Църковната музика явява неизречимото

В свое интервю руският кинорежисьор-класик Андрей Тарковски говори за впечатлила го сцена от филма „Шепот и викове” на шведския му колега Бергман – сцена, представяща събуденото човешко чувство между две сестри, между които иначе съществува отчуждение. В тази сцена не се чуват реплики, а звучи музика от Бах. Тарковски твърди, че благодарение на Бах и отказа от реплики се появява един вид свободно пространство, където зрителят усеща възможността да запълни духовната празнота, да почувства диханието на идеала.

Тук се натъкваме на красноречив случай, в който се вижда силата на музиката, силата на нейното въздействие. Това, разбира се, ни идва на помощ в определянето на една от основните роли на музикалното изкуство, в частност на църковното такова – да явява неизречимото. Мисля, че не би било пресилено ако, вземайки повод от библейската история за св. Илия, кажем, че църковната музика е вид колесница, благодарение на която достъпът ни до Небето и красотата му е по-пряк.

Да не забравяме, че музиката, в случая църковната, е вид ускорител, чрез който идеите, думите достигат по-бързо, по-ефективно до сърцето на слушащия вярващ (тук думата „слушащ” е от решаващо значение). Ненапразно поетът Рилке нарича музиката „език, където езикът свършва”^[1].

Наскоро чух свидетелството на един свещеник, който каза, че му е втръснало от богословско плямпане и иска да живее вярата си мълчешката. „В днешно време сме преситени на думи”, твърдеше отецът^[2]. И наистина – живеем в свят, който ни залива със словесния си поток. Смятам, че музиката притежава и това свойство – да тушира наставническия тон на думите. Музиката превръща думите в мелодии, които се възприемат по-безпрепяствено.

В определени моменти сякаш думите са безсилни, слаби (както казва Тютчев „най-съкровеният копнеж / лъжа е, щом го изречеш.”^[3]). Не случайно късновизантийските църковни музиканти, начело с музикалния колос преподобни Йоан Кукузел създават песнопения, лишени от думи (т.нар. кратими^[4]), изградени върху нищо незначещи срички като те-ри-ре, то-то-то, а-на-не.

Музикалното поднасяне на словата, обличането им в мелодии подпомага пътя им към човека. Именно затова музиката заема съществена част от църковното богослужение, многовековната ѝ практика и устойчивост в него е свързана с факта, че началата ѝ са загнездени в сърцата ни. Всяка вдъхновена църковна музика (и не само църковна) извира от сърцето, от душата на създателя ѝ и отива по посока на душата на слушащия. Позволим ли си да неглижираме това изкуство, този душевен пренос, и мястото му в храма, ще заровим таланта, даден ни от Твореца. А църковната музика е талант, даден на цялата Църква, за да го пази и развива.

„Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия.“ Това са думи на композитора, от чието рождение тази година отбелязваме 250 години – Бетовен^[5]. Знаем, че обикновено се говори за естествено и свръхестествено откровение на Бога, като с първото е свързано разглеждането хармоничността и целесъобразността на създадения свят, а второто, свръхестественото, е засвидетелствано в Св. Писание и Св. Предание. Не може да не се съгласим с гениалния Бетовен, който сякаш ни сочи, че и посредством музиката Бог може да ни разкрива истината, т.е. Себе Си.

Бележки

1. Стихотворението на Райнер Мария Рилке „На музиката” (прев. В. Константинов). ↑
2. Думи на отец Георги Георгиев, служещ в столичните храмове „Св. Йоан Богослов” и „Успение Богородично”, казани от него по време на представянето на книгата „Техническа проверка” на Ангел Иванов в рамките на Седмицата на православната култура в София (7-13 октомври 2019). ↑
3. Стихотворението на Фьодор Тютчев Silentium (прев. П. Велчев). ↑
4. От гр. кράτημα – възпиране, обуздаване. ↑
5. https://kultura.bg/web/огненият-бетовен/ ↑