Навършват се 25 години от кончината на Майка Гавриила

„Никой светец не е знаел, че е светец.” (Майка Гавриила)

Може ли една среща да преобрази сърцето ти и кардинално да промени посоката на живота ти? Няма съмнение, че това е възможно за стотиците хора, получили възможността да се срещнат с гръцката монахиня Майка Гавриила (1897-1992).

На днешния ден се навършват 25 години от кончината на тази съвременна безсребреница и православна мисионерка, отдала живота си на грижата за болните и страдащите в Индия, Африка и къде ли не още по света.

Според свидетелствата на нейни духовни чада тя е имала и дара на прозорливостта; да отговаря на въпросите към нея, още преди да й бъдат зададени; да съобщава вести, които още не са й съобщени; да разпознава болката в сърцето на човека, още преди той да я е изрекъл на глас…

Когато й задават въпроса не се ли уморява от ежедневните срещи с толкова хора, по това време 91-годишната Гавриила отговаря: „Ще ти кажа защо това не ме уморява. Защото това е най-голямото разнообразие в живота ми. За един-единствен ден се превръщам в дванайсет души! Идва някой и аз изчезвам: ставам този човек. Не е ли чудесно това! Той говори, а аз слушам и двамата си приказваме за живота му. И така мене ме няма; не съществувам… Слушам, слушам и пак слушам. Сетне той си тръгва и идва друг. Повтаря се същото нещо. Знаеш ли каква чудесия е това? Да бъдеш дванайсет души? Велико чудо е! Не знам как да го обясня. Но е така. Говорим си за Бога, през цялото време. Можеш ли да се измориш? Никога не можеш да се измориш.

Съветвала е не с кухи назидания, а с думи, пълни с благост, и с примера на целия си изумителен живот. За чудото на житейския й път разказва нейната духовна дъщеря, носеща името й – монахиня Гавриила, в книгата „Майка Гавриила. Аскетика на любовта”. А защо “аскетика на любовта”? Може би защото нейното служение е призив към нас ежедневно да “тренираме” сърцето си чрез упражнения в любов, особено когато „не ни идва отвътре“… А както свидетелства монахиня Гавриила, тя е могла да смири и най-опакия човек: “Знаеш ли, в мига, когато ги обикнеш, нещо се променя… Казвала съм ти и преди, че

любовта е като бомба – разбива всяко зло…

За преобразяващата сила на тази благост, която няма предели, монахиня Гавриила разказва отново в книгата си: „Тя караше човек да се присъедини към танц „в Христа“ на сърцето, навярно толкова развеселяващ, колкото радостта, която е накарала пророк Давид да затанцува… И ние я следвахме, за кратко или завинаги, заживявахме в различен свят, с различна скорост и различни стремежи. Тя отменяше с такава лекота собствената ни воля, че колкото и да е чудно, вместо да се наскърбим, ние усещахме голяма радост! И бездруго тя никога не проповядваше самоцелно покорство. Никога не го изискваше. Помня я да казва: „Какво му е хубавото на покоряването, ако не обичаш? Каква полза има да си безжизнен робот? Важното е да обичаш. Защото любов, смирение, търпение са синоними. Аз не се покорявам, аз обичам“.

Известната румънска монахиня Силуана Влад пък казва за своята посестрима, че тя е виждала във всяко човешко лице Христовия образ и не е подминала нито един страдащ по пътя си.

Представяме ви още няколко завладяващи истории и мъдри мисли от книгата „Майка Гавриила. Аскетика на любовта“…

За стоте долара в Индия
(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

М.Г.: Вече бях прекарала няколко месеца горе в Хималаите. Голяма радост… Гореща благодарност… Колко добре се нареди всичко!… Бях без пари и всичко вървеше според Божия промисъл… Макар че у дома в Гърция близките ми не мислеха така… Та те някак си успяха да ми пратят сто долара! В мига, в който получих парите, гордо си казах: „Така значи, ще изпратя цялата сума обратно!“. „Е, какво пък“, дойде внушението от лукавия, „няма да е краят на света, ако върнеш деветдесет долара и си задържиш десет“… И точно това направих… По онова време ашрамът беше нападнат от буболечки (малката лечебница към ашрама на Г. Шивананда, където работела тогава). Качваха се по дървеното ми легло и по цяла нощ не ме оставяха на мира. На всичкото отгоре времето беше много горещо и влажно – дотолкова, че кожата по гърба ми се беше възпалила от спарването и ме болеше денем и нощем. Е, помислих си аз, да взема да отида до близкото село и с тези десет долара да си купя някакъв препарат срещу насекоми, както и малко талк на прах за гърба ми. А и… какво пречеше да се почерпя с една консервичка мармалад, какъвто не бях вкусвала цяла година? (Понеже се бях врекла, доста отдавна, никога да не си купувам от нещата, които обичам. С Божия помощ и до ден днешен спазвам това обещание. Може да видя нещо на някоя витрина, сладкиш или вещ, която бих се радвала да имам, но никога не ми хрумва, че бих могла да се сдобия с тях… Разглеждам ги просто като предмети на показ.)

