Молитвата като връзка и общение
Молитвата като връзка разкрива дълбокото ниво на значение и сила в нейната мистичност. Повечето от нас се молят в моменти на нужда. Призоваваме Бога, когато изникнат належащи проблеми или опасности, без да съществува постоянна връзка с Бога.
Свети Симеон Нови Богослов ни разказва, че когато бил млад, започнал пламенно да призовава Бога, подобно на слепците, които викали към Христа: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ Скоро след това той бил благословен с величествено видение на Иисус Христос, облян в нетварна Божия светлина. Но св. Симеон напълно изгубил духовното си съкровище и поради своята незрялост се обърнал към ужасни пороци, станал небрежен и скъсал създадената връзка с Бога. Когато призоваваме Бога с постоянство, прекарваме повече време с него в молитва и се грижим за християнския си живот, молитвата ни води към по-дълбоко познание за Бога и така – към постоянна връзка с Христа.
Как опознаваме един човек като личност? Чрез анатомията, психологията или историята? Макар всяко познание да е от помощ, най-добрият начин да опознаеш другия като отделна личност е това да стане пряко и лично: поглеждаш лицето и очите на човека, говориш и прекарваш време с него, споделяш надеждите и страховете си. Повечето човешки отношения са необвързващи и често белязани с известно разстояние и отдалеченост. Понякога дори съпрузи и членове на едно семейство живеят в непосредствена физическа близост и въпреки това изпитват чувство за отдалеченост. Как да се премахне това разстояние и да се установи истинска връзка на сърцата и умовете? Ключът е в желанието да влезеш във връзка посредством честен диалог и в желанието да споделиш живота си, мислите и делата си.
Молитвата е начин да се погледне към Божието лице и да Му се позволи да погледне нашето. Молитвата е начин да поговорим, да прекараме известно време с Бога, начин да прехвърлим мост към Него и да установим лична връзка с Него. Съвсем нерядко християните изповядват, че не чувстват Бога близък. Въпреки добрите им дела и участието в богослужението, Бог остава за тях далечен и откъснат. Той вече им изглежда като някаква безлична „сила“ във вселената, а не любящ Отец, Който прегръща целия ни живот и пребъдва в сърцата ни. Ключът за моста над пропастта, за премахването на чувството за отдалеченост, е желанието да се установи връзка чрез честен диалог и стремежът да се живее в близост с Бога. Създаването на такава връзка с Бога, точно както е и с хората, изисква свободен и съзнателен избор да се опознае Бог чрез лична среща. Най-непосредственият личен начин да се постигне това е с редовно отделяне на време за молитва. Да се работи за такава връзка изглежда доста рисковано за повечето от нас, защото може да доведе до значителни промени в живота ни. Светците ни уверяват обаче, че да се опознае Бог от лично преживяване е като да се впуснеш в приключение в Божията любов, която съди, но и изцелява, прощава и просветлява, очиства и преобразява. Молитвата не ни смалява, тя подхранва живота ни с Божията благодат и красота.
Няколко образа в Библията и християнското предание онагледяват молитвата като връзка. Да се молиш означава да говориш с Бога. Молитвата като диалог предполага непрекъсната връзка с Бога, където молитвата не е само говорене, но и слушане на Бога, когато искаме да израстем във връзката си с Него. Свети Йоан Лествичник използва поразителния образ на молитвата като огледало или светлина за ума, която показва къде стоим духовно. Молитвата като истински диалог е пътешествие-разговор, в който непрекъснато даваме и вземаме и където има много превратности. Диалогът трябва да е дълбоко личен и съвършено откровен, защото формалната молитва и обредът могат понякога да са причина да се избегне Бог и личната среща с Него, а да се чувстваме доволни, че сме изпълнили задълженията си към Него.
Друг образ е този на молитвата като храна за душата. Молитвата осигурява необходимата дневна дажба за съществуване. Ние се молим: „Насъщния ни хляб дай ни днес“, но най-важният хляб е Самият Христос, Който ни е казал да не се грижим за храната, която се разваля, а за храната на вечния живот, Неговата благодат. Нашите физически сили бързо биха се изчерпили без редовната материална храна. За да поддържа необходимата й сила и жизненост, душата има нужда от постоянната храна на ежедневната молитва.
Свети Йоан Кронщадски използва още един поразителен образ. Молитвата е духовният дъх. Нашите дробове поемат кислород и издишват въглероден двуокис и така изхвърлят отровното, а поемат обновителна сила. Молитвата е непрекъснат процес на духовно дишане на душата – вдишваме благодатта на Духа, а издишваме греховете си.
Молитвата, според св. Йоан Кронщадски, е и вид градинарство. То предполага засаждане и плевене. Ако се остави без грижа, градината обрасва с плевели и подивява. Внимателната молитва, изричана с постоянство, засажда духовни цветя, но и изкоренява плевелите, лошото отношение и разрушителните навици от нашия живот и живота на Църквата, така че и двете наистина да бъдат красива градина, свидетелстваща за Божието присъствие и слава. Ще посоча думите на един студент богослов: „Молитвата за християнина е като водата за цветето. Ако цветето се полива, то живее и расте. Ако го пренебрегнеш, то изсъхва и накрая умира“.
Молитвата като връзка се корени в библейската истина за завета – diatheke – дума, с която в превод се нарича Писанието на Новия и Стария Завет. Заветът определя цялата история на спасението като диалогична връзка, взаимност, съдействие, взаимодействие и взаимна вярност между Бога, основната фигура, и Неговия народ, приемниците на Неговия благослов. Моисеевият закон и храмът са дадени, за да могат израилтяните да живеят като светия народ на пресветия Бог. Апостол Павел използва старозаветния образ за това, когато казва на коринтяни, че самите християни са сега живият Божи храм и че трябва да водят свет живот на духовна откъснатост от света. „Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ. (…) и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“, казва Господ Вседържител“ (2 Кор. 6:16–18). И така нашата връзка с Бога е не просто откъснат случай на партньорство, а семейна връзка, завет на любов и вярност, който се живее и ознаменува в общността – Божия свет народ.
Молитвата е връзка, която предполага свобода и за двете страни, както е редно за Бога и народа Му, Неговите синове и дъщери. Бог не насилва и не заплашва хората, за да Му отговарят или да Му се покоряват. От наша страна, ние нито можем да контролираме, нито да манипулираме Бога, за да постигнем егоистичните си цели. Молитвата е динамична връзка, свободен поток на изкачвания и спадове, в които, както в случаите на отношения между родители и деца, ни е позволено да изразяваме не само нашите благодарности и прошения към Бога, но и да задаваме искрено въпроси и дори да се оплакваме.
Великият Моисей така и не стигнал до Обетованата земя. Яков се опитал да излъже, но се наложило да се бори с небесния Някой, преди да бъде благословен и името му да стане „Израил“, което означава „онзи, който се бори с Бога“. Той нарекъл мястото на тази борба „Пенуел“, което означава „лицето на Бога“, и казал: „Видях Бога лице с лице и се запази душата ми“ (Бит. 32:24–30). Пророк Йона неуспешно се опитал да избяга от задачата си да съобщи Божието предупреждение, защото знаел, че милостивият Бог няма да причини унищожение. Когато жителите на Ниневия се покаяли и им било простено, униженият Йона се оплакал горчиво на Бога. „Нима тъй силно се огорчи?“, попитал Бог. Йона отвърнал: „Твърде се огорчих, дори до смърт“. Да си припомним също и ап. Петър, водача на апостолите. Този, когото Христос нарекъл „камък“, потънал във водата, а по-късно три пъти се отрекъл от Христа. Тези образи не са ли отражение на нашите отворени отношения с Бога, на нашето люшкане между вяра и съмнение, доверие и несигурност, надежда и отчаяние, докато търсим Божията десница в живота?
Труден е въпросът за „молитвата без отговор“. Една история ни разказва за човек, който паднал от скала, но успял да се хване за храст, докато падал. „Помощ, помощ!“, викал той. Отгоре един глас му отговорил: „Моли се!“ Човекът се поколебал за миг, а после отвърнал: „Има ли там някой друг?“ Освен хумористичната страна, разказът има и своята сериозна страна. Връзката ни с Бога включва и времена на болка и изпитания. Нямам предвид само хората с повърхностно виждане за Бога като за Дядо Коледа, които се отказват от духовното, защото, изхождайки от погрешни предпоставки, не получават веднага удовлетворение на желанията си. Има случаи, когато дългогодишни християни са се отвърнали от Бога поради преживяно огромно страдание, за което не са получили видима помощ.
Нямаме лесни обяснения на „молитвата без отговор“. Като вярващи, ние посочваме примера със св. апостол Павел, който страдал от „жило в плътта“, вероятно периодически появяващо се изтощаващо заболяване. Апостол Павел три пъти молил Бога да го отстрани от него. Господ казал: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Кор. 12:7–9). Макар отговорът на конкретната молба да бил „не“, ап. Павел видял в него по-важното „да“ на Бога. Той видял в отхвърлянето на молитвата си предпазно средство против духовна гордост поради множеството откровения. Апостол Павел радостно възкликнал: „С много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12:9–10).
Бихме могли да изтъкнем и драматичната сцена в Гетсиманската градина. Иисус Христос се молил три пъти да бъде избавен от смъртта на кръста. Молил се със сълзи и призовавал Отца: „Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42–44; Евр. 5:7–8). Евангелието не съобщава за ясен отговор на отчаяната Христова молба. Събитията показват, че отговорът е бил „не“. Можем да бъдем сигурни, че Иисус Христос е знаел вътрешно, че трябва да изпие горчивата чаша на страданието заради живота на света. Той отново се върнал към този акт на любов, смъртта на кръста, за да спаси нас от силите на греха и покварата. Преживяното в молитвата Му дало, както и при ап. Павел, по-голямо, по-всеобхватно „да“ за Неговото положение при Отца, по отношение целите на Отца за спасението на света. Така след молитвата в Гетсиманската градина Той имал повече увереност и сила да се изправи пред светите Си страсти според Божията воля.
Молитва без отговор? Не вярвам да има такова нещо. Бог отговаря на молитвите ни по различен начин, било направо или не. Отговорът Му може да бъде „да“, „не“, „почакай“ или нещо различно от моленото. Когато не получим отговора, който искаме, или чакаме по-дълго, трябва да оставим Бог да работи по собствената Си свобода и премъдрост. Трябва да сме търпеливи и с отворено съзнание да разберем защо е трябвало да бъде „не“ или „почакай“, или пък нещо съвсем различно. Ние вярваме в Божията любов и доброта. Уповаваме се на Неговата изкупителна цел. Смирено приемаме волята Му за нас, защото знаем, че „на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро“ (Рим. 8:28).
Молитвата като общение е най-висшето ниво на преживяване на Бога. Елементът на общението вече присъства в призива и става още по-осъзнат в жизненоважната връзка с Бога. Когато общението надделее, християнинът достига до пълнотата на духовна зрялост, „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13). Интересно е като богословско разсъждение, че връзката според завета с Бога, основана на закона и храмовия култ, определяла същността на спасението в Стария Завет, а въплъщението и общението определят спасението в Новия. Пророк Йеремия предвидил времето, когато Бог ще сключи „нов завет“, в който ще изпише Закона Си в сърцата на народа Си (Йер. 31:31–33). Новият завет се изпълнил в Христа, Който прегърнал човешката природа чрез Своето въплъщение и обещал да живее сред нас и в последователите Си по силата на Светия Дух. Според ап. Павел новият завет в Христа е написан „не с мастило, а с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето“ (2 Кор. 3:3, 6). Тези богословски съображения показват, че молитвата като общение разкрива най-дълбоките измерения на познаването и преживяването на Бога.
