Работата и молитвата
“Моята работа ми отнема цялото време и всичките ми сили. Кога да се моля? Бъхтя се, бъхтя се по цял ден. Само един ден ми остава, за да се наспя поне като хората – неделя”.
Чувал съм такива изявления. Вие също. И не можем да не се съгласим, че повечето хора у нас са затиснати от суетата и печеленето на пари. Изглежда, че наистина няма кога да се молим. Светият дълг на човека – да се моли, да върши добро, да служи на Бога – като че ли по необходимост се пренебрегва и вехне. А оттам и целият ни живот се измята и се движи не напред, а някъде встрани. Очевидно, трябва да потърсим изход, и този изход може да е само един: да съчетаем работата и молитвата.
Неделната литургия, разбира се, не може да се замени с нищо. Но всекидневните дела напълно могат да бъдат съчетани с молитва и пропити от молитва. Самият труд може да бъде осветено и свято дело. Виждали сте как работниците си плюят на ръцете, започвайки работа. Това има ритуален характер. Някога всички християни са измивали ръцете си преди да стъпят в храма или да започнат важна работа. Днес това традиционно измиване на ръцете преди да грабнеш лопатата или чука е заменено със символично плюване. Защото и трудът е аналог на молитвата. Между другото, предците ни са плювали или духвали върху пръстите си и преди да се прекръстят – също символична замяна на измиването. Да се трудиш е също толкова свято, колкото и да беседваш с Бога. Трябва да се научим да съчетаваме едното и другото.
Има видове труд, които не ти пречат да се молиш дори в момента, когато ги вършиш. Такъв е всеки механичен труд като косенето на трева, беленето на картофи, окопаването на лехи и всяка друга монотонна работа, която се върши автоматично и умът при това е свободен. Всяка кратка молитва – “Иисусе, Сине Божий, помилуй ме”, “Богородице Дево”, “Боже, очисти мене, грешния” или някоя друга от този род – е твърде уместна в този случай и не пречи на работата. Ръцете ти работят, а умът се моли.
Между другото, за да може молещият се да бъде избавен от необходимостта да отваря молитвеника, да чете думите от книга, текстовете на по-важните молитви трябва да се научат наизуст. Най-важните откъси от Евангелието, псалмите Давидови трябва да бъдат наша собственост, органична част от нашия ум, съзнание, памет, а не само нещо, което го има в книгите. Тогава ще можем да усладим и укрепим душата си с молитва и когато чакаме на опашка, и когато пътуваме в градския транспорт, и когато обикаляме коридорите на държавните институции. Мнозина познават на практика тази чудесна тайна – да предстоиш молитвено пред Бога по време на най-различни ежедневни занимания, които на пръв поглед нямат нищо общо с Него.
С голяма радост бих пътувал в автобус или маршрутка, зад чийто волан седи тайно молещ се шофьор. Умът му ще бъде зает с нещо добро и полезно, и няма да му хрумне да пуска попмузика или чалга, гаврейки се с ушите на пътниците. При това той и самото си возило ще кара по-внимателно, защото Божието име, изпълващо съзнанието на човека, го прави по-отговорен и по-съсредоточен. Бих се радвал, ако техникът, който се рови в мотора на колата ми, не псува и не просто си тананика нещо под носа, ами от време на време призовава Бога на помощ. Бих се радвал, ако готвачът в ресторанта, който приготвя поръчаното от мен ястие, не прави мили очи на келнерката и не разказва вицове, а помни Бога посред работата си и Му се моли.
Вие можете да сметнете това за мечта и фантазия, но аз ще ви кажа, че то не е нито едното, нито другото. Това е напълно възможна реалност. Липсата ѝ в нашия живот или (така да кажем) много рядкото ѝ присъствие зависи само от малкото количество богомолци, желаещи да служат на Бога навсякъде, в това число и на работното си място. Това зависи само от нашата воля, защото никой не може да ни бръкне в мозъка и да види за какво си мислим, когато изпълняваме преките си служебни задължения.
Ти нямаш време да отидеш на всенощното бдение. Съгласен съм. Но да кажеш наум “Помилуй ме, Боже” посред всекидневните си трудове – за това винаги имаш и време, и сили. Не ти стига само желание. Ето, точно това желание ние, свещениците, трябва да пробуждаме в човешките умове, напомняйки, че нищо не пречи да призоваваме винаги Бога и да Му служим словесно – нищо, освен разсеяността и маловерието.
Отделно трябва да поговорим за хората, заети с умствен труд. Ако мазачът по време на работа може да се моли наум, то учителят, проверяващ тетрадките, не. Неговият ум е зает. Също толкова е зает и умът на диспечера на летището или на системния администратор във фирмата. Всички онези, чийто ум по време на работа е натоварен, трябва да се молят преди началото на своя труд. Нека поне се прекръстят, преди да седнат зад клавиатурата. В наше време професиите от този род са все повече. Трудът се механизира и автоматизира, а човекът се превръща в приложение към сложните механизми. Той и сам рискува да се превърне с времето в робот или компютър за радост на футуролозите и холивудските режисьори. И за да остане човек, той трябва да се моли. Машината ще изпревари човека като производителност на труда, машината няма да се умори и няма да заспи. Но тя никога няма да се обърне към Бога с благодарност или молба за помощ, а човекът го прави. В това е главната му отлика както от машината, така и от безсловесното животно.
И най-сетне има хора, които работят не с тухли и глина, не с файлове и гигабайти, а с хора. Чиновникът, администраторът, началникът, лекарят, съдията, мениджърът. Тези хора разговарят, убеждават, карат ни се, молят ни, настояват, пишат протоколи и резолюции. Те провеждат съвещания, разпити (следователите), лекции (преподавателите) и тъй нататък. На тази многомилионна армия от отговорни служители можем да напомним примера на атонския старец Силуан. Общувайки всекидневно с десетки работници в манастира, той се ръководел от правилото никога да не заговаря някой човек, преди да се помоли за него. Формално това не е трудно, но изисква от нас истинска вяра и любов към хората.
Ето, училищният директор вика при себе си родителите на ученика хулиган, изтормозил целия клас. Когато те са вече в приемната, време му е да се помоли на Бога, казвайки: “Господи, помогни ми да кажа правилните думи. Вразуми ме как да постъпя. Дай ми твърдост, ако е нужна твърдост. Дай ми състрадание, дай ми разум”.
Очевидно, думите могат да бъдат най-различни. Но самата молитва е необходима. И точно по същия начин и лекарят по време на консултация, казвайки на поредния пациент: “Влез!”, може да се помоли за него и за себе си. Никой не пречи и на шефа да прави същото спрямо подчинените си. И на началник-бригадата спрямо работниците си. И на офицера спрямо войниците си. Между другото още Суворов беше напомнил на военните: “Без молитва пушка да не зареждаш!”. Ако преценим професионалните особености на труда на кранистите, тираджиите, таксиметровите шофьори, продавачите, ще видим, че всеки от тях може да намери свои собствени думи, време и начин да служи разумно на Бога. И тогава молещият се посред работата човек непременно ще усети, че го тегли към храма. Онази малка молитва, вършена в света, ще затегли човека към Дома на молитвата, към светата Литургия. Човекът, усетил силата на молитвата и нейната сладост, ще намери пътя към мястото, където всичко е създадено за молитва и диша молитва.
Та нали който както живее, така се и моли. И ако живеем без молитва в делниците си, то и в неделя няма да ни затегли към храма. Жажда няма. Крилете са пречупени. Кисело и скучно е в душата ни.
Всички трябва да се молим. Това е общ дълг на всички вярващи души. Трябва да се молим навсякъде, тоест и посред работа, и по време на почивката. Трябва да се молим по възможност винаги. Това е нелек труд, но той донася сладки плодове – тягостният и безрадостен всекидневен живот се озарява с тайнствена светлина, преобразява се, превръща се в служение на Бога. Такава е вътрешната промяна в човека – когато той от син на този век става син на Царството.
Синът на Царството никога няма да каже: “Кога да се моля? Зает съм, постоянно работя”. При него молитвата и работата не са разделени от пропаст, но и едното, и другото се върши пред Божието лице, за слава Божия и със сила Божия. | Pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
