Кратка история на източната църковна музика (едногласна традиция)
Известно е, че първото новозаветно песнопение е това на ангелския хор, изпято в нощта на Христовото Рождество: „Слава във висините Богу…” (Лука 2:14). За изпяване на песнопение се споменава и след извършването на Тайната вечеря от Господ Иисус Христос и апостолите Му, когато „като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина…” (Марк 14:26). За пеенето говори и св. ап. Павел в Посланието си до коринтяни, в което свидетелства „ще пея с дух, ще пея и с ум” (І Кор.14:15).
Песнопенията съпровождат богослужебните християнски събрания още най-ранната история на Църквата. Св. Йоан Златоуст казва: „Бог, виждайки, че мнозина от хората са небрежни духовно, че се отегчават при четене на Свещ. Писание, че неохотно се посвещават на този труд, и желаейки да направи този труд желан, като унищожи чувството на скука, прибавил към пророчествата и мелодия, та всички, като се наслаждават от стройността на напева, с голямо усърдие да Му възнасят свещени песнопения.” [1].
Известно е, че много от лъжеучителите и техните еретически общности са привличали нови последователи в редиците си с помощта на привлекателни песни, в които са вмъквали лъжеученията си. Песни са съставяли офитите, арианите и др. [2] Много от светите отци на Христовата Църква, като св. Ефрем Сириeц (†378), св. Василий Велики (†379), св. Йоан Златоуст (†407), св. Исаак Велики (†466) са противоборствали на еретическите песни, като са създавали и насърчавали създаването на богослужебни християнски химни, възпяващи чистото неповредено вероучение. През тази епоха древната гръцка музика се е използвала като основа за създаването на християнската музика. Това, разбира се, е било дело с благодатен и дълбоко проникновен характер, отчитащ спецификата на църковното пеене и неговата цел – създаване на молитвено настроение у вярващите. Пример за това са думите на Климент Александрийски в книгата му „Наставник”, чрез които препоръчва на вярващите от съществуващото многообразие на гръцки напеви да отбират само такива, които са годни за християнското богослужение [3].
През този етап църковните песнопения са били монотонни и грижата на християните за естетическото въздействие на музиката е била незначителна.
Първоначално богослужебните песнопения са били изпълнявани от всички присъстващи християни. По-късно се появило т.нар. антифонно пеене, при което вярващите се разделяли на две групи, които пеели последователно. За това свидетелства и Плиний Млади в писмото си до император Траян, където казва, че християните „възнасят поредно помежду си песен на Христа…” [4]. Църковното предание сочи св. Игнатий Антиохийски като светеца-духовник, въвел антифонното пеене в Църквата.
Постепенно практиката да пеят всички в църква била отменена, като се създава специалният чин на църковните певци, огласяващи богослужението. Това било продиктувано от разрастващото се мелодическо богатство на песнопенията, чиято интерпретация изисквала съответна подготовка. Едно от правилата на Лаодикийския събор от 363 г. гласи – „Не трябва никой друг да пее в църквата, освен певци, които се броят в клира и пеят по книга…” [5]. Тази въведена практика не се е спазвала във всички църкви, но в 6 в. във всички храмове пеят вече само специално подготвени вярващи – певци.
След обявяването на Миланския едикт от 313 г., много езичници приели християнството, които внесли във фонда на църковната музика напеви, чужди на възвишения християнски характер на Църквата. Така през 7 в. се появява решение на Шестия вселенски събор, което гласи: „Онези, които влизат да пеят в църквата, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…” [6].
През 8 в. св. Йоан Дамаскин (†777) – църковен поет, оратор и богослов, подпомогнат от учения византиец Козма Икет, подредил системата на осмогласното пеене, като избрал само напеви, от тогавашните около 15 на брой, които да съответстват на светостта на църковното пеене. Така той предпазил бъдещите музикални изяви и изпълнения от профанизиране. Св. Йоан Дамаскин съставил и много текстове на църковни химни, които сам композирал в духа на християнската духовна музика. Установената практика на осмогласното пеене била въведена в много православни църкви, което осигурило нужната уеднаквеност на християнското богослужение [7]. „Простотата в напевите в Осмогласника, изразявайки смирената простота на християнската молитва, разполага душата именно към такава молитва и като я изтръгва от шума на суетата, я възнася до Божия престол” [8].
За изписване на църковните мелодии била нужна съответна нотационна номенклатура. В Древна Гърция за тази цел използвали буквите от гръцката азбука, които били поставяни над текста на мелодията. „Необходимостта от по-голям брой знаци довела до изписването им с по-дебел шрифт, до непълното им изписване или двойното им изписване и т.н.” [9]. По-късно се появяват съответните невмени нотационни системи. Така например във византийските невмени нотации могат да бъдат разграничени следните четири стадии: палеовизантийски нотации (10-12 в.), средновизантийска нотация (от около 1150 до 1400 г.), късно- и поствизантийска нотация (от около 1400 до около 1818 г.) и Хрисантова нотация (от 1818 г. до днес) [10].
