Първото новозаветно песнопение
В продължение на многовековното си съществуване Църквата Христова е включвала в своята благодатна съкровищница множество химни (църковни песнопения), украсяващи богослужението. Някои от тези песнопения са с много древен произход – като например химнът „Свети тихий”, изпълняван на вечерното богослужение. Възниква въпросът: кое обаче е първото песнопение, огласило новия свят, светът след идването на Христа? В търсене на отговора му на помощ ни идва св. евангелист Лука.
Евангелист Лука, описвайки Рождеството на Спасителя, ни казва, че близо до мястото, където се родил Христос, имало овчари, които пазели нощна стража при стадото си. Евангелието разказва, че Ангел Господен съобщил първо благата вест за Раждането на Спасителя именно на тези обикновени овчари, които заедно с това видели „многобройно войнство небесно”, което хвалело Бога с думите: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лук. 2:13-14).
Този първи по време новозаветен химн бил изпят не от човешки, а от ангелски уста, за да се превърне в семето, от което израства цялото църковно-музикално богатство, съчинено и изпято от човеците. В православната богослужебна традиция думите от ангелската песен: „Слава във висините Богу…” са поместени в началото на т. нар. Велико славословие, изпълнявано в утринното празнично богослужение. В католическата традиция това песнопение е известно като „Глория” (лат. Gloria in excelsis Deo – Слава във висините Богу) и се нарича „ангелски химн”.
Наред с дълбокия смисъл, вложен в спасителните слова на ангелското песнопение, от него ние можем да изведем и няколко важни от църковно-музикална гледна точка моменти.
Първо, ние разбираме, че един от най-възвишените и внушителни начини да отбележим едно важно събитие (в случая най-важното), е да изпълним тържествено песнопение в негова чест. Ненапразно австрийският поет Рилке нарича музиката „език, където езикът свършва” [1] . Църковната музика е изкуство, което е способно да поднесе по завладяващ начин веровите истини на християните. Именно затова и до днес църковните певци огласяват различните богослужения с песнопенията си.
Друг важен момент е този, че, за да бъдат разбрани от овчарите, ангелите вероятно са изпели химна на родния език на пастирите – говоримия от евреите по това време диалект на арамейския език. И наистина – какъв би бил смисълът да се отбелязва такова събитие като Рождество Христово с песен, ако думите на песнопението биха останали неразбрани? Това, разбира се, автоматично ни насочва към мисълта, че всеки народ има правото да слуша църковни песнопения на собствения си език – да се надяваме, че древната триезична ерес (според която Бог може да бъде славен само на три езика – гръцки, латински и еврейски) и подобни на нея учения в голяма степен са преодолени.
Разбирането на това какви точно характеристики е притежавал хармоничният ангелски химн, е извън нашите компетенции – дали ангелите са пели едногласно; дали мелодията му е била повлияна от тогавашната еврейска музика или е била съвсем непозната за ушите на овчарите; дали ангелската песен е била толкова обикновена и запомняща се, че била запята и от самите пастири (нещо, на което ни въвеждат думите от кондака на св. Роман: „…ангелите с пастирите славословят” [2]) – са въпроси, на които трудно можем да намерим отговор. Едно е почти сигурно – както ние можем да се трогваме от докосваща сърцата ни музика, вероятно по същия начин и овчарите са били пленени от чудната ангелска песен, носейки я в душите си през целия си живот. Песен, напомняща им за нощта, в която „Словото стана плът” (Йоан 1:14). В стихотворението си „Ангел” руският поет Лермонтов разказва за чист ангел, „който в небето среднощно летял/ и песен пленителна пял”. Ангелът носел невинна душа към „мрачния свят на печал и лъжа”. Този ангелски милостив глас останал в невинната душа – „и земните песни ù скучни билù – завършва поетът – оназ да сменят не могли.”[3]
Не на последно място можем да споменем и думите на папа Франциск за витлеемските пастири, произнесени в негова проповед за Рождество Христово: „Те бяха хора в покрайнините на обществото, не бяха големци, а бяха отхвърлени, и тъкмо пред тях се открива великата вест.” Разбираме, че първите слушатели на първото новозаветно песнопение не били „силните на деня”, не били изискани и културни, а едни обикновени хора, които заради своята душевна чистота се удостоили да чуят това, което мнозина биха искали да чуят – ангелска музика.
Смятам, че ние църковните певци можем да се възползваме от тези открояващи се моменти на ангелския химн в собствените ни църковно-певчески трудове; можем да се опитаме да ги „въплътим” в днешната ситуация. Как? Като се стремим църковното ни пеене да е тържествено и завладяващо; богослужебният език да е понятен за цялото събрание на вярващите в Христа; както и към това – качеството на пеенето ни в църква да не се влияе от броя на присъстващите на богослужение, тяхната възраст и положение в обществото; музицирането ни да оставя трайни следи у тези, които го слушат. Австрийският композитор и органист от 19 в. Антон Брукнер, който бил много набожен, казвал: „Искам, когато дойде Съдният Ден, да поднеса на Господ партитурата на моя „Те Деум”[4] и да кажа: Виж, направих това само за Теб! Всъщност след това вероятно ще мога да се промъкна.” Ако в църковното ни пеене се намери отблясък от първото новозаветно песнопение, то ние ще можем да се надяваме, че сме изпълнили призванието си на църковни певци, което не е никак маловажно. Нали Самият Бог казва: „Който принася жертва хвала, той ме почита…” (Пс. 49: 23).
Бележки
[1] Стихотворението на Рилке „На музиката”. https://chitanka.info/text/19175-na-muzikata
[2] Днес Девата ражда Свръхестествения, и земята поднася на Непристъпния пещера; Ангелите с пастирите славословят, а мъдреците със звездата пътешестват, понеже заради нас се роди Младенец – Предвечният Бог. (Кондак на Рождество Христово, гл. 3, от св. Роман Сладкопевец)
[3] М. Ю. Лермонтов. Избрани произведения.Том първи. Лирика. С., 1966, с. 149.
[4] Te Deum (лат. Te Deum laudamus – Тебе, Бога, хвалим) – християнски химн, чието авторство се приписва на св. Амвросий Медиолански през 4 век.
