Достигат ли църковните ни песнопения Небето?
„…като бодърстваме и действаме да се намерим готови да влезем в радостта и божествения дворец на Неговата слава, дето не престава гласът на тези, които празнуват…” Из молитва на св. Василий Велики
Дали нашите вдъхновени църковни химни, които пеем тук, на земята, могат да звучат и отвъд, на Небето? Имат ли възможността да прескочат земното ни измерение или са подобни на жадния порив към висините на митологичния герой Икар, на когото слънцето стопило восъка по изкуствените криле, с които полетял, и той паднал в морето?
В Първото си послание до християните в Коринт апостол Павел, позовавайки се на книгата на пророк Исаия, пише: „…око не е виждало, ухо не е чувало и на човеку на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Изхождайки от думите на великия апостол, можем да предположим, че там, Отвъд, звучи музика, по-прекрасна от всичко, което сме чували тук. Всички знаем за чудното видение на пророк Исаия, който чул песнопението на серафимите, възпяващи Бога: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!” (Ис. 6:3). Въпросът е: има ли точка на съприкосновение между горната, Небесна музика и земната?
Църковните песнопения – част от вечността
Знаем, че св. пророк и цар Давид е автор на думите, които могат да бъдат лайтмотив на всеки църковен певец: „Ще пея Господу през всичкия си живот, ще пея на моя Бог, докле съществувам” (Пс. 103:33). Но ако във времето на цар Давид животът се простираше само в своята земна перспектива, то след като нашият Господ Иисус Христос победи смъртта чрез Възкресението Си, това вече не е така. С този Свой най-велик акт Той дава възможност на всички вярващи да вкусят плода от Неговото Възкресение; да могат да продължат живота си в Бога и оттатък смъртта. Това ни дава велика надежда, че хората, удостоили се с небесна милост, ще могат да пеят на Бога и в отвъдната реалност. Св. ап. Яков съветва: „Весел ли е някой, нека пее псалми” (Иак. 5:13). Едва ли бихме могли да си представим по-весел и щастлив човек от този, който е достигнал вечния блажен живот.
Много от светите отци говорят, че човек още тук, на земята, предвкусва както радостта от общението с Бога, така и горчивината на отчуждението от Него, а в отвъдния живот това усещане достига своята пълнота. Бихме предположили, че тези, които обичат църковната музика и пеене, ще могат да отнесат със себе си тази своя привързаност на Небето – разбира се, ако са заслужили това през земния си живот. И ако за земната Църква е свойствено да пее, то защо да отнемаме това право на Небесната тържествуваща Църква? „Твоята слава, Христе – пише св. Григорий Назиански, – е човекът, когото Ти сътвори да бъде певец на Твоето бляскаво сияние.”
Може би много от песнопенията, които радват духа ни и ни изправят пред непреходната вдъхновяваща красота, продължават своето съществуване и в отвъдния свят. Богословът Павел Евдокимов твърди, че: „Всичко, което човешкият дух изразява в изкуството, тоест всички висоти на неговия гений и светост – ще бъде включено в Царството и ще съвпадне със своята истина по същия начин, както едно вдъхновено изображение е тъждествено на своя оригинал” [1]. В тези думи долавяме истината, че всяко истински ценно изкуство насочва към Твореца – така например в музиката на Моцарт норвежкият композитор Едвард Григ вижда откровение на райската красота.
Кой ги слуша на Небето?
Дали Той, нашият Създател, ни чува? Дали светиите, към които са отправени хваленията ни, и композиторите, създали тяхната мелодична красота, могат да ни чуят? Разбира се, че могат. Нали нашите песнопения са изпети молитви, а Бог (Който е навсякъде и всичко изпълва [2]), Св. Богородица (чието пречестно име се слави във вечността [3]) и светиите откликват на нашите молитви, когато те са изречени от сърце. Вероятно и създателите на църковните музикални композиции също са удовлетворени от факта, че изпълняваме техните произведения – пеейки песнопенията им, ние принасяме имената им за упокоение пред Божия престол; свидетелстваме, че трудовете им за украсяване на богослужението не са били напразни. Не бива да забравяме, че всички ние, които пеем тези песнопения, се присъединяваме към огромния хор както на тези, пели ги преди нас, така и на тези, които ще продължат това дело след нас.
Дали Небето не е тяхната родина?
Допуснем ли, че тези песнопения, които изпълняваме и слушаме тук, могат да преминават Отвъд – възниква и въпросът: дали пък това преминаване не е „завръщане в родното им място”? Дали песнопенията не се „крият” на Небето, подобно на скулптурите, които се таят в камъка, призвани да бъдат открити от майсторите на длетото? В свое поетично произведение прочутият ренесансов гений Микеланджело [4] пише: „Художникът не е родил идея,/ която в мрамор да не е стаена,/ ала ръка на разум подчинена/ единствена познава път до нея” [5]
Можем ли да допуснем, че музикалната красота, обличаща църковните текстове, е продукт на обикновено настроение у композиторите? Не мисля. По-скоро тя се „спуска” свише на хората, на които е даден талантът да я чуят и запишат.
По принцип стойностната музика (а и изкуството като цяло) като че ли е дъщеря на Небето. Тя е плод на вдъхновение (виенският класик Бетовен твърдял: „Всяка нота от моя цигулков концерт е продиктувана от Всевишния”) и не просто ни развлича и забавлява, а ни прави съпричастни на една по-хармонична и умъдрена реалност от земната.
„Нашият живот и нашият свят могат да бъдат оприличени на една тъмна и мрачна пещера, в която от нийде не влиза светлина. Но въпреки това в тази тъмна пещера Бог е оставил един процеп, през който се просмуква съвсем тънък лъч слънчева светлина.” Това са думи от една беседа на игумена на Рилския манастир архимандрит Калистрат Наков (†1959) [6]. Няма да е пресилено ако кажем, че и прекрасните църковно-музикални творби са такъв лъч светлина посред сивия ни живот – те ни доближават до красотата на Царството Небесно, с мелодичните си линии те „щрихират” тази красота пред нашия взор. Едва ли някой би допуснал, че песнопения като Великото обширно славословие на осми глас, „Чистая Дево” [7] и „Во царствии Твоем” (от Добри Христов) [8] са продукт на случайно композиторско хрумване, а не химни, вдъхновени от Божията благодат.
Църковните песнопения радват духа ни, чрез тях той полита към небесната шир. Мъдреци от различни епохи са вдигали очи към Небето и са предполагали, че музика звучи не само на земята – така например философското учение за музика на сферите разглежда пропорции в движението на небесните тела – слънцето, луната и планетите – като форма на музика [9]. Някои от пророците на Всевишния, а и дори обикновени миряни [10], са били удостоени да чуят надземна ангелска музика. Разбира се, каквито и предположения да имаме относно връзката между църковната музика и отвъдната реалност, те не могат да бъдат абсолютизирани и догматизирани. Съществува само една възможност човек да открие правилния отговор на разглеждания въпрос. И от нея ще се възползват единствено удостоените да заживеят в онзи чуден град, за който знаем, че „нощ не ще има там”, а жителите му „не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява” (вж. Откр. 22:5).
Бележки
1. Евдокимов, П. Изкуството на иконата – богословие на красотата. С., 2011, с. 82.
2. Думи от молитвата „Царю Небесни”.
3. Думи от молитва към Св. Богородица.
4. Освен великолепен скулптор и живописец Микеланджело е бил и поет.
5. https://chitanka.info/text/20178-hudozhnikyt-ne-e-rodil-ideja.
6. Стефан Илчевски, „Архимандрит Калистрат Наков“.
7. „Чиста Дево“ – песнопението, пленяващо душите ни“
8. https://www.youtube.com/watch?v=sLio9BGSzGQ
9. За основоположник на тази теория се смята древногръцкият математик и философ Питагор (570-490 г. пр. Хр.).
10. Песнопението Трисвятое („Свети Боже, Свети Крепки, Свети Безсмъртни”) са ангелски думи, чути през 5 в. от момче, издигнато от невидима сила към небето по време на молебен за спиране на страшно земетресение в Константинопол. Според преданието, след като било върнато на земята, детето повторило ангелския химн, а народът добавил „Помилуй нас!”.
