Молитвени колебания
Молитвата е дар, даден на човека за личен разговор с Бога. Това звучи като неустоима фантастична възможност, която се отваря пред всеки един от нас и която на теория не бихме си помислили да пропускаме. Съзнателно или не обаче се случва да бягаме от нея. Потопени във водовъртежа на деня, си казваме, че ще чакаме „по-специално“ настроение, молитвена атмосфера и предразположение за концентрация…
Митрополит Антоний Сурожки отбелязва, че молитвената среща лице в лице с Бога е съд за нас или „кризис“ – критичен момент на истината за себе си, пред която не винаги се чувстваме готови да се изправим. Защото понякога в предмолитвената тишина образът на греховете се оголва с отблъскваща яснота и осъзнаването на личната духовна повреденост има опасност да породи страх, който вместо да подтикне човека към молитва, може да го провокира да страни от нея. Да го предизвика към бягство от това да застане в моление пред Божието лице. В тези случаи човекът в усещането си за недостойнство започва да изпитва силни колебания: „В състояние ли съм да бъда напълно искрен в думите си? Способна ли е волята ми в този момент да премахне всички разсейващи и суетни мисли?!“
Архим. Серафим (Алексиев) също говори за тази вътрешна колебливост, посочвайки, че размислите на някои светии, като например свети Симеон Нови Богослов, който казва, че молитвата без страх Божий, внимание и смирение, е греховен акт, са в състояние да уплашат мнозина и да ги доведат до отчаяние, така че да не пристъпят към молитвата, тъй като и без това тя би била „несъвършена“. „Не към отчаяние искат да ни насочат думите на свети Симеон Нови Богослов, а към дълбоко духовно разтърсване… „, отбелязва архим. Серафим.
„Не казвай – аз не умея да се моля. Аз съм недостоен. Като представяш за причина недостойнството си, ти сам показваш колко необходимо за тебе е да се молиш. Ти си недостоен? Щом си такъв, употребявай молитвата като лекарство против злото…“, призовава свети Йоан Златоуст.
За свети Йоан Колов молитвата също е най-доброто средство, чрез което човек може да се бори с всичко мрачно, което нахлува във вътрешния му свят. Това свое убеждение той предава чрез следната образност: „Аз приличам на човек, който седи под едно голямо дърво и вижда, че към него наближават множество зверове и змии. Понеже не може да устои срещу тях, той бързо се качва на дървото и се спасява. Така също и аз: седя си в килията и виждам злите мисли, които се въздигат срещу мене. А понеже у мене не достигат сили срещу тях, аз прибягвам към Бога с помощта на молитвата и се спасявам от врага.“
Големите православни духовници на съвремието говорят с разбиране за трудностите на обикновения християнин, които той среща по пътя към молитвата. Вече покойният румънски духовник отец Софиан Богиу, който прекарва 6 години в затвора по обвинение в антидържавна дейност от комунистическата власт, след излизането си от тъмницата споделя, че е имал много повече време да се концентрира върху мислите си за Бога в затвора, отколкото в света навън с всичките му проблеми. „Молитвите на пустинниците са продължавали цели дни и нощи. Техният живот е бил непрестанно свързан с Господа. А днес животът е толкова динамичен, безпокоен, че и молитвата днес е много кратка. Все бързаме за някъде – за лекции, за работа… Затова сякаш Сам Господ е отредил молитва, подходяща за този модерен живот: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния!“ Ако пък дори за нея не ви достига времето и съсредоточаването, докато например сте на път, казвайте си наум само думите: „Иисусе, помилуй ме!“ Това са три думи, които резюмират духа на тази молитва. В първата част е името на нашия Спасител, тя показва небето, най-високото, а втората й част разкрива низините, нуждата, в която се намираме постоянно. Ако обаче казваме пълната Иисусова молитва, това е най-добре. Нека както дишаме, така и да се молим. Молитвата може да стане нашата ежедневна духовна храна „, призовава румънският отец.
Друг румънски духовник – отец Георге Калчу, който поради своето дисиденство също влиза в затвора, където дълги години работи с десетки румънски затворници, също обръща внимание на молитвата: „Повечето разговори, които съм водил за молитвата и които положиха основите на моя духовен живот, се състояха в затвора, там разговарях с различни хора. Това бяха мъже, чийто отношения със Спасителя Иисус Христос бяха достигнали едно по-лично, едно по-дълбоко ниво след дългите години затворнически живот. Те не бяха духовници или монаси, а мъже, които в резултат на годините страдание и самонаблюдение бяха придобили самопознание и достигнали до един дълбок духовен живот…“ Опитът на древни християнски учители протвърждава констатацията на отец Георге Калчу – че ден след ден, благодарение на положените духовни усилия, молитвата става по-съвършена.
Една от най-основните мисии на молитвата се крие в християнския призив да се молим за ближния. Любов, чрез която се приближаваме до обожението, защото молитвата за ближния е нашата наглед малка, но значима духовна жертва за другия – жертва на време (през което забравяме себе си и мислим за тревогите на другия), жертва на духовни енергии и усилия. Жертва, която ни преобразява неусетно. В този смисъл звучат и думите на свети Теофан Затворник по повод молитвата към покойниците: „Не се лени да поменаваш на всяка молитва всички преселили се наши православни отци и братя! Това ще бъде твоята милостиня за тях“.
За да пристъпим към молитва за ближния също не е нужно да чакаме да станем по-праведни, „по-чисти“. За това свидетелства една история, написана от архим. Серафим в книгата му „Беседи за живота след живота“. Тя разказва за една майка, запътила се с тежко болното си дете, към големия стълпник и светител Теодор Едески. По пътя обаче детето издъхнало и майката изпаднала в безутешна скръб. Когато насреща й се задала една блудница, тя в отчаянието си реагирала мигновено – сложила мъртвото дете в ръцете на жената и със сълзи на очи я призовала да се помоли за него. Първоначално, удивена от странната молба, блудницата заявила, че няма дръзновение да погледне дори към небето, поради многото си грехове, и не е достойна за такава молитва. Но след още по-отчаяните молби на майката, тя склонила, въздъхнала от дълбочината на сърцето си, заплакала и започнала да се моли: „Господи, не съм достойна дори да погледна към небесните висини поради множеството мои грехове, нито да назова Твоето пресвято име… Не дръзвам да искам прошка за моите беззакония. Но моля Те… Ти можеш да върнеш диханието на това дете. Ако аз, суровата и немилостива грешница, се смилявам над него, колко повече Ти, Който си по естество милостив и човеколюбив, ще се смилиш над Твоето създание!“ При тази искрена, смирена молитва детето оживяло. Тази история има своя епилог – блудницата толкова била разтърсена от случилото се, че дълбоко се покаяла и решила да се посвети на монашески живот. Молитвата, предизвикана от състрадание към ближния, я преобразила, тя била за нея откровение, което я повело по Божия път. Затова и отец Серафим казва: „Когато Бог те задължава да обичаш ближния като себе си, Той не поставя спазването на тази заповед в някаква зависимост от твоето съвършенство или достойнство. Той просто ти я възлага, макар че знае твоята греховност и недостойнство. Той поставя такава висока заповед на тебе, недостойния, за да те направи чрез нея достоен… Така и когато се молиш за ближните си, ставаш незабелязано за себе си все по-достоен…“
И така, ако грешникът в евангелската притча за митаря и фарисея не се беше осмелил да потърси Бога чрез молитвата, той би си останал насаме със своя скептицизъм към Божията милост, би продължил да потъва в своята отдалеченост от Господа, сякаш сам да слага граници на Божията любов…
Но именно митарят е евангелският образ, който най-истински ни окуражава да преодоляваме вътрешното си колебание дали в окаяното духовното състояние, в което се намираме тук и сега, е „редно“ и „разумно“ да Го потърсим в молитвата…