Езикът на общението и единението преобладава в Евангелието на св. Йоан, особено в така наречената прощална проповед (Йоан 13–17). Тъй като Иисус Христос предусещал отиването Си от този свят, Той уверил учениците Си, че ако имат любов и покорство, Той винаги ще пребъдва в тях, а те в Него, в единство близко като това на лозата и нейните пръчки (Йоан 15:1–11). „Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов“ (Йоан 15:9). И отново: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим“ (Йоан 14:23). Иисус Христос казал на учениците Си, че печатът и съвършенството на това „мистично единение“ с Него е възкресението: „Защото Аз живея, и вие ще живеете. В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Йоан 14:19–20). Животът на християнина е пасхален празник на единението с възкръсналия Господ. Ние се съединяваме с Христа по много начини: вяра, любов, покорство, свидетелство и най-вече свето причастие. Но пасхалното преживяване на новото творение става съзнателна и преобразена реалност най-вече чрез молитвата, защото тя е най-непосредствената и лична среща с възкръсналия Господ.
Първият, който разсъждавал богословски върху молитвата, бил Ориген, вероятно най-великият християнски мислител на всички времена. В своето произведение „За молитвата“ Ориген изразил най-висшата цел на молитвата – участие в Божия живот. Молитвата не съобщава на Бога за нашите материални нужди, нито променя предузнатата Му цел за нашия живот, но издига сърцата и умовете ни към небето, за да погледнем към Божията слава и да бъдем осветени от Божието сияние. В молитвата вярващият се „смесва“ с Божия Дух, Чиято слава изпълва небето и земята. Молещият се вярващ се очиства и преобразува в ново творение, а целият живот става „велика молитва“. В същия ред на мисли авва Евагрий, ученик на Ориген, определя молитвата като най-висша духовна дейност, която отъждествява с истинското познание за Бога. В своето произведение „За молитвата“, включено в „Добротолюбие“, авва Евагрий добавя към християнската традиция класическото определение за молитвата като истинското богословие, тоест познанието за Бога: „Ако си богослов, ти се молиш истински, а ако се молиш истински, ти си богослов“.
Елементът на общението показва, че молитвата е не просто средство за постигане на цел, а самата цел. Чрез молитвата ние търсим не просто Божиите дарове, а Самия Бог, тоест да бъдем с Него, да живеем в Него и да се радваме на Неговото присъствие. Свети Исаак Сириец казва, че основната цел на молитвата е да постигне Божията любов. Други светци наричат молитвата „небе в сърцето“, „вътрешно богослужение“ и „богопочитание в дух и истина“. Те говорят за различна дълбочина на молитвата – молитва на ума, сърцето и екстаз на духа, когато човек не знае дали е на небето, или на земята. В „Пътят на поклонника“ чрез молитвен живот поклонникът научава, че „мистиката на молитвата е да предвкусиш на земята небесното блаженство“. Практикувайки правилото на Иисусовата молитва, поклонникът бил изумен да открие чудните промени, които се случват с него, щом достигнал молитва на сърцето. Неизразими мир и сладост изпълнили душата му. Непознатите му изглеждали като родни братя и сестри. Самотната му къщурка приличала на великолепен палат. Цялото творение блестяло със светлината на Божията слава. Поклонникът пише:
Когато (…) се молех със сърцето си, всичко около мен изглеждаше чудно и великолепно. Дърветата, тревата, птиците, земята, въздухът, светлината сякаш ми казваха, че съществуват заради човека, че свидетелстват за Божията любов към човека, че всичко доказва Божията любов към човека, че всички неща се молят на Бога и пеят в Негова слава.