И тъй, с парите в джоба се запътих към селото, като си мислех, че ще е хубаво да купя и дузина зрели банани за йогата, който живееше в една пещера и беше такъв добър старец (най-вероятно същият стар пустинник, при когото била завела Алън, виж „За Алън в Индия“). Пристигнах в селото, направих си покупките и се върнах. Както се качвах по голямото мраморно стълбище на ашрама, ме връхлетя цял рояк маймуни. Грабнаха кутийката с талка. Грабнаха консервата мармалад. Грабнаха препарата. И… избягаха! И какво мислите ми оставиха? Единственото нещо, което можеха да изядат: бананите! Защото бананите не бяха предназначени за мен, а за добрия старец… Не е ли смайващо? От тенекиените кутии маймуните нямаха никаква полза! Нямаше как да отворят консервата мармалад!…

Отидох си в стаята и седнах да умувам върху смисъла на случилото се… И тогава си дадох сметка, че когато не мислим за дребната си душичка, всичко върви добре! Замислих се и какво щях да направя, ако нямах десетте долара. Вместо талк на прах бих могла да използвам разтвор от сол и вода. Бива! Вместо препарата за буболечките бих могла да поставя краката на леглото си в канчета, пълни с вода, както бяха свикнали да правят хората по селата. Чудесно! А пък мармалада… Е, можех да мина и без него! По този начин вече не си втълпявах такива работи… Скоро след това ме извикаха да помогна на една жена със схваната шия. Поразтрих я и болката отмина. „О, добра ми сестрице – каза тя, – не знаеш колко съм благодарна! Нямам какво друго да ти дам, така че, моля те, приеми малко домашно сладко.“ И тя ми поднесе грамаден буркан, с който загубената ми консервичка изобщо не можеше да се мери!… Приех предложението, но след като се съвзех от удив-лението, награбих толкова лъжици, колкото можах, и зараздавах наоколо, като поделих сладкото с всички, без изключение… Ето, това ми се случи с десетте долара, които задържах от стоте…

* * *
За петте езика
(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

Г.: Майко, кои са петте езика, които си говорила в Индия и в Африка?
М.Г.: Е, ще ви разкажа историята им! Веднъж, когато бях в Индия, се натъкнах на един мисионер, който ми рече:
– Може и да си добра жена, но не си добра християнка!
– Защо? – попитах аз.
– Защото си тук от доста време, а говориш само на английски. Кои местни езици си научила?
– Нямам време да науча който и да е, защото се движа от място на място и преди да смогна да науча някое наречие, ме повикват другаде. Научавам се само да казвам „добро утро“ и „добър вечер“. Нищо друго.
– Е, не си добра християнка! Нито пък ставаш за мисионер!
Разбира се, вие знаете, че католици и протестанти винаги учат местното наречие, така че… Тогава се помолих: „Господи, дай ми отговор на това!“. Помолих с цялото си сърце! А после заявих:
– А, забравих да ти кажа. Използвам пет езика.
– Така ли? Кои пет?
– Първият е усмивката… Вторият – сълзите… Третият – допирът… Четвъртият – молитвата… Петият – любовта… С тези пет езика пътувам по целия свят!
И тогава човекът ми каза смутен:
– Един момент само! Кажи го пак, за да мога да си го запиша! – И взе едно листче и си записа петте езика!
Така си е… С тези пет езика можеш да обиколиш света и целият свят е твой. Обичаш всички еднакво – без оглед на вероизповедание или народност, без оглед на нищо. Божиите люде са навсякъде. И никога не можеш да знаеш дали човекът, когото си срещнал днес, няма утре да е светец…

* * *
За приятелството
(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

Г.: Майко, как можем да разберем дали даден човек ни е истински приятел?
М.Г.: Един човек трябва да бъде изпитан много преди да се нарече приятел. Трябва да разбереш дали има готовност за саможертва – не към тебе, а изобщо към хората. Ако няма, ако видиш, че е егоцентричен, че се вълнува единствено от онова, което засяга самия него, тогава ще познаеш, че от него не става приятел. Сигурно си забелязал, че понякога се случва да кажеш нещо такова: „Вчера ме мъчеше такова главоболие, че цял ден не можах да прочета и ред“, а отговорът, който получаваш, е:
„Чакай да ти кажа, аз какво преживях…“. Тогава той започва да разправя за неговите си притеснения. Не го е грижа за твоето главоболие. Загрижен е само за нещата, които пряко го засягат. Ето защо не може да изслушва нито тебе, нито който и да е друг.

