предлагаше повод за ниско, на битово ниво, избягване на дребнавите партийни предписания. В хората интуитивно присъства убеждението, че религията предлага някаква морална опора, принципи на поведение с висок авторитет от друг характер, вкоренени в обикновения живот… Това хвърля светлина върху днешната ситуация: с падането на ограниченията на комунистическата държава, силно намалява и броят на хората, тълпящи се по време на Коледа или Великден в църквите…
Тези примери ни насочват към голямата тема за секуларизацията и нейните различни форми – проблем, засегнат и от Момчил Методиев. И, както отбелязах в началото, текстът имплицитно насочва към един много важен проблем в ситуацията на дискредитиране или на намаляване на доверието в църковната институция: проблемът за възможните форми на религиозност днес, за ценностите, произтичащи от вярата, в модерното секуларизирано общество. В това е вътрешният патос на заключението на книгата, изцяло обърнато към ситуацията след 10 ноември 1989 г. Очакванията за по-голяма роля на църквата в процесите на демократична трансформация не се оправдаха. Неуспехът в обновлението на самата църква – не толкова кадрово, колкото доктринално, като поведение и присъствие в обществото, като послания – съвпада с повишения афинитет на хората към религиозните морални принципи. На лице е симетрично на отношението на комунистическата власт към църквата и религията отношение, но с противоположна насоченост: ако комунистическата власт заиграваше с църковната институция и преследваше религията, то днес мнозина в някаква степен загърбват църковната институция и се обръщат към религиозните послания. На фона на всеобщата констатация, че комунизмът е разрушил традиционните основи на морала, все по-високо се чуват призиви за връщане към началата на морала, условно казано – към духа на Десетте Божи заповеди. Кризата на посткомунизма съвпадна с духовна криза и в развития демократичен свят, макар тя да има други корени – кризата на инструменталния разум и бързопреходността на съвременните форми на живот. Така или иначе, в този пункт се срещат два различни по характера си, но сходни по същността си проблема от западната и източната част на континента. Източноевропейското интуитивно обръщане към традиционните форми на морала на Запад е концептуализирано в теоретичен дискурс. Развива се аргументацията, че религиозното съдържание може и трябва да бъде преведено на езика на морала на съвременността. Така възниква чисто теоретичният въпрос как проявеният във всекидневието интерес към религиозните основи на морала може да бъде примирен с универсалната перспектива на, по израза на Чарлз Тейлър, «етапите на човешкия вид». С други думи, как могат да се съчетаят религиозните основи на морала с модерното секуларизирано общество. Това доведе и до появата в литературата на едно програмно понятие – «постсекуларизирано общество». За съжаление, у нас дебатът за църквата и дебатът в църквата остават далече от тази проблематика.
Последните ми разсъждения са по-скоро провокирани от богатството на книгата, отколкото представляват някаква претенция за пропуснати възможности. Пред нас е едно не само мащабно като задача, но и изключително успешно като реализация изследване. Книгата вече се явява реален, неподлежащ на подминаване фактор в споровете около Българската православна църква – както относно близкото й минало, така и за настоящото й състояние. | www.kultura.bg
По метода на „МаксВеберовата незаинтересованост” не се извършва примиряване, по-обхватен обзор и вникване в детайла, а размиване и опростяване там, където се изисква врязване с цялата строгост на пълокръвната оценка; освен това не се отговаря на задачата да се поставят стабилни основи за промяна, чрез ясно дефинирана вина и отговорности; от такава научно-примиренческа позиция пък най-малко се нуждае страна, в която тепърва всеки разбира до къде може да се простира в претенциите си според закона, не според „падна ми от небето правото“.
Комунизмът в ядрото си е най-малко атеистичен, той е изцяло религиозно реакционен и разчита на традиционни властови модели за да се наложи, отхвърляйки само тяхната обвивка, но запазвайки изцяло методите и навиците на техните централизирани йерархични построения. Атеизмът в същността си е отхвърляне на религиозната вина, преодоляването на това мислене като екзистенциален минимум при изграждане на човешките взаимотношения. Какво прави комунизмът?
Вменява повсеместно, с двойни сили вина на религиозните хора за това, че са религиозни, точно както религиозните хора вменяват на комунистите (и не само на тях), че не са религиозни. И в двата случая вината като инструмент на насилие се запазва и така историята придобива формата „изтъкана от два паралелни, неразчленимо преплетени” свята. Българският комунизъм има много малко влияние върху реалното изтласкване на религията от обществото и то именно поради това, че не знае и не може да запълни този народностен вакуум след силовото й изтласкване нито с „родно” изкуство и литература, нито с някакъв вид енциклопедична секуларизирана ерудираност както на запад, а остава широките народни маси по течението на българското „възраждане”, насочено единствено да изгражда и издига родово-национални привързаности, чрез историческа хипирболизация и манипулация на „българщината”.
По този начин действително обществото пропада още повече, тук обособена обществена йерархия няма, има флуидни народни маси и централизираност във всички аспекти на човешкото съществуване, които могат да придобият всевъзможни форми на тоталитаризъм, дали религиозен, дали социално изравняващ, всичко е въпрос на случай и подходящо разпределение на социалните фактори. Приемствеността между „старото” общество и комунизма обаче е очевадно. Никаква революция не е имало, никаква ”модерност” не се е наложила, имало е „осъзнаване” и еманципиране на преобладаващата народностна утайка, една постоянно циркулираща адикция на опростаченото население намираща текущи политически форми на изява. При това е интересно как никой църковник не съзира с духовния си взор от кои дълбини аджеба набира сили тази „секуларизация“, признак за какво е този процес.
„Секуларизация” не е просто изтласкаване на религията, а сваляне на нейния първенстващ принцип; интересно е обаче как бедните, онеправданите, солта на земята, „малкото стадо”, „царството ми не от този свят” придобиват този статут, че се стига до положението, „традиционното” (принципа от тоя свят) да съвпадне с „вечно новото” от оня свят? Чрез мимикрия на ролите разбира се…да се правиш на умряла лисица може и да мине номера за няколко века, но дотам…
Комунизмът разбира се променя нагласите към религиозното, но съвсем не поради насилствените си методи под различен предлог и форма, а заради простото й отстраняване от всички сфери и оставяне на ситуацията в повечето случаи на самотек. Това може да има и добри и лоши страни, зависи кой как се възползва от тази ситуация и зависи какъв тип човек се възползва.
В България очевидно доминираща е била ролята на народната разпуснатост, а не на изграждащата алтернатива и то пак заради успокояващата историческа констатация, че целият свят трябва да догонва изначално добрите, образовани, трудолюбиви и със свята мисия българи, а не обратното. Чрез насилие винаги има ответна реакция и ние я виждаме от страна на безпросветните раса днес. Аз като атеист винаги съм защитавал обществената ценностна диференциация, която не се лашка бинарно в двете посоки.
„Кризата на посткомунизма съвпадна с духовна криза и в развития демократичен свят, [b]макар тя да има други корени[/b] – кризата на инструменталния разум и бързопреходността на съвременните форми на живот.” Едно много важно разграничение, дори само това да се разбире от българските духовници и вече ще са разширили кръгозора си при разглеждане на процесите в България и по света и в частност по въпроса с искането на задължително религиозно образование в държавните училища.
Много е трудно да се пише за отношенията между Църквата и комунизма в България, защото Църквата си държи затворени архивите и не допуска никой там, а устният спомен не се издирва и не се разясняват мотивите за действие или бездействие на БПЦ. От светските архиви трудно може да се изведе разбирането за позицията на Църквата, както и за нейната „национална“ обвързаност и практика. Едно сериозно изследване за отношенията между комунизма и християнството в БЪлгария тепърва предстои, ако духовниците от периода напишат мемоари и излезнат документите от архива на Църквата. Всичко досега е работа по светски документи и със слаб устен спомен с оглед квалификацията и грамотността на информатора при теренната работа за събиране на данни от комунистическия период. Сериозното квалифицирано знание за историята на Църквата и комунизма, а не поръчковите текстове след време ще си пробие път, но за това трябва екип от специалисти и много работа за такъв сериозен въпрос като християнството и комунизма
Тоталитарната власт, несъобразяваща се с традиции, морал, закон, хуманност и дух, разхвърля в хаоса, цели поколения, далеч от духовният център Христос. Но ето и обнадеждаващи новини – международна научна конференция „Християнство, църква и култура през вековете“, с почетен председател Пловдивски митрополит Николай. Съюза на учените, Академия за музикално и изобразително изкуство, и Университета „Паисий Хилендарски“ , в продължение на три дни ще обсъждат с общи усилия, може би и въпросът, който ме вълнува, а именно, възможно ли е дух, култура, нравственост и морал да съществуват извън Църквата? Възможно ли е изобщо творчество, без Светия Дух?
За БПЦ на творбата по подхожда заглавието „Между компромиса и предателството“! Онези „с вярата“са били избити още в месеците след 9.9.1944 а в „по-добрия случай“ са умрели по затвори, в лагери или интернирани. Докато това се е случвало, „преживяващите братя“ не само са си затваряли очите за случващото се,но и често много от тях са подпомагали палачите, за да демонстрират лоялност и …заемат освободилите се местенца в иерархията.
Типичен е примера с екзарх Стефан!
Неудобен на комунистите, през 1949 той услужливо им е предаден от целокупния тогавашен „Свети“Синод и умира низвергнат( без право да свещенодейства) интерниран в малко селце през 1953.Само един ученик предал Христос, останалите се опитали да го защитят. 19 века по късно в България не се намерил и един митрополит,който да защити екзарха, но всички вкупом го предали ! Достойните им
ученици пък днес са наши владици и ни учат на морал!!?
Вие сте жив, господин Силуан, а това означава, че не сте пряк очевидец на събитията, които описвате, защото вероятно сте по-млад. В противен случай будната ви съвест едва ли би Ви оставила жив. А е лесно да съдим по този начин за събития, които лично не сме преживяли, и оценяваме лековато ситуации, в които животът ни не е висял на косъм.
Комунистите от с. Селище, заклеймили свещеник Марко Кузманов, за това, че „подбил авторитета на БРП, и разнебитил ремса“. Мислите ли , че в ония времена е можело да става дума за разумен диалог и някаква човешка толерантност. Царяла е тотална простотия, разграбване, и издевателства, от които все още не можем да се освободим вече 66 години. Що се отнася да морала, няма къде другаде да го търсим, освен в Църквата. Или Вие ще предложите друго?
Ако Църквата показва морал, достойнство, честност и почтеност, изобщо нямаше да се коментира темата с подобни коментари. Ако имате нужда да обичате и да хвалите, добре, хвалете. Внимавайте, да не се подхлъзнете, да се увлечете и да изгубите връзка с действителността! Да се правим, че всичко е наред е немислимо. Нищо не е нормално,такова, каквото ни се иска да е. Може би, точно така трябва да е, само Бог знае. Обаче да не забравяме, къде живеем. Не бих защитавал виновните,като се опитвам да ги изкарам невинни.
Виновни сме всички, които живяхме и живеем тук и сега. Но Вие искате да сте чист като диамант, а пък друг да Ви е виновен – Църквата, защото знаете, че няма да се защитава. Затова там най-лесно се удря. Това поведение е типично българско, остатък от онова време оставило отпечатък от простотия, злоба, ненавист и завист към всичко извън личната ни особа. Вие знаете ли как простака мрази що-годе образования човек и какво е да се попадне в ръцете на такъв?
Има с кого и какво да се борим господин Кулутурин. Това е Бай Ганьо натъпкан с марксистко-ленински мироглед, за когото чуждото яйце е все по-голямо. И пак Ви питам, откъде човек може да се учи на морал при тия обстоятелства? Питам Ви човешки, без да се заяждам.
Не мога да защитавам Владиците управляващи БПЦ, поради простата причина, че страната ни е нещо, като беззаконен рай, вестниците, радиата и телевизийте бълват неграмотни глупости сензаций, и разбира се са уважавани до преклонение от „средностатистическия“ българин..Знаете ли, медийте не отразяват действителността, те създават и моделират действителността.И Владиците много добре го знаят и нищо не направиха досега, дори не призоваха веднъж целокупния български народ да се помоли за добруването на Православието, за добруването и изграждането на независима България(последното не виждам, как ще стане)поне да ни бяха призовали да се помолим. Какво официално становище изказа БПЦ за избиването на собствения си народ?За негодната и отровна храна, за здравеопазването, за страна, в която всяка институция работи в пълна пародия и простащината е умело лансирана-до зомбиране.Питайте Владиците, от които трябва да вземем пример,какво да правим? Какво становище да имам, аз?
На морал може да ни научи животът и вярата в Бог.Демек сами да се оправяме по-единично.От послушни политически расоносци не можем да се научим на морал.Събудете се и не спете!Обречени сме и това,което можем да направим е не знам какво.Да се молим,друго не сещам,това е положението.Обречени сме,и сега е важен личния пример,който ще дадем.Националната доктрина е „Бацо Гацо“,парола,която отключва общинските хазни.Парола,с която свиква малкото детско сърце.Да имаш вещи и екстри,това е животът.Ебре курорте.Аз съм мързелив подлец.Честита национална доктрина,братя съгласни и гласени българе!Честити мълчаливи Владици!
Г-жо Георгиева,вместо да бързате да отговаряте на мен и Културин,не беше ли по-добре първо да се потрудите и проверите факта,който изнесох, и ако „случайно” намерите някакво разминаване,друго обяснение или “ история“ за случилото се с екзарх Стефан,едва тогава да изкажете съмненията и препоръките си към мен?! Дори и най про-БПЦ между историците,колкото и да им е неприятно(и неудобно) макар с половин уста,казват това,което и аз написах.Факта е факт. Преди години гледах в интернет архивни кадри от издигането в париаршеско звание на екзарх Кирил,(съжалявам че не мога да Ви дам линк в момента)
Няма да забравя сияйната му усмивка докато получава бялото си було от ръцете на комунистическите сатрапи,същите които са заточили неговия предшественик Стефан при това с неговото и на останалите митрополити съгласие и съдействие.Защо една Богопротивна власт награждава…за заслуги към Христа ли??! Забелязях че сте емоционална личност,а как сте с Логиката?
Разбирам отчаянието Ви братя. Преживяла съм го. Колко години падане в тъмнината и сълзи. Но открих Бога и Църквата и ще Ви кажа, че който е ходил на богослужения, се е молел. Имаше молебени и с чудотворни икони и от това е имало последващ, позитивен ефект. И за ГМО и за гей-парадите и за сектите, клира е изразявал отношение, но всичко това злонамерените пак обръщаха във вреда на Църквата, защото сме опропастени от комунизма.
Екзарх Стефан е казвал, че от комуниста няма по-голямо зло. И когато го попитали, а сатаната не е ли по голямото зло? Той казал, че когато, дявола чуе Божието име бяга в място пусто и безводно, а комуниста няма срам и страх от нищо.
Статията на Проватски епископ Игнатий с пределна яснота описва времето на страданието на Църквата. Нека помълчим в памет на ония духовници и се поучим от мъжеството и силата им. И се помолим Бог и на нас да даде духовна сила и любов, за да не пропилеем живота си в омрази.
Г-жо Георгиева,за никакво отчаяние тук не става дума,а за това че слагате знак на равенство между Световното Православие,Христовата Църква и БПЦ ,когато такъв знак Няма..и това е грешката Ви.Търсите морален ориентир в БПЦ, а не е ли по правилно да го потърсите първо у Бога? Имате Десетте Божи заповеди,Евангелията,Посланията на Апостолите, Св. Отци, Добротолюбието, Православен Катехизис ,имате и компютър ,какво не Ви достига? Искате да се учите от Църква.Ами поучете се тогава от Православната църква на Америка.Миряните в нея например преди няколко години установиха, че техния патриарх е зле с морала(завлякъл църковни пари) събраха се и единодушно го изхвърлиха и смениха с по достоен. Хареса ли Ви примера? Ако, да –учете се от него,или май този пример няма да мине у нас а,как мислите?
Пишете”Виновни сме всички”- НЕ г-жо Георгиева,”Грешни сме всички”но не всички грешни ставаме предатели..а само някои измежду нас.Хора като мен и Културин не желаем да сме в общение с предатели.С обикновени грешници –да,но не и с предатели. Смятаме че такава е и волята Божия и че тя нееднократно е засвидетелствана в Светото Писание.
Вие пък приемате да общувате с тях,че даже и да са ви наставници. На всеки Бог е дал свободна воля да направи своя избор, а съдния ден е за да ни се иска сметка за избора ни.
Накрая ето Ви и духовна храна за размисъл от Антиохийската църква.В джобния им молитвеник чета: 9 начина да участваме в чужд грях :1.Чрез съвет 2.Чрез заповед 3.Чрез съгласие 4.Чрез провокиране 5.Чрез похвала 6.Чрез укриване 7.Чрез съучастие 8.Чрез МЪЛЧАНИЕ 9.Чрез защитаване на извършения грях
Надявам се горното да Ви е от полза.
Не съм чул, Българската Православна или политическа Църква, да има разумно логично и ефективно на практика становище, свързано с действителността.Може би, аз не знам? Пак не съм разбрал,извинявам се, и искам прошка.А ако съм прав, кой Владика ще се извини, и ще иска прошка? Дано се досетим всички, че нещо бъркаме и нищо не е наред! Не искам да се заяждам, правя се на интересен и ви подсещам.Лъжат ни, и от човеци ни превръщат в послушни маймуни.Това си е Лъжарвиновата практика, нищо друго.Симулация и мълчание, това е животът днес, уважаеми коментиращи и не коментиращи.
Ако се учим от Христос, значи трябва да прощаваме, дори и на най-големия предател.Обаче, когато те правят на глупак и отново те лъжат, как ще се чувстваш?Представете си, вие сте работодател и ваш работник ви лъже и краде, въпреки, че се отнасяте най-почтено с него.Кажете, как ще постъпите? Ще простите, то е ясно, след това, какво? Ще си мълчите и ще губите ли?Губете докато пропаднете и изчезнете от регистрите. Спасението на душата е лично дело, но да бъдем интернационалисти вярващи и съгласяващи се с всеки, е глупашка работа подплатена с много „мъдрост“ и цитати.
Фактът е Факт, уважаеми богослови и християни в съвършенство, гнусете се не от хората-изпаднали, а от лъжата и играта, която сами си предлагаме.
Ако аз, Силуан, културния и не тъкъв, също и неграмотния, бяхме предложили себе си като „многоценен дар“ на Църквата, а тя безцеремонно ни бе отхвърлила, щяхме да имаме някакво основание да съдим и недоволстваме. А така ми се струва, че е нахално и неоснователно.
Ясно е че не сте въцърковени, и че нямате знание за това какво е Църквата, затова намирате за нормално човек да се самообслужва и самообгрижва духовно сам. Не участвайки в Света Литургия, няма как да знаете, че духовните лица искат прошка на всяко богослужение. Поради тази причина диалогът ни е безмислен. И не само за това, а защото спорейки безмислено с вас, вредя, а не помагам на Църквата. Освен това мразя анонимността. Зад нея не се крият смели хора. А на мен отдавна ми е омръзнало от такива.
Уважаема, г-жо Гоергиева, аз съм Култирин Неграмотиин и още един-двама коментиращи.Казвам се Кристиан Тодоров и изразявам недоволството си от пародията, която ни се предлага.Много добре знам, какво съм казал, макар да е било по неподходящ и неразбран начин.Нямам за цел да обиждам и хуля, казвам това, което мисля.Какво значение има името, не мога да разбера?
Когато зная името на човека, бих могла да се помоля за него. А Бог, освен по име, псевдоним, и дела знае какво е в сърцата на всеки един от нас, във всеки един момент. И си има грижа за Църквата, а ние, както отбелязах, къде с добри, къде с лоши намерения , но със слабите си духовни сили, можем само да навредим. А ние НЕ ИСКАМЕ това нали?
Г-жо Георгиева,не намирайки аргументи за твърденията си,Вие решихте да обвините мен и Културин в „невъцърковеност”…а за капак се хванахте и за „анонимността” ни, зад която(според Вас) „не се крият смели хора”,но пък явно „смели”,(по Вашите морални критерии),са владиците-агенти на ДС крили десетилетия дейността си под имената „агент Мишо” „агент Николов”,а за имената на останалите ,ще трябва да почакаме Комисията да ни ги каже.Тъй като с брата не сме били комунистически агенти и нямаме какво да крием той веднага каза името си,и аз моето –Иван Николов.Вместо да „мразите” нашата невинна анонимност,защо не мразите тяхната,истински виновната анонимност –на агентите в Църквата,рушащи нея и съдбите на християните?! С Кристиан сериозно се безпокоим за Вашия избор от кого „да се учите на морал”!? Тези хора са успели дори да Ви внушат,че „със слабите си духовни сили, можете само(?) да навредите” за да могат ТЕ, необезпокоявани от Вас,със своите „могъщи духовни сили (на агенти!)
спокойно да ви управляват и манипулират .Вместо да се вайкате за „Бай Ганьо натъпкан с максистко-ленински мироглед” вгледайте се в себе си,да не би и Вие да носите някоя негова черта? Църквата в която Вие сте се „въцърковили” и на която гледате безкритично, десетлетия наред вече ситемно преследва и изхвърля от себе си най-добрите си представители – от екзарх Йосиф през 1948-ма http://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1878_ekzarh_Stefan_I/index.htmта до свещеник Петър Цанков от Казанлък през 2008-ма.Колкото до моето „въцърковяване” то се случи извън България и извън БПЦ- ето Ви линк за сайта на храма в който редовно присъствам на Литургия http://www.stlukesoc.org Дължа благодарност обаче и на фондация Покров Богородичен и лично на г-н Сивов,които през 2000-та година организираха един изключителен православен курс към едноименния храм в София,който аз тогава изкарах и който много ми помогна,а ето че днес след 10 години с Вас можем и да дебатираме в техния прекрасен сайт.
Вместо за мен, молете се за нашия свещеник отец Майкъл Люис,който бе опериран от рак на панкреаса тази пролет и животът му виси на косъм, а най-добре му напишете няколко реда: fathermjl@sbcglobal.net да го ободрите,той обича да получава писма, и така ще „помогнете на Църквата,без вреда”,което Вие искате!
По делата им ще ги познаете, казва народът. Господин Николов, когато, червените, дойдоха, и наложиха своята религия, те забраниха Църквата чрез насилие и убийства. Сините, които перяха парите на червените, също, първото, което направиха бе да ударят Църквта и я разединят. Затова Господ и тях ги удари и разцепи. А знаете, как им бе повярвал народът! И Вие сега, помислете какво правите. Както знаете, хората тук бял ден не са видяли. Предстои студена зима, възрастните хора, ще избират, да си купят лекарство, храна или топло. И те, стискат в ръка стотинки, с които да запалят свещичка в храма, а Вие искате отново да им отнемете вярата в Бога и Църквата. Последната им надежда! И какво ще им дадете срещу това? Само омраза и жлъч. Струва ли си?
За отеца Ви прочетох канона на св.Пантелеймон. А на Вас ви препоръчвам сайта на пловдивска митрополия от когото можете да гледате богослужения на живо и на запис когато ви домъчнее за България и изстрадалият и народ.
Откога истината се превръща в омраза и жлъч? Г-жо Георгиева, всичко,което се случва в държавата ни се нарича национална доктрина и няма нищо, като случаен случай или случаен резултат.От продажбата на наркотици до затриването на БАН и цялата държава.И да не мислите, че не е изчислено всичко, някаде извън България, изчислено е с точност. Вие си затваряйте очите, маскирайте се във въцърковеност и треперете да не падне косъм от главите на Владиците, които най нагло ни лъжат и манипулират с образователното вероучение. Не бъдете наивни и не приемайте всичко за чиста монета. Надеждата винаги ще е жива, и винаги ще има поне един, който ще ни излъже и ще манипулира. Не, не съм параноик, в такива времена живеем, че не знаем, кой кой е. Да владеем емоцийте си и да се доближаваме с делата си, и себе си, до Христос! Както казваше една баба „не сакам вишше, сакам акъл“