Чувствата на руския поклонник изразяват това, което светите отци са нарекли мистиката на theosis. Theosis обикновено се превежда като обожение, обожествяване или богоуподобяване. Библейската дума за това е прослава, тоест лъчисто преобразяване чрез участие в нетварната Божия благодат. Новото творение приема конкретна форма поради обитаването на Светия Дух и единението с възкръсналия Христос. Свети ап. Павел нарича това състояние познание „на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа“, което Бог кара да свети в нашите сърца (2 Кор. 4:6). Според ап. Павел, когато християнинът се вгледа вътрешно в тази светлина, той съзира славата на Господа и се променя в образ Христов от едно ниво на слава в друго (2 Кор. 3:18). Theosis е част от целия процес на духовно израстване, белязано с различни етапи от покаяние до съвършенство.
Молитвата е екзистенциалното, енергизиращо състояние на theosis. Ние призоваваме Бога, за да се свържем с Него. Докато развиваме постоянна връзка с Него чрез молитвата, ние започваме да осъзнаваме Неговото лично присъствие и сила. Целта на молитвата е пълно мистично единение и общение с Бога, истински образ на нашата вечна прослава с Него, която рядко се постига на земята. Съставките на молитвата като призив, връзка и общение съответстват на трите основни етапа в духовния живот: очистване, просветление и съвършенство. Тези съставки, точно както и етапите на духовния живот, са тясно свързани и пребивават едновременно в динамиката на християнското съществувание, но въпреки това те са качествено различни според дълбочината на съучастието в Божия живот. Всъщност theosis включва най-високите нива на молитвата като общение и спада към последните етапи на духовния растеж.
Преображението на Христа, когато човешката Му природа се превърнала в светлина от сиянието на Божията слава, изразява действителния theosis. Христовото преображение в слава става при молитва. Свети ев. Лука отбелязва, че Иисус Христос „възлезе на планината да се помоли. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава“ (Лука 9:28–29). Свети Симеон Нови Богослов разказва в своите „Слова“, че първото му преживяване на theosis се случило, след като посветил цели нощи на гореща молитва за прошка на греховете си. Докато се молел, съвсем неочаквано му било дадено величествено видение. Прилив на божествена светлина изпълнил стаята и той самият сякаш се превърнал в светлина. Не знаел дали стои на небето, или на земята.
Друг светец, св. Илия Презвитер, в своя „Антологион“ в „Добротолюбие“ пише, че в средоточена молитва душата се възпламенява от благодат и свети като нагорещено желязо. В това сияйно състояние душата не може да бъде докосната от силите на падналия свят. Тя достига, практически, безгрешност, състояние рядко постижимо на земята. Трябва да внимаваме с използването на тези образи. Препоръчително е всички те да се използват сдържано и да не се говори твърде леко за theosis, нито да си го приписваме на себе си. Светците ни учат, че е по-добре за християнина да упражнява смирена молитва и да търси Божието наставничество в ежедневния си живот, без да се поддава на мисли за това, че е постигнал велики духовни висини, а още по-малко – действителен theosis.
Когато Иисус Христос слязъл от планината на преображението, Той много скоро се срещнал с реалността на човешката слабост, включително тази на учениците Си, които не могли да излекуват епилептичното момче. Иисус Христос възкликнал: „О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?“ (Марк 9:19). Тук е вложен сериозен урок. Молитвата като общение може да ни даде животопроменящи моменти на просветление и желание да бъдем винаги с Господа. Въпреки това ние не можем да живеем непрекъснато на върха на планината. Трябва да се завърнем в равнините на ежедневието и да се заемем със задълженията си в семейството, на работа, в общността. След преображението Си Иисус Христос трябвало да понесе страданието на кръста, откъдето извикал изпълнените с болка думи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Марк 15:34). Когато по пътя ни ни срещнат голяма несправедливост, зло и болка, може да ни се струва, че Бог ни е изоставил и че отчаянието може да погълне душата ни. Точно в такива моменти трябва да разчитаме на нашите скъпи преживявания на истинско общение с Бога, за да имаме сили да устоим. Останем ли верни въпреки всичко, тъмнината неизбежно отстъпва на светлината, защото Бог е по-силен от мрака.
Превод: Людмила Митева
Из книгата на архиеп. Яков (Теодор Стилиянопулос) „Пътят на Христос“, ИК „Омофор“ 2010
