Медийният образ на духовника
Ние, съвременните християни, живеем в интересно време, за което нашите предци не са и сънували. В епохата на информационните технологии нашият свят като че ли е излязъл от страниците на фантастичен роман на писател-утопист. В режим реално време сме вързани в мрежата чрез нашите допълнителни "органи" – смартфони, таблети и прочие джаджи. Всеки от нас ежедневно поглъща огромно количество информация до пълна цироза на съзнанието и тази информация в голяма степен формира нашите мисли и чувства.
Информационните мутанти
"Духовната" храна на днешния човек са рафинираните статуси и "остроумните" коментари. Заради това сурогатно хранене с чужди информационни потоци много от нас са изложени на мутация. А някои даже се досетиха, че посредством медиите, социалните мрежи и други подобни може да се управлява този процес. От отделните частички на всеки пъзел може да се сглоби по поръчка каквато си искаме картина на окръжаващата действителност.
Освен това, въоръжени с браузърни пипала, ние получихме бонус във вид на пълномощно да влизаме с взлом във виртуалните домове на своите събратя. Благодарение на това съвременниците на цифровизирания век живеят в стъклен аквариум, в който е невъзможно да се скриеш и от добри, и от лоши очи. Но най-интересното е, че никой не се и старае да се крие. Много от нас канят виртуални гости в кухните си и даже в спалните си, анализирайки нови готварски рецепти и нови взаимоотношения с близките си. Без да искаме, това стана неотменима част от новия свят, в който живеем.
В тази нова реалност днес се развива и Църквата, основана от Христос преди две хиляди години. Но още през първите векове на християнството светът се е опитвал да натрапи на църковния организъм своите правила на играта. Щом не искате да се кланяте на нашите богове, ние ще пуснем слуха, че християните тровят кладенците и пият кръвта на кърмачетата. И такива слухове са били пускани и то достатъчно често.
От фейка до реалността
Днес клюките наричаме с термина "фейк". И няма никакво значение, че някой впоследствие ще разобличи фалшификата, мръсната работа по създаването на нужния медиен образ вече е свършена. Даже си е в реда на нещата, защото отговорността в мрежата е практически нулева.
Но не става въпрос само за фалшификати. Понякога самите ние, духовниците, даваме поводи на тези, които търсят сензацията там, където я няма. Защото златните уста на св. Йоан ни предупреждават, че по всеки от нас съдят за Църквата като цяло. И ако миряните все още могат да наметнат камуфлажната риза на средностатистическия гражданин, то свещениците се виждат отдалеч… Към духовенството са отправени погледите на всички.
Това се случва в условия, когато почти всеки от нас има телефон с видеокамера и почти всеки има регистрация в социалните мрежи. Ако на хоризонта се появи човек с брада и расо, то камерите вече са в бойна готовност. И не дай Бог този човек да не върви по права линия и да повишава глас. Веднага в мрежите започват да летят снимки и клипове, показващи „пияните и нагли попове".
Веднъж в моята "Нива" се вряза кола западен модел. Беше ранно утро, аз нямах никаква вина. Реших да си направя експеримент. Свалих от видеокамерата в колата нужния ми файл и го качих в Ютюб със заглавие "Амурски* свещеник попада в ПТП". Бях удивен – филмчето събра повече от 1000 гледания. Това може само да ни докаже, че търсенето на подобен род информация в мрежата е достатъчно високо.
Друг пример. Познат свещеник трябвало да кръсти дете след рождения си ден. Роднините на детето усетили алкохолна миризма. Буквално на следващия ден в един от блоговете се появи пост за това как "пиян поп кръщава детенце". И на всички е ясно, че този мой познат не може да има никакво оправдание, защото за това семейство и за читателите на този блог образът на православния свещеник е помръкнал завинаги.
За съжаление, не всички свещенослужители разбират това. И още повече, длъжността предстоятел, тоест човек, стоящ начело, началник – задължава. Случвало ми се е да се срещам със свещеници, които разговарят отвисоко с миряните в духа на: „Какво си се разсополивил?!". И за много хора подобно поведение на духовник е истински шок, защото навън в света и без това дефицитът на вежливост и добро отношение е достатъчно явен.
