Ислямът и медиите
Източник: в. Култура
На 26 февруари 2006 г. в Центъра за култура и дебат ‛Червената къща‛ се проведе конференция на тема ‛Ислямът и медиите‛.
Конкретният повод за нея бе разразилата се словесна (и не само) война заради датските карикатури на Мохамед. А иначе събитието бе част от проекта ‛Ислямът и медиите. Разбулване на предразсъдъци и преодоляване на стереотипи‛ и бе организирано от Центъра за интеркултурни изследвания с партньорство и подкрепа от Посолството на Кралство Холандия по Програмата ‛МАТРА КАП‛.
В конференцията участваха д-р Симеон Евстатиев, проф Цветан Теофанов, проф Йордан Пеев, д-р Галина Стефанова, Митко Новков, доц. Георги Лозанов, доц. Михаил Неделчев, Георги Коритаров, Мохамед Халаф, Бойко Ламбовски, доц. д-р Пламен Макариев, Стефан Илчевски, Мурад Бошнак, Вели Караахмед, Деница Каменова, Елена Кортел. Тук публикуваме изказванията на участниците със значителни съкращения.
Конференции и проекти в България всякакви, дори толкова, че напоследък и двете като че ли се превърнаха в мръсна дума. Радващото в дебата на 26 февруари е, че се срещнаха представители на различни общности в България – академична, медийна, мюсюлманска, които да споделят своите виждания за онова, което ги разделя и което ги събира. Не можем да кажем, че диалогът се е получил напълно, но самият факт, че поставя някаква начало, обнадеждава. Особено на фона на все по-големия отказ – и у нас, и по света – да се чуе гласът на другия, който мисли, говори и действа различно от теб.
Симеон Евстатиев: В наши дни темата за исляма е една от най-важните европейски теми. Френският социолог на исляма Оливие Роа казва, че дебатът с исляма (аз бих добавил и дебатът за исляма) е всъщност едно европейско дирене на европейска душа. Ислямът вече става част от вътрешноевропейския дебат, превръщайки се в едно от основните предизвикателства пред формиращата се нова европейска идентичност. Според мен причините за съществуващото проблематично разбиране на исляма и мюсюлманите се коренят в господствалите през последните десетилетия в академичните изследвания, а и в политиката, теории за модернизацията и развитието. Съгласно тези теории модернизацията неизбежно предполага вестернизация, непременно постигната чрез секуларизация. Но е очевидно, че мюсюлманският свят следва своя собствена траектория на развитие, която предполага модернизация, различна от секуларизиращата вестернизация.
Какво е необходимо да се направи с цел по-адекватно разбиране на онова, което се случва в съвременния мюсюлмански свят?
Първо, изграждане на нюансирано отношение към исляма. Не съществува ‛монолитен ислям‛. Има различни интерпретация, течения, перцепции на самите мюсюлмани, а оттук – техните действия имат различен облик и последици.
Второ, баланс между разбирането на текст и социокултурен контекст. Откакто станаха атентатите на 11 септември, ние като арабисти винаги биваме канени да обясним дали и защо ислямът предпоставя насилие, дали го предполага повече от другите религии. А е много по-съществено какво мюсюлманите смятат, че ислямът предполага. В съвременен контекст е най-важно какво мюсюлманите смятат, че ислямът смята, а не толкова какво съдържат ислямът и неговите извори „сами по себе си‛.
Третото необходимо можем да формулираме като европейски отказ от настойчивото преекспониране на понятието ‛секуларизация‛ в комуникацията с исляма. Ислямът следва своя собствена траектория на модернизация, която не задължително предполага секуларизация.
Четвърто, необходимо е преосмисляне на ролята на публичната сфера, в която се формира волята на мюсюлманските общности. В хода на своята история ислямът, мюсюлманските общества са изградили достатъчно стабилни механизми за комуникация между власт и общество, в рамките на които особено важна роля играе ислямската религиозна публичност. Тя възниква около религиозните учени (улеми), призвани да бъдат пазител на принципа на справедливостта (адл) – своеобразен ислямски аналог на принципа на свободата в западните общества. Поради наложената върху мюсюлманските общества секуларизационна парадигма на модернизация през новото време настъпва фрагментация на религиозния авторитет и, съответно – фрагментация на публичната сфера. Всичко това води до проблемите и предизвикателствата „около исляма‛, с които се сблъскваме в началото на ХХ век.
Цветан Теофанов: В публичното пространство темата за исляма, призракът на исляма почти по правило изниква при кризисни ситуации: при терористични актове, отвличания и обезглавяване на чужденци, бурни и неадекватни от наша гледна точка протести, несправедливи съдебни процеси. Най-драстичният случай за мен е публикация в национален всекидневник по повод обезглавяването на двамата българи в Ирак, в която се призовава защитниците на исляма да признаят, че всички вандалщини, включително набиването на кол, се съдържат в Корана.
За илюстрация на симптоматичното неразбиране на исляма в публичното пространство можем да се обърнем към тълкуването в печата на събитията, свързани с прословутите карикатури на Пророка. Заглавие в популярен вестник от 15 февруари 2006 – „Скандалът за рисунките няма да промени свободата на словото‛ (по повод дискусия, организирана от Българската медийна коалиция и Информационния съвет на Европа): „Войната за карикатурите е сблъсък между два свята, между две епохи и всяка надежда, че единият свят ще успее да разбере другия, е илюзия. Реакцията на мюсюлманските общества е неадекватно силна и бурна.‛ Това са стереотипи, които датират още от Средновековието. Те се срещат и в западния печат: ‛Продължават кръстоносните походи‛, ‛Надигащият се ислям може да залее Запада‛, ‛Ислямската война срещу модерността‛. Арабите са представяни като бедуини, варвари или невежи петролни шейхове, в хареми, необуздани, войнствени, странни, ирационални. Ислямът се отъждествява със свещената война, внушава се, че зове към омраза, фанатизъм, насилие, нетърпимост, изостаналост, потискане на жените. Естествено, корените на злото се търсят в Корана.
Всъщност Мухаммед никога не е твърдял, че полага основите на нова религия. И в Корана, и в изказванията на Пророка ислямът се представя като продължение и заключителен етап на верига от небесни послания. Отделен въпрос е, че и християнството, и ислямът имат претенции да бъдат окончателно откровение, адресирано към цялото човечество.
Погледът отвън и погледът отвътре виждат и рисуват различен портрет на исляма. Истината е, че макар и всички мюсюлмани да признават Свещения Коран и заветите на Пророка Мухаммед, те отдавна не са единна общност, при това в мюсюлманските общества протичат динамични глобални процеси, които често опровергават прогнозите. Но класическото монолитно ислямско учение, което не допуска нововъведения и е сериозен стимул за добротворство и толерантност, може да служи като основа за диалог и разбирателство
Йордан Пеев: В Европа ислямът е сравнително нов феномен. Мюсюлманската емиграция придобива масовост през последните десетилетия, което налага геополитическа и битова промяна – по улиците на Европа вече се срещат все повече мюсюлмани, факт е строежът на джамии в Европа. В този контекст най-прозорливите европейци казват, че бъдещето на исляма не може да бъде осмислено, без да се има предвид европейската компонента, както и бъдещето на Европа не може да бъде осмислено, без да се има предвид ислямската компонента. В Европа има 15-20 млн. мюсюлмани, приблизително толкова са на Балканите. Ислямът днес живее в епохата на своята Реформация. Въпросът е само демокрацията ли ще се ислямизира в мюсюлманския свят, или ислямът ще се демократизира.
