За църковното пеене и лекия повей на вятъра

Случвало ли ви се е да влезете в храма, да се заслушате в пеенето по време на служба и да забележите, че то е доста силово? Да, случва се и това. Предполагам, че повечето от нас са го забелязали. Забелязали са, че някои певци вместо да пеят, викат. Но викането не е пеене.

В теорията на музиката има раздел, който се занимава със силата на тона – казва се динамика. Знаците, който се използват за определяне степента на силата и промените в нея, са наречени динамични – например f (форте – силно), p (пиано – тихо), crescendo (крешендо – за увеличаване силата на звучене) и т.н. [1]

Динамиката в църковната музика трябва да спомага за молитвеното настроение в храма. В храма трябва да цари молитвен дух, затова и силата на пеене в него не трябва да обърква и стъписва богомолците. Този, който си мисли, че силното пеене по подобие на огромните катедрали може би навява мисълта за величието на Твореца (на мен обаче ми се струва, че в подобни случаи по-скоро се акцентира върху творението, сиреч певеца), че по този начин ще засвидетелстваме красотата на църковната музика, жестоко се лъже. Добре е да си спомним думите на Бога към пророк Илия, че той няма да Го открие в силния вятър, в земетръса и огъня, а в лекия повей на вятъра (срв. 3 Царств. 19:11-12).

Големите музиканти имат усета за мярката в звученето на музиката. Така например италианската оперна певица Рената Ското твърди, че викът и пеенето са несъвместими; че викането е проблем на добрия вкус, който трябва да се култивира, а един от най-известните цигулари в нашето съвремие Вадим Репин твърди, че властта на музиканта е в шепота, а не във вика.

„Ако правилото за тихо и непресилено по тон пеене важи в светската музика, колко повече то трябва да се съблюдава в църковното богослужение…” [2]. Църквата е разбрала това доста отдавна и го е фиксирала – канонът, предписващ да се пее по подходящия начин в храма, е от времето на създаването на Първата българска държава – в седемдесет и пето правило на Шестия вселенски събор се казва: „Желаем ония, които влизат да пеят в църква, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…” [3].

Сещам се за мой познат, църковен певец, на когото съм казвал (в кръга на шегата, разбира се), че след пеенето му трябва да се правят огледи за пукнатини и материални щети в храма. Не е без значение да отбележим, че понякога и самите хора поощряват силовото пеене на църковните певци, като се удивляват на мощта на гласовете им. В такива случаи един приятел казва, че и магарето има глас, ама…

Всеки, който се изкушава да демонстрира гласовите си възможности в храма, трябва да се сеща за героя на Джонатан Суифт Гъливер, попаднал в страната на великаните. Кралят на онази страна обичал музика, и когато изнасяли концерт в двореца му, слагали Гъливер на една маса да слуша. „Но звуците бяха тъй силни, че не можех да различа мелодията.” Тогава Гъливер карал да преместят кутията му [която била негова спалня и с която бил носен сред великаните] колкото може по-далече от мястото на изпълнителите, да затворят вратите и прозорците ѝ и да спуснат завесите. „Тогава – продължава героят – музиката ми се струваше не лоша.” [4] За да не попаднат на мястото на Гъливер, богомолците трябва да бъдат щадени от църковните певци.

Викането не е пеене. Колкото и да се пременява в дрехите на пеенето, то си остава едно обикновено викане. Колкото и да се набива в ушите на слушателите (в буквалния и преносен смисъл), колкото и да се стреми човек чрез него да привлече внимание, за непредубедения и грамотен слушател пеене, което не е съобразено с определена динамика (която да отговаря на мястото на изпълнение), си е викане.

Бележки

1. Срв. Хаджиев, П. Елементарна теория на музиката. С., 2012, с. 62-65.
2. Архимандрит Горазд. Богослужение и богослужебна дисциплина. С., 1959, с. 93.
3. http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=universe_sum.xml#5.
4. Суифт, Дж. Пътешествията на Гъливер. Прев. Весела Желязкова и Цветан Стоянов. С. 1991, с. 135.