Няколко думи за "кастовата неприкосновеност"
Друг духовник навсякъде се хвали със своите връзки в различни органи на властта. Може и да не ви се вярва, но бях свидетел на случай, когато пътен полицай спря автомобил на свещеник, а той само отвори леко прозореца и просъска: „Ти какво, полудял ли си?!". А след това се чудим за разминаването на стереотипите, от типа срастване на Църква и държава. И няма нищо удивително, щом някои свещеници се държат като чиновници, прикриващи се зад кастова неприкосновеност! Разбира се, това са крайности. Но проблемът е в това, че за православното духовенство като цяло съдят по същите тези крайности, а не по делата на хилядите достойни пастири и църковни служители. Репортерите, блогърите са привлечени именно от скандалните случаи, защото интригата и скандалът продават.
Тези дни отговарям на заявка за извършване на църковна треба. Звъня, представям се, а от другата страна възкликват: „А, аз ви познавам, Вие в Църквата завеждате пиара и рекламата!". Засмях се и започнах да обяснявам, че на Църквата не й е нужна реклама, а аз просто помагам на журналистите да получат вярна информация. Интересното в случая е, че всичко е много искрено и без капчица ирония. Съвременните хора се опитват да си обяснят църковните реалии с понятни за тях категории.
Свещеникът и медиите
Според мен нашата задача е да направим образа на свещеника достъпен за понятийния апарат на нашите съвременници. Неслучайно нашият Спасител е разговарял с народа чрез притчи, обяснявайки сложните моменти с истории от ежедневието на епохата, в която е живял. От това образът на Царството Божие е станал по-жив и достъпен.
За да престанат съвременниците ни да възприемат свещениците като нафталинени персонажи от старинни книги или недостижими небесни жители, ние трябва да акцентираме върху следното: нужно е да спрем да се стесняваме да говорим за хобитата си, увлеченията си, малките си слабости, своята социална работа, което ще напълни обезкървения образ на съвременния свещеник с диханието на живота.
Изводът от всичко, казано дотук, е достатъчно прост и ясен. На първо място, ние, свещениците, сериозно трябва да започнем да се стремим към онзи висок идеал, към който сме призвани. Защото, честно казано, всеки от нас носи отговорност и за „поповете с мерцедесите". А на второ, нужно е от време на време да си вземаме почивка от строителството на храмове, висенето пред високите държавни порти и да се спускаме от олимпийските амвони, за да общуваме с хората очи в очи. Тогава и те сами ще започнат да идват при нас… от медиите, от блоговете, от социалните мрежи. I www.pravmir.ru.
* Амурска област – една от областите на Русия.
Превод: презвитера Жанета Дановска
Не дръзвам да коментирам образа на свещенника днес. Но се питам кой позволява на разни баячки, гледачки да заемат ефирно време и да ни „поучават“, „предсказват“, „предпазват“?
Защо в предавания, касаещи чисто религиозна проблематика не присъства свещенник и да наложи най-правилно мнение, а се дават мнения и тълкувания на всякакви други“специалисти“?
Защо се внушава какви са поповоте, а не това, че той е човек, а църква и религия е съвсем друго?
Защо се допуска такова деморализиране, защо, защо?
„Но се питам кой позволява на разни баячки, гледачки да заемат ефирно време и да ни „поучават“, „предсказват“, „предпазват“?“
Ефирно време имат в частните телевизии. Там ги пускат, защото има интерес – публиката иска да гледа това, това се продава, това носи приходи на собствениците на медиите. Ако имаше интерес към православната тематика, сигурен съм, че щяха да предпочитат нея. Но… мнозинството предпочита да си върже конче против уроки, отколкото да каже една молитва. Не знаят хората. Не са научени. А на кого всъщност Господ каза „идете научете всички народи“? Кой в случая не си е свършил работата? Последният параграф на статията го казва.