Галина Стефанова: В мюсюлманското изкуство господства идеята, че в света няма изначално съществуващи форми и образи, само Бог има постоянно битие. Изобразителното изкуство в исляма не носи религиозно послание. От гледна точка на религиозната доктрина е немислимо и дори е осъдително преклонение пред образи, понеже всичко тленно е подложено на постоянно изменение и само Аллах е вечно съществуващ. Тъкани с изображения, окачени като завеси или за украсяване на стените, също са под възбрана (харам). Но същите тези тъкани или килими, постлани на пода, не са вече харам, доколкото предметът, върху който стъпва крак, не е обект на поклонение.
Въпреки тези предписания, в художественото наследство на мюсюлманските народи съществуват изображения на хора и животни. Столетия наред съществуват ателиета към дворовете на мюсюлманските владетели, в които работят миниатюристи, илюстратори на ръкописи. Дворовете на халифите, емирите и султаните са мястото, където художниците, подкрепяни от могъщи меценати, илюстрират съчинения с изображения на литературни или исторически персонажи, които са били достояние единствено на управляващия елит.
Най-ранното изобразяване на Мохамед, достигнало до нас, е в арабската версия на прочутата ‛Световна история‛ (Джами ат-тауарих), датирана от 1314 г. На тези миниатюри пророкът е изобразен с открито лице и с централно-азиатски черти. Те не могат да бъдат категоризирани като религиозна живопис – не са натоварени със сакрален смисъл, а предават исторически сцени, в които присъства и Мохамед.
Съществуват серии ирански и османски миниатюри, изобразяващи събития от живота на Пророка, който е представен на тях с було пред лицето и нимб от огнени пламъци. Религиозният смисъл на булото в ислямската мисъл се свежда до идеята, че на хората не им е дадено да видят истинния Лик или да познаят истинната същност на света не само поради принципната неизразимост на обекта на познание, но и поради несъвършенствата на съзерцателя. В индийски миниатюри от ХVІ в. Мохамед е обозначен вече единствено чрез огнения нимб. След края на ХVІІ в. пророкът Мохамед престава да бъде изобразяван.
През ХVІІ в. прочутият османски калиграф Хафиз Осман разработва в Истанбул нови, строго нормирани калиграфски композиции, чрез които се изобразяват словесно физическите черти и духовните качества на Мохамед. Калиграфското изкуство постепенно замества образността.
Георги Лозанов: Аз ще повторя заявяването си на позиция, просто защото това е моята позиция и няма как да заявя друга. Бих си позволи да я самоопределя в дебата около карикатурите като ‛еврорадикализъм‛. Този еврорадикализъм според мене произтича от една своеобразна лоша безкрайност на толерантността. Толерантността е част от европейската ни идентичност. Толерантността изисква да приемаш другия и неговите изисквания към теб самия, в резултат на което ти самият започваш, приемайки тези изисквания и поддавайки им се, да ставаш друг и да губиш части от своята идентичност, сред които и самата толерантност. Ето в този кръг се въртим вече от 2001 г., пет години – в кръга на лошата безкрайност на толерантността. Затова аз мисля, че дебат, свързан с религиозната толерантност, с анализа на едната и другата гледна точка в рамките на културата, в рамките на религиите – просто няма. Такъв дебат няма. Не е за това дебатът. И не е това проблемът. В този смисъл всички ние, участвайки в този дебат, участваме в изработването на алиби. В изработването на културно алиби на тероризма. Говоря, разбира се, за тероризма в този вид и форма, в която се разгърна от 2001-а насам. Неговият резултат е натиск върху европейската идентичност, върху европейската култура, но не със средствата на войната, а с терористични средства, които целят преформулиране отвътре на европейската идентичност. Не да направиш тези срещу теб други, като ги покориш, а като ги принудиш те сами да станат други. Мисля, че това е процесът, в който участваме.