* * *
За вярата и отговора „да“…

М.Г.: Единственото нещо, което знам, че имам непрекъснато – и не говоря така от самонадеяност, нито си въобразявам – е нещото, което имам денем и нощем, където и да съм… И то е вяра. Първо, второ и трето – вяра. Това е! Няма какво друго да ти кажа. Тя оживотворява и дава насока на живота ми. Щом имам вяра, ако дойде някой и ме попита: „Ще дойдеш ли с мене в Ливан?“, аз бих му отговорила: „Да“. Някой ще се зачуди: „Как можеш да кажеш „да“ просто ей така?“. „Да!“. Казвам „да“, защото вярвам, че ако това не е за мое добро, Бог ще нареди така нещата, че същите тези хора, които са ме поканили, ще ми кажат „не“ – например може да има някакви забавяния с формалности, които ще попречат на заминаването ни, и тъй нататък…

Виждала съм това да се случва в живота ми редовно през последните петдесетина години – не само година-две. А аз съм вече деветдесет и една годишна! (Пожелавам ви на всички да доживеете тази възраст!) За кой ли път чета в Евангелието нещо изключително. Иисус идва и казва на апостолите: „Сега си оставете рибарските мрежи и Ме следвайте“… Ами ако бяха отвърнали: „Кой си ти? Защо да изоставяме поминъка си? Защо да си губим печалбата? Къде ще ни водиш? Какво ще правиш с нас?“. Ако бяха отговорили така, какви щяха да бъдат? Щяха да останат в тъмнина. Казаха „да“ на един непознат, Който дойде и им каза: „Елате! Оставете всичко и тръгвайте“. Защо? Защото имаха вяра в Бога и очакваха Единствения, Онзи, Който щеше да им каже „Елате!“. И така започва всичко. Ако бяха рекли „не“, какво би станало? Ако имаш вяра, ще ходиш по водата, както стори св. ап. Петър. Но ако се уплашиш… ще потънеш! Нищо друго! Така е било през целия ми живот… Викаха ме по най-затънтените места в Индия. Една нощ пристигна съобщение: „Ела да прегледаш един болен“. Потеглих натам с волска кола, карана от едно овчарче. Както се движехме нагоре в планината, през гората, видях в тъмнината, току над нас, две светещи точки. Това бяха очи на тигър! Какво да каже човек в такъв момент? „Господи, помилуй“ и „Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“. Затворя ли очи, виждам тези думи написани вътре в мене… Защото Той ни е казал: „Защо се безпокоиш? Защо се грижиш? След като и космите на главата ти са преброени!“. Та защо се безпокоиш? Защото не ти достига вяра! А пък ако имаме вяра…

* * *
За страха от смъртта
(Манастир „Св. Мина”, Егина, 21.05.1989 г.)

Е.: Кажи ни, Майко, боиш ли се от смъртта?
М.Г.: Ето от това не ме е страх – ни най-малко!
Е.: Очакваш ли смъртта?
М.Г.: Всяка година до деня на Възнесение Христово. Защото бих искала погребението да включва тропара „Христос възкръсна“… Струва ми се, че когато дойде време да си замина, това ще стане много просто, защото смъртта не съществува. Ще бъде като да затвориш една врата и да отвориш друга! Спомням си една чудесна картина, изобразяваща две розови градини, разделени със стена. Клонче от един от розовите храсти някак се е провряло през една пукнатина в стената, а от другата страна е разцъфтяло в прекрасна роза. Така е и с нашия живот. Напускаме този свят и отиваме да цъфтим в следващия.

(Лерос, 01.01.1992 г.)
Хр.: Майко, искам да ти разкажа какъв страх безпокои дъщеря ми. Като чете разни неща за войни и свършека на света, тя се чуди дали ще има време да порасне и на свой ред да стане майка…
М.Г.: Ще има време да стане не само майка, ами и прабаба… Онова, което трябва да прави, е да живее живота си според Божиите заповеди. Нищо друго. Знаем заповедите, които Бог ни е дал… И при всяко положение, ако е Божията воля да ни удари мълния, така и ще стане. Ще стане, все едно дали ни е страх, или не. Какво тогава? Който няма да загива, няма да загине. А който има да загива, ще загине. Без значение какви предпазни мерки вземаме! Спомням си, в Лондон, по време на войната… Родителите на две дечица бяха построили противовъздушно убежище в градината си. Децата бяха превъзбудени и все молеха родителите си да пренощуват в убежището. Но те отказваха, а когато децата попитаха: „Тогава защо ви трябваше да се строи?“, отговориха: „Бог ще ни води“… Един ден бащата трябвало да пътува донякъде по работа, а децата решили да използват случая, като казали на майка си, че нямало да има друга такава възможност. И тъй, отишли да спят в противовъздушното убежище. Онази нощ, както всяка друга, бомбардировките бяха опустошителни. Когато се събудили на сутринта, си събрали постелите и се приготвили да се приберат у дома. Излезли от убежището и… що да видят? Къщата я нямало! Единствената нощ, която прекарали в убежището, била нощта, когато домът им бил поразен… Когато бащата се върнал вкъщи от командировката, отишъл на мястото, където се намирала къщата му, и като видял какво е станало, започнал да плаче за семейството си. „Не се притеснявай, – казали му съседите. – Семейството ти е в безопасност! Размина им се на косъм и сега са в една къща наблизо“… Ето така ни води Бог, ако трябва да бъдем спасени.

 

Из книгата “Майка Гавриила. Аскетика на любовта”, ИК “Омофор” 2015

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: