Как да се молим за света

Отново чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стигна догоре, препълни се и прелива по нашата угнетена, страдалческа земя. И ние не можем да останем безучастни към мъката, която днес обхваща хиляди и хиляди, милиони хора.
Пред християнската ни съвест отново се възправя страшно взискателно и настойчиво Божието слово, или – по-вярно – образът на Самия Христос, Който прие образ на човек, Който влезе в нашия свят, Който стана съобщник не заради слава, почести и блага, а стана свой и на угнетени, и на грешници.
Солидарността на Бога с човека не разкъса Неговата солидарност с Отца. И сега пред нас стои Образ, Който ни е тъй трудно да възприемем, а още по-трудно – да Го оделотворим в живота си. Образът на Този, Който поиска да бъде едно и с правите, и с виновните, и Който обгърна всички с една любов – любовта на кръстната скръб за едните, и любовта на радостта и – отново – на кръстната саможертва за другите.
Сега в мислите на много хора се надига вълната на гнева; в тази картина едни ще бъдат предпочетени, а други – отхвърлени. В това преживяване на справедливостта, съчувствието и състраданието човешките сърца ще изберат едни, а други ще проклинат. Но този път не е Христовият, не е и наш път. Нашият път е в това – с една любов, при осъзнаването и преживяването на ужаса, да обхванем и едните, и другите, да ги прегърнем не просто от съчувствие, а със състрадаване, не в съглашенство, а с пълно съзнание за ужаса, пред който стои неправдата, и пред кръста, пред който стои правдата.
И аз призовавам всички ви, пред картината на всичко, което сега става в света, отново да погледнем и осмислим каква е нашата християнска позиция, къде е мястото ни в тази разкъсана тъкан, в този процеп на разрухата, където се пролива кръв, сълзи, владее ужас, – и да разберем, че нашето място е на кръста, а не само покрай кръста.
Често си помисляме: какво можем ние? Можем ли да направим нещо? Сърцето ни се къса от жалост към едни и съчувствие към други; какво можем да сторим, тъй като сме безсилни, нямаме думата, не зависи от нас?
Но все пак, нали можем да застанем пред Господа с молитва, с онази молитва, за която преподобният старец Силуан пише, че да се молиш за света – това е кръвта си да проливаш [„Да се молиш за хората е като да проливаш кръвта си.“: Архимандрит Софроний (Сахаров), Свети Силуан Атонски, с. 270, Омофор. – Б. пр.].
Не с онази лековата, повърхностна молитва, която отправяме от душевното си спокойствие, а с молитва, която се изтръгва от безсънните нощи и се устремява към небето, молитва, която не дава покой, молитва, която се ражда от трагизма на състраданието; молитва, която повече не ни позволява да живеем с дребнавостта, с баналностите и нищетата в нашия живот; молитва, която изисква от нас най-сетне да разберем, че животът е дълбинен и необхватен, а ние постоянно недостойно „маркираме“ през живота, „претупваме“ недостойно живота, недостойно за себе си, недостойно за Бога, недостойно за онази скръб и за онази радост – за онова кръстно страдание и за онази възкресна радост, които постоянно се редуват и преливат на нашата земя.
Не е достатъчно само да покажем малко съчувствие, да потъгуваме малко, да „отчетем“, че съчувстваме; не е достатъчно и да казваме, че „ние нищо не можем да сторим“, че от нас не зависи. Но ако се молим с молитвата на състраданието, и ако тази молитва очисти живота ни от всичко дребнаво, така че да се озовем лице в лице с ужаса по земята – тогава бихме станали достойни за Христос, и може би тогава молитвата ни също ще се възнесе като прогарящ и просвещаващ пламък. Тогава може би нямаше да цари такава инертност, такова безразличие, такава ненавист, които процъфтяват сред нас; понеже, независимо къде се намираме, ние не сме препятствие, щит и преграда, а сме лесно преодолими за всяко зло.
Пред лицето на това, което се върши, пред Кръста, пред смъртта, пред душевните страдания на хората нека осъдим дребнавостта, малодушието, топлохладността, нищетата на нашия живот. Тогава някак ще успеем да направим от молитвата си начин на живот, и може би дори някак по-смел и по-творчески.
Но нека да помним, че Христос не е избирал: Христос се е пожертвал, защото са гонени и преследвани праведници, и защото са гинели грешници. Ето в това двуединство с хората край нас, в това двуединство и с праведния, и с грешния – да се молим за спасението и на единия, и на другия, за милостта Божия към слепите – да прогледнат, правдата да възтържествува, но не за съд и осъждане, а правда, която отвежда към любовта, към тържество на единството, към Божията победа. Амин!

Слово на митрополит Антоний
Август 1968 година

Превод: Венета Дякова

Списание „Свет“ бр. 2/2022 г.