Кой е обектът на терористичния натиск? Това е европейската идентичност и преди всички индивидуалните човешки права. Правото на индивида сам, дори на нивото на персоналната си идентичност, да избира какъв да бъде. Сам да избира, а не друг да е избрал вместо него. Това право на избор, което според мен е фундамент на модерната европейска идентичност, фактически е атакувано от тази терористична вълна. Правото на индивидуален избор по отношение на теб самия – какъв да бъда? – е привилегия на светската култура, на нерелигиозната култура. Реакцията срещу карикатурите настоява за обратното. Религиозният канон (независимо доколко това въобще е религиозен канон за исляма), самото настояване една медия да се съобразява с религиозен канон, е проява на религиозен фундаментализъм. Тоест, религията трябва да е фундамент навсякъде. Но не е фундамент навсякъде, има територии в модерния свят – много широки – които по никакъв начин не могат да бъдат дисциплинирани от религиозен канон. Религиозният канон функционира в границите на религиозната публичност. А няма как една медия да не бъде мислена в контекста на светската публичност. Пространството на храма и пространството на медията са предварително скарани пространства. Пространството на медията е хоризонтално пространство, в което няма нищо по-старо от вчерашен вестник: днес пише едно, утре на същото място пише друго. Медията е плурализмът, тоест множественост на гледните точки. Точно обратното е положението в религиозната публичност. Тя не е публичност на дебата и сблъсък на гледни точки, а на абсолютната, крайната истина. В този смисъл тя е вертикална публичност.
Онова, което е обект на самоограничаване, е и свободата на словото. На базата на някакъв писан извън светската публичност репертоар медиите трябва да внимават. Как така ще внимават? На базата на какъв репертоар? Да не изобразяват Мохамед – никога? Или да не го изобразяват смешен? Или въобще да не говорят за Мохамед? Това е ограничаване – базисно, фундаментално – преформулиране на медийния модел в хоризонта на свободата. Затова казвам, че реакциите срещу карикатурите нямат културен смисъл. Те са чист терористичен акт – самият тероризъм е техният смисъл. Тероризмът е птичи грип, епидемия. С него човек се бори както с една епидемия отвъд културата. Може да прозрем във всяка епидемия – от чумата до птичия грип – Божия промисъл. Но не го правим. Правено е през вековете, сега не го правим.
Михаил Неделчев: Изказванията на нашите уважавани арабисти дава добра база за днешния ни дебат. Защото въз основа на тях можем още по-категорично да кажем, че всъщност радикалният ислям карикатури исляма. И ако има нещо, което е окарикатурено, това е именно ислямът през тази практика, която, за съжаление, става изключително популярна през последните години. Не е приятна гледка, не е цивилизована гледка, не е демократична гледка това възникване на маси около ислямистките искания. Те са една чудовищна, нежелана гледка. Нежелана гледка бяха подпалванията на посолства, всички тези протести, за които ние имаме основание да си зададем съвсем коректно въпроса: в каква степен това беше организирано, в каква степен обидите на тези възникващи маси бяха по сигнал, бяха организирани, инспирирани, подготвени. Цялата тази манифестирана обида – в каква степен тя е коректна от гледна точка на едно нормално човешко поведение? Какво направиха датските карикатуристи? Техните карикатури, за съжаление, са по-скоро бездарни, елементарни, но това не означава, че те не би трябвало да се появят и че тяхното възпроизвеждане трябва да бъде санкционирано. Тези карикатури именно представят това окарикатуряване на исляма, вече извършено от радикалния ислям. То вече е направено и карикатурите само отбелязват този факт. Те не измислят тази представа – че пророкът Мохамед по такъв трагичен, драматичен и насилствен начин – насилствен от гледна точка на логиката на тази религия и насилствен от гледна точка на общата човешка култура – е свързан с представата за цъкащата бомба. Мюсюлманите могат да се сърдят само на своите представители, на крайните ислямисти за това, че властва тази карикатурна представа за исляма. И е добре да разберат, че без противопоставяне на радикалния ислям една такава представа за тяхната религия ще пречи просто за нормалното им присъствие в общата човешка цивилизация.
Наред с тази представа за окарикатурения ислям, станахме свидетели и на друго, станахме свидетели на ‛страхливо говорене‛. Политическата коректност не означава ‛страхливо говорене‛. Нашият министър-председател даде образец за такова ‛страхливо говорене‛. Аз винаги си спомням един друг карикатурен анекдот във връзка с политическата коректност. В САЩ те предупреждават, когато слизаш от автобуса, да не подаваш ръка на дамата, която придружаваш, защото може някоя крайна феминистка да ти удари шамар, понеже постъпваш политически некоректно. Аз лично съм така възпитан, че продължавам да подавам ръка, но винаги вече съм разколебан в своето желание да подам ръка. Значи, моят културен навик, моята културна нагласа е разколебана. Именно в този дух настъпват и нашите колебания, както каза и Георги Лозанов. Всички ние сме застрашени в нашата собствена идентичност от подобни искания. Всички сме застрашени в нашите културни навици, в нашия статус като личности, принадлежащи към определена култура, от бомбардирането с подобни искания.
У нас също се чуха клишетата на ‛радикалния ислям‛ от говорителя на Главното мюфтийство г-н Хафъзов. Това беше за пръв път тук. До този момент такива фрази не бяхме чували. Те бяха в дисонанс с наистина особената толерантност, която цари у нас. Това беше проява на заразена с друго говорене фразеология. И именно затова ми се струва особено важно да се каже категорично, че страхливото говорене в случая е неуместно.
Мохамед Халаф: Цялата ситуация влиза в контекста на битката за демократизацията на арабския свят. Има сили – управляващите фамилии и свързаните с тях партии и религиозни институции, които се опитват чрез организирани протести да заплашват Европа и САЩ заради стремежа им да прилагат нови ценности в арабските и ислямските общества. На политическите битки някой се опитва да придаде цивилизационно-културна окраска. Ние сме свидетели на едно връщане сто години назад в развитието на арабското общество. Аз оставих Ирак много по-развит по отношение на западните ценности, на световната култура, отколкото го видях сега, когато се върнах след 25 години изгнание след падането на режима на Саддам Хюсеин. Това, което сега се случва в Ирак, е продължението на карикатурите. Неслучайно четири или пет месеца след публикуването им възникна проблемът, защото точно тези седмици Европа категорично заяви, че няма да приеме атомна програма на Иран. За първи път Европа е обединена със САЩ в този натиск. В същото време Съветът за сигурност издаде резолюция 1559, накарала Сирия да напусне Ливан след 30 г. окупация. В контекста на резолюцията трябва да бъде разоръжена и Хизбулла – организация, свързана с Иран, финансирана от Иран. Значи, ако това се случи, Иран ще загуби едно от най-важните си оръжия в този регион. Натискът е много силен и срещу Сирия, тъй като вече има потвърдени данни за ролята й в атентата срещу ливанския министър-председател Харири. В контекста е и натискът на Европа срещу Хамас след победата на изборите. Организацията трябва да се откаже от терористичния си характер, да приеме съществуването на Израел. И не случайно, два дни след избухването на този скандал, ръководителите на Хамас предложиха да посредничат с Европа при две условия: първо, европейските държави, където бяха публикувани тези карикатури, да се извинят, и второ, във всичките тези държави да бъдат приети закони, които ограничават засягането на символите на исляма и на религията. Това е същността на проблема.
Това, което се случи, беше организирано с политически цели от управляващите в арабските страни. Протестите са опит да спрат програмата, стратегията за демократизация на нашите общества. Европа в никакъв случай не трябва да се подчинява на това, което искат тези среди, защото не само народите на арабските страни и общества ще бъдат жертва. Вие също ще се превърнете в жертва.
Бойко Ламбовски: Едно от множеството мнения за датските карикатури е, че има активна разработка и че скандалът вероятно има за цел да убеди либерално мислещата световна общественост, че ислямът е действително опасен. Това може да е инспирирано от тези сили, които се канят да налагат демокрация с методи, с които аз не съм съгласен. Аз съм абсолютен поддръжник на свободната циркулация на идеи, също и на рисуването и разпространяването на карикатури, но не съм поддръжник на износа на демокрация. Износът на демокрация е като износ на революция – в крайна сметка е износ на тероризъм. Гражданската война, която в момента се води в Ирак, връща страната с години назад. Директното налагане на демокрация води до по-големи беди.
И на мен ми направи лошо впечатление извънредно плахото отношение на нашите политически авторитети, на министър-председателя по повдигнатия въпрос. Той не застана ясно и категорично на страната на свободното словоизлияние и защита на ценностите, на демократичните ценности. Направи ми лошо впечатление и поведението на американския президент Джордж Буш, който каза: ‛Дайте да не ги дразним‛. Вие обаче ги раздразнихте с това, че поведохте една война в нарушение на съществуващите международни норми. Тя раздразни тези хора. Радикалните и най-ниско образованите се чувстват уязвени, по някакъв начин унизени и намират повод, отдушник, който може би е дирижиран, в протеста срещу тези безобидни карикатури.
Няма недосегаеми авторитети в нашия свободен свят. Включително и религиозните авторитети – нашите, чуждите. В това число и някакви интерпретации – графични – на пророка Мохамед. Ако в нашия свят това е възможно, допускам и правото на друг, съществуващ паралелно свят, да забранява това. Имам позната, която се занимава с иранистика и замина за Иран на специализация за две години. Там тя нямаше право да се облича както желае. Трябваше да се облича в съответствие с религиозните канони на обществото, в което е попаднала – изцяло забрадена. Но в нашия свят жената има право да се облича както пожелае. И карикатуристът има право да рисува както и когото поиска. И призиви на властта ‛Дайте все пак да не дразним!‛, на мен са ми дълбоко обидни. Значи, ние можем да критикуваме свободно нашите ценности, нашите авторитети, но не можем да критикуваме нечии чужди?! Какво излиза в крайна сметка? Че чуждите са по-важни, по-недосегаеми. Това е ограничаването на свободата, подмяна на изконни, фундаментални, същностни, базисни норми, върху които се крепи нашето самочувствие и свобода.
Георги Коритаров: Изглежда аз ще вляза в ролята на ‛лошото момче‛ и ще говоря необичайно различно. Избрах да започна с един спомен. В края на 1999 г., когато беше ясно, че Русия е взела ориентация да започне втората чеченска война, и руските сили за сигурност осъществяваха все по-активни набези, все още живият и активно действащ президент на република Ичкерия – Аслан Масхадов – беше дал едно интервю в най-популярния вестник в град Грозни – ‛Грозненский рабочий‛. Тезата на Масхадов беше: искам да помоля Борис Елцин само за половинчасова среща, за да може чрез диалог да решим всички проблеми между нас и да не се стига до война, защото, колкото повече агресия и сила прилага Русия към нас, чеченците, толкова по-малко ще ми бъде възможно като президент да оказвам влияние и да бъда фактор за въздействие върху полевите командири, които и без друго ме притискат да се откажа от тактиката на диалога и политическия разговор и да се ориентираме към въоръжена съпротива.
С други думи, когато има активен натиск върху целия фронт, който не е диференциран, не е локализиран, не е тактически изчислен, така че да постига постъпателни резултати, а е насочен да уязви цялата система, тогава радикализмът подчинява нормалността. В този смисъл, когато говорим за това, че радикалният ислям е окарикатурил исляма много преди да се появят тези карикатури, ние би следвало да си отговорим на един друг въпрос. Какво всъщност е ислямът? Естествено, първият отговор, който всеки образован човек ще даде, е – религия. Общи норми, обща цивилизация, обща култура… Но ислямът е и още нещо. Той е обща кодова система, обща територия, която превръща различни по степен на икономическо развитие, осъзнаване на гражданските права, развитие на културата, на близост към западните ценности държави, в обща зона, споделяща тази кодова система. Тази зона започва от страни като Саудитска Арабия и Иран, от една страна, и, от друга, от държава, светска по характер, но ислямска по вероизповедание като Турция. Всичко това е територията на исляма. И тъкмо на основата на тази кодова система те изграждат своята общност.
Датските карикатури постигнаха като ефект това, че цивилизованият ислям стана функция на радикалния, в смисъл, страните на исляма реагираха като единно цяло. И тук възниква друг въпрос, засегнат и от Георги Лозанов, и от Михаил Неделчев – къде е границата на обидата? Границата на обидата, според мен, е там, където свършва границата на познанието. Където навлизаш в територия, която не познаваш като вътрешна структура, като ценностна йерархия. Говорим за два свята. Говорим за два свята със свои степени на реакция. Затова, обратно, смятам, че трябва да бъде поздравен българският премиер. Неговото говорене не е страхливо. Неговото говорене бе избор на гледна точка. Той реагира, защитавайки също ценности – ценността ‛толерантност‛ в български формат, в български мащаб, в мащаба на европейската проекция, която се вижда от България. Той не засегна в изказването си свободата на медиите. Той просто изрази позиция да не бъдат засягани религиозните чувства на наши съграждани. А това говорене, което дойде от страна на Главното мюфтийство, не беше възпроизвеждане на говоренето на радикалния ислям. Това беше, според мен, доказателство точно на тезата, която предлагам – че в резултат на това хвърляне на ‛коктейл Молотов‛, да го наречем на шега, на карикатурите, целият ислямски свят реагира като един. И фактът, че българското Главно мюфтийство реагира така, означава, че те просто не са имали избор на друго поведение.
Както е много опасно да се поощрява ислямският фундаментализъм, така и фундаменталисткото отношение към понятието ‛права на човека и ценности‛ също е опасно, защото то ни капсулира. И прави така, че това, което на нас ни изглежда отвоювана ценност, завоевание на нашата цивилизация, се опитваме да го пренасяме там. Но в един момент разбираш, че тези два свята наистина са различни. И за да заживеят в хармония и във взаимно разбирателство, трябва първо да се признае правото на това различие.
За мен голямата битка срещу тероризма не е започнала. Защото битката срещу тероризма с оръжие може в тактическо отношение да доведе до някакви резултати, но в цивилизационно отношение няма да постигне много. Най-много да породи нови поколения още по-агресивни, още по-мразещи. Голямата битка срещу тероризма трябва да се състои на културното поле, на полето на културния дебат. Да бъде даден шанс на нормалността да влезе в отношения на диалог. Търсенето на културни модели, на форми, чрез които отделните сегменти на световната цивилизация намират начини да общуват, продължава като процес и той може да бъде подпомогнат с повече търпение, култура и диалогичност, а не с канонизация на неща, в които вярваме, и в превръщането им в аргумент срещу другите. Нямаме нужда повече от изграждане на стени. Имаме нужда от мостове.
Стефан Илчевски (богослов): Смятам, че проблемът с карикатурите бе инструментализиран от определени среди, но човек не може да живее в сянката на някакъв световен заговор: кой е замислил карикатурите, с каква цел? Ценното в случая е да се изведе една добра поука. Според мен изобщо не става въпрос за противопоставяне на християнство и ислям. Това е смешно. Християнството и ислямът, ако има някакъв спор тук, се намират заедно от едната страна на ‛бариерата‛. Става въпрос за противопоставяне на едно секуларно общество със своите възгледи, от една страна, и, от друга, религиозните хора със своите норми, представи и светоглед. Най-ценното е да разберем, че ако в обединена Европа следва да уважаваме европейската идентичност, то трябва да си зададем въпроса: ‛Колко е ценна религиозната идентичност за религиозния човек?‛ И ако искаме религиозните хора да уважават светската идентичност в Европа, би следвало да си зададем въпроса: ‛Не е ли редно да отдаваме нужното уважение и достойнство на религиозната идентичност на всеки един човек? – независимо дали той е мюсюлманин или християнин.‛ Карикатурата в крайна сметка е обидна за самите мюсюлмани. И дори да беше разрешено изобразяването на Мохамед, то окарикатуряването му едва ли би се възприело като нормално от мюсюлманите. Проблемът се корени в отговора на въпроса: ‛Може ли човек да се отнася недостойно към религиозната идентичност на религиозните хора и да очаква от тях разбиране и достойно отношение към идентичността на секуларизираните членове на обществото?‛ Религиозната идентичност следва да се уважава, както и светската, а също и правото на всеки човек да има избор дали да бъде религиозен или не.
Вели Караахмед (Висш ислямски институт, библиотекар на Сдружение ‛Послание‛ – с. Чепинци, Смолянско): Пророкът Мохаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, беше показан по един срамен начин. Затова, както можем да говорим за ислямски тероризъм, така можем да говорим и за християнски тероризъм. Да, ние като мюсюлмани се дистанцираме от поведението, на което бяхме свидетели в ислямските държави. Всеки вярващ мюсюлманин не го приема. За жалост, мюсюлманите изпаднаха в ситуацията на двата вола. На поляната пасът два вола – бял и черен. Отива вълкът и прави споразумение с белия да изяде черния. Белият се съгласява. Но вълкът, след като изял черния, след три дни пак огладнял и като отишъл за белия вол, той почнал да плаче: ‛Аз още в момента, в който се съгласих да преговарям, си прежалих живота!‛
Мюсюлманите в България се чувстват изхабени. Първо да бъдат наричани българо-мохамедани, второ да се заиграват с тях в Родопите, в Северна България, Югоизточна България, дори по морския бряг. Казвал съм го не веднъж: ако иска някой да види обич между религиозните общности – тук не говорим за търпимост, за толерантност, а за обич – добре дошъл в България! За мен важното е да запазим обичта, да опознаем исляма, минавайки през вратата на ислямската култура. Това може би ще бъде най-добрият, най-здравият мост между двете религиозни общности.
Мурад Бошнак (Висшия ислямски институт, учител по религия в с. Рибново, Благоевградско): Въпросът, който искам да задам, е: Какво всъщност означава свобода на словото? Означава ли, че след като живея в демократична България, имам право свободно да излизам и да поругавам правата на другите? Ако това е свобода на словото, аз спокойно мога да изляза на улицата и да псувам всеки срещнат. Това също е свобода на словото. Но означава ли, че е правилно? В случая с мюсюлманите и карикатурите точно това стана.
Някои хора опитват да свържат исляма с недобросъвестните мюсюлмани. Но има и мюсюлмани, и християни, и евреи, които крадат, лъжат, убиват, вършат насилия. Това значи ли, че християнската религия е религия на агресия, или че ислямът е религия на тероризъм? Г-н Лозанов каза, че 11 септември е нещо отвратително за него. Това наистина е нещо осъдително. Самият пратеник Мохаммед, алейхюм селям, преди всяка една война или битка е съветвал: ‛Не убивайте жени и деца, не палете дървета и къщи, не убивайте без нужда добитък‛. Но защо уважаваният г-н Лозанов не спомена за затвора Абу Гариб, защо не спомена базите в Гуантанамо, защо не спомена как всеки ден умират или убиват десетки деца в Палестина? Защо не споменава тези неща? Трябва наред с тероризма да се говори и за причините за този тероризъм. Нека погледнем статистиката за терористичните актове в Ирак. Колко бяха, преди Америка да отиде там, и колко са сега, след като влязоха там? Всички жители на Ирак са мюсюлмани и когато извършват терористичен акт, убиват мюсюлмани. Това не е срещу някоя друга цивилизация, не е срещу друга народност, срещу свободата на словото. Става въпрос за убийство на мюсюлмани. Всички тези неща са осъдителни.
Дебат на тема 