Може да се направи една условна периодизация на източната църковна музика, като се раздели на три периода: подготвителен период до 5 в., втори период от 5 до 7 в. и трети период от 8 в. до днес.
През първия период богослужението на християните било силно повлияно от юдейската богослужебна традиция. Християните посещавали юдейския храм като място за молитва. Св. ап. Павел говори за „псалми и поучения” (І Кор. 14:26) и за „псалми и славословие и песни духовни” (Еф. 5:19).
Под псалми се разбират 150-те псалми от книга Псалтир, които се четяли и пеели. Под химни (славословие) се разбират всички останали песнопения от Библията – Стар и Нов Завет (например послужилите за основа на ирмосите на деветте песни на богослужебните канони). А под песни духовни се разбират всички християнски песнопения, създадени през вековете и получили място в богослужебната литература [11].
Свидетелства за църковни песнопения оставили св. Климент Римски (†101), Климент Александрийски (†215), Ориген (†254), св. Григорий Неокесарийски (†266), „Апостолски постановления”(380) и др. От този период е и т.нар. Химн на светилника „Свете тихий”, който и до ден днешен се изпълнява в богослужението през време на вечернята служба. Още св. Василий Велики го нарича „древна песен” [12]. Към този период спадат и химничното творчество на св. Григорий Богослов (†389), св. Методий Олимпийски (†310), св. Ефрем Сириeц (†378) и др. Текстът на рождественските катавасии е взет от празнично слово за Рождество Христово на св. Григорий Богослов.
Химните от този първи период се характеризират с възторжено-профетически характер или есхатологическо настроение.
През втория период от развитието на църковната музика са работили такива забележителни църковни музиканти и химнографи като св. Роман Сладкопевец (Мелод), Константинополския патриарх Анатолий (†458), Йерусалимския патриарх Софроний (†644), Константинополския патриарх Сергий (†638) и др. Император Юстиниан (527-565) се счита за създател на литургийния химн: „Единородний Сине…”. Също така се счита, че Херувимската песен е въведена в богослужебна употреба по негово време.
Името на св. Роман Мелод е свързано със създаването на църковното песнопение кондак. Св. Роман бил роден в сирийския град Емеса, дн. Хомс (13). Кондаците на св. Роман са били многострофни – типичен пример за някогашния кондак представлява Богородичният акатист, изпълняван в днешно време по време на светата Четиридесетница [14]. В съвременната богослужебна практика част от кондаците се намират след шестата песен на каноните на утренята, за които се споменава по-долу. Според църковната история св. Роман е написал повече от 1000 кондака. Видният литургист и патролог архимандрит Киприан Керн споменава за трагичната историческа съдба на химнографското изкусно творчество на този светец, забравено от поколенията, които са предпочели богослужебните канони като по-лесно възприемани произведения.
Третият период в църковната музика на Изток продължава до ден днешен. Характерната му особеност е появата на църковното песенно произведение канон. Канонът замества кондака и е съставен от девет песни, началните тропари на който (наречени ирмоси) са с библейски характер. Всяка песен на канона съдържа по няколко тропари. Като първи създател на богослужебен канон се счита св. Андрей Критски (†726). В православните храмове неговият Покаен канон се чете и до днес – всяка година по време на Великия пост.
Този трети период се характеризира с три школи, работили в областта на химничния материал и църковната музика – школа на „саваитите”, школа на „студитите” и „Итало-гръцка школа”.
Саваитската школа е свързана с манастира на св. Сава Освещени край Йерусалим и създадения там богослужебен устав. Братството на манастира се е състояло предимно от сирийски монаси. Творчеството им е насочено в създаването на много богослужебни канони и празнични стихири.
Св. Йоан Дамаскин е най-плодовитият представител на тази школа. Той е написал каноните на Възкресение Христово, Рождество Христово, Богоявление, Петдесетница, Възнесение и др.
Представители на Саваитската школа са и св. Андрей Критски, св. Козма Маюмски, написал химна „Честнейшую херувим”, св. Стефан Саваит, Сергей Агиополит, Георгий Агиополит, Илия Иерусалимски, Арсений и др. [15]
Школата на студитите произхожда от манастира на св. Теодор Студит, намиращ се до Константинопол – наречен Студийски манастир. Братята на манастира се проявили като ревностни защитници на иконопочитанието и творци на химничен материал, голяма част от който е запазен в книгата, използвана през св. Четиридесетница – Постен Триод [16].
По-забележителни представители от тази школа са Теодор Студит (†826), Йосиф Студит (†825), Николай Студит, Климент Студит, Киприан Студит, св. Теофан Начертани (†843) и др.
„Итало-гръцката школа” е съставена предимно от творци от гръцки произход, намерили убежище в Южна Италия и о-в Сицилия след гоненията на императорите-иконоборци. По тези места през 15 в. има и емиграция на християни от албански произход, които са запазили в песнопенията си, открити по тези места, определена византийска песенна специфика [17]. Градовете Калабрия и Апулия, наричани „малка Гърция”, поддържали тесни връзки с Византия, по-точно със Студийския манастир.
Сред по-именитите представители на тази школа са: Сиракузкият епископ Георги (†669), епископът на о-в Корфу Арсений (ІХ в.), Йосиф Песнописец (†983), Отранският епископ Марк и др.
Има и много други творци на църковна музика и химни, които не се числят към изброените школи. Такава е например св. монахиня Касиана (канонизирана от Цариградската патриаршия). Тя е единствената жена – автор на текстове на църковни химни: стихири за Рождество Христово, ирмосите на първите шест песни на канона на Велика събота, стихири за Велика сряда (между които е богатата на мелодика, преливаща в различни гласове т. нар. „Касианова Слава”, гл. 8).
Трябва да се споменат и имената на св. патриарх Фотий (†893) – автор на последованието на Малкия водосвет, св. патриарх Методий (†846), Солунския епископ Анатолий – автор на стихири за Рождество Христово, Успение Богородично и др., император Лъв Мъдри (†911) – автор на единадесетте евангелски утринни стихири, император Константин Порфирогенет (†959) – автор на единадесетте евангелски ексапостиларии (светилни), Симеон Метафраст (†970) – автор на канона в чест на св. Мария Египетска. Други известни химнографи са Евхаитският митрополит Йоан (11 в.), св. Григорий Синаит (†1311), Никифор Калист (†1397), Константинополският патриарх Филотей (†1376) [18].
През 14-15 в. настъпва епохата на късновизантийската музика. Творбите на св. Йоан Кукузел и неговите съвременници бележат нова епоха в църковната музика – появяват се различни песнопения (в т.ч. кратими – разпяване на безсловесни срички като териреми, ананейки), които върху основата на традиционната мелодическа линия прерастват в богато орнаментирани композиции с широк тонов обхват.
От 15 в. нататък църковното пеене не е на висотата от предишните столетия. Османското робство оказва своето негативно влияние върху художествените плодове на християнската Църква. Съвременниците на тази епоха се стараели да запазят мелодическото богатство от предишните времена. В това отношение атонските монаси изиграват важна роля в съхранението на църковната музикална традиция [19].
Към 18 в. има възраждане в църковната музика. Редица творци на източна музика събрали и издали творенията на старите песнописци и мелурзи [20], пазени в библиотеките на палестинските и атонските манастири. Преди около 200 години (в 1814 г.) се появява и новият невмен нотопис на източната църковна музика – дело на Хурмузий Книгохранител, Хрисант Мадитски и Григорий Левитис [21]. И до днес този нотопис се използва за фиксация на едногласната църковна музика, плод на многовековната певческа традиция.
В своята „Голяма теория на музиката” Хрисант Мадитски, размишлявайки за църковно-песенното творчество, пише: „Впрочем, каква е музиката? Стара? Нова? Нито стара – нито нова. Но тя през различните времена непрекъснато се е усъвършенствала” [22].
Бележки
1. Ибришимов, Г. Духовни бисери от светите отци. Проповедническа антология. Б.м.,1992, с.33.
2. Срв. Чифлянов, Бл. Литургика. С., 2008, с. 113.
3. Срв. Архимандрит Авксентий. Литургика.Част втора. П., 2007, с. 32-33.
4. Пак там, с. 33.
5. Пак там.
6. Пак там, с. 34.
7. Срв. Богоев, М. Учебник по източно църковно пение.С.,1992, с. 9-10.
8. Тодорова, К. Източното православно църковно пение. Хилядолетното дихание на православната светост. С., 2010, с. 32.
9. Архимандрит Авксентий. Цит.съч., с. 35.
10. Срв. Флорос, К. Въведение в невмознанието. Средновековни нотни системи. С., 2006, с. 44.
11. Срв. Чифлянов, Бл. Цит.съч., с. 112-113.
12. Срв. Архимандрит Авксентий. Цит.съч., с. 37.
13. Пак там, с. 39.
14. Срв. Чифлянов, Бл. Цит.съч., с. 115-116.
15. Срв. Чифлянов, Бл. Цит. съч., с. 113.
16. Срв. Майендорф, Й. Византийско богословие. С., 1996, с. 160-161.
17. Срв. Иванов, дякон И. С. Византийски литургически песнопения в Южна Италия. – В: Бълг. музикознание, кн. 2, 2004, с. 111-138.
18. Срв. Архимандрит Авксентий. Цит. съч., с. 40-41.
19. Срв. Богоев, М. Цит. съч., с. 9-10.
20. Автори на църковна музика.
21. Срв. Богоев, М. Цит. съч., с. 10.
22. Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Д. Кирков, А. Атанасов, София, 2007, с.152.
