За пречистването на националната памет и съвест
Окаяното състояние на забрава (приспиване) на националната памет и съвест за масовите престъпления срещу човечеството, извършени от режима, дошъл на власт в България след преврат и окупация, в периода 1944-64, а и сетне, повдига спешни проблеми, изискващи трайно решение.
Нуждаем се от създаване на институт за националната памет и от нова доктрина за справяне с травмите, нанесени от комунистическата власт върху колективната съвест.
Един от пътищата е модифицирането на фигурите на героите, предателите и престъпниците. Редно е да се преустанови срамната практика доказани престъпници да бъдат медийно представяни за "народни герои" чрез изопачени тълкувания и подмяна на действителната ценностна скала.
Разполагаме с достатъчно научно-исторична литература, анкети, факти, мемоари на инквизирани и свидетелства на потърпевши, минали през сталинистките концлагери в България (виж бележките). Картината е вече ясна и геноцидните злодеяния, за които съгласно международното право "няма давност", не могат повече да бъдат премълчавани и укривани. Редно е главният прокурор да възбуди нов съдебен процес срещу извършителите, този път не за обикновени криминални деяния, ползващи се с давност, а за геноцид и престъпления срещу човешкия род, за които няма давност.
Социалната и лична справедливост не са предизборен лозунг, който бива захвърлен след гласуване. Те спадат към категоричния императив и към сферата на "Дължимото" (ако се позовем на Кант), което винаги трябва да присъства в самосъзнанието на индивида и общността като регулатив за поведение, макар никога да не бива постигано изцяло в действителност.
Всеки консерватизъм радее за удържане на традициите от миналото обединение около: Морал, Бог, Отечество, Семейство, Памет, Съвест. Социалната справедливост функционира и чрез борба срещу несправедливата забрава. Модерният консерватизъм не е аристократично затворен към справедливостта.
Не може големи европейски нации, в които са били извършени масови престъпления срещу човечеството (напр. Холокостът в Германия) да работят за постоянно пречистване на националната си памет и съвест, продължавайки да издирват и наказват извършителите на престъпления "без давност" – пресен е случаят с Джон (Иван) Деменюк, – да удържат принципите на справедливостта в своите медии, учебници, мемоари, музеи, библиотеки, изкуства, литература, възпитание, образование, история… а в България да не се прави нищо за това.
Не може Русия да е провела пречистване на националната си съвест и памет и да продължава да работи върху това, макар относно сталинистките престъпления най-голямата заслуга да има Солженицин с "Архипелагът Гулат", който успя (доколко дълбоко е друг въпрос), да прочисти съвестта и паметта на целия си народ пред света, а в България екскомунистите да пречат. Може, защото е факт, но не бива (не е редно и не е длъжно) да се търпи без граждански отпор.
Не може и да не се взима предвид важната разлика между индивидуалната и колективната памет и между личната и груповата, публичната, респективно националната съвест. Защото ако при индивидуалната памет и съвест доминира интимността на носителя, а посоката е от него накъм другите и публичното съвместно битие: всеки индивид може волно или неволно да си спомня и/или забравя, да се чувства виновен или не за нещо, което зависи от неговото възпитание, образование, интелект, структура на самосъзнанието, то при колективната и национална памет и съвест функционирането е екстра-индивидуално. Тук посоката е обратна: накъм индивидите, посредством публичните институции и медии, които "изработват" съответното трайно или нетрайно помнене, респ. забравяне на истини, злодеяния и вини и "промиват" паметта и съвестта откъм чувството за вина или ги събуждат и натоварват благородно с такава.
Доблестната национална памет пребивава винаги будна за всичко лошо и добро, справедливо или не в световната и родна история. Благородната публична съвест постоянно произвежда чувство за вина спрямо неудържаното Дължимо, онова, което е трябвало да бъде, а не е станало и спрямо категорично императивно изискваното накъм идното като Можене-да-бъде, ако употребим този термин на Хайдегер, макар той да е критично настроен към идеалите на Кант и разбиранията му за "святост" на нравствения закон и съвест. Защото, ако приемем тази святост, то престъпленията срещу националната памет и съвест стават светотатствени греходеяния.
В България (докога ще?) липсва гражданско общество. Поради туй недостигат механизми за граждански контрол над злоупотребите на държавно или частно (респ. престъпно) овладяните институции и медии, изкривяващи тълкуванията и налагащи забравяния в паметта и забулвания на "парещи" гражданската ни и лична съвест теми. Когато определени партии сами или в съюз с други (компрадорни) партии идват на власт, те получават, поради липсата на гражданско общество, което да контролира държавата, неограничен достъп и реални възможности да сложат ръка върху всички медиатори, влияещи за производството на национална съвест и памет. Пренаписват се учебници, пренареждат се музеи, запазват се тоталитарни паметници, поддържат се стари (вече ретроградни!) комунистически ритуали, мемориали, идеали, празници, символи, бойни песни, знамена. Всичко това продължава да трови и травмира националната памет и съвест и да пречи на тяхното пречистване и облагородяване.
Редно е да се създадат нови антитоталитарни и антикомунистически мемориали, произведения на изкуството, пиеси, музика, филми, учебници, галерии, курсове, празници, песни, символи, музеи. Да се реконструират някои от най-ужасните червени концлагери, където са били избивани без съд и присъда хиляди невинни, да се разкопаят масовите анонимни гробове на избити от комунистите мирни граждани (напр. този при Добринище), да се ексхумират кости и идентифицират мъртви, което би доказало практики на геноцид и престъпления срещу човечеството в България 1944-1964. Тогава са работели 86 концлагера, през тях са минали около 600 – 700 хиляди души, още толкова са били насилствено изселени и интернирани, убитите са около 70 – 100 хиляди, една истинска "децимация"! Нека се направи музеен "мизансцен" с експонати от българския Холокост, българския Гулаг, българската Катинска гора – да се подредят като в някакъв "хорор сценарий": разбити черепи, тояги (сопи) до тях, разкъсани дрипави дрехи, налъми, оскъдни чинии, дървени жалки нарове, "огледалцето" на Газдов, тебеширеният кръг, в който са били вкарвани неизпълнилите нормата си и убивани с тояги, снимки и лични вещи на убити, коловете, за които са били връзвани наказаните. Да се организират до тези "места на националната памет и съвест" поучителни екскурзии с гидове, както се прави в Германия, за да се държи постоянно живо и будно чувството за вина в публичната съвест, да се помни и да не се забравя никога позора на комунистическата тоталитарна власт.
Християнската църква също трябва да се включи в тази благородна постоянна работа на гражданското общество за пречистване на паметта и съвестта. Да не се забравя, че в хода на гореупоменатите масови престъпления без давност, са убити и стотици (изглежда дори над 1000!) свещеници и монаси. Митрополит Борис е убит в църквата в Петрич на 11.08.1948, в самия Божи храм! (Според други сведения пред прага на църквата). В самата дата на преврата 09.09.1944 са убити свещениците Иван А. Иванов в Ловеч и Евстатий Витошки, заедно със сина му в Бояна, както и архимандрит Паладий, протосингел на Видинската митрополия, а безследно изчезват архимандрит Ириней, протосингел на Софийската митрополия и архимандрит Наум, учител в Софийската духовна семинария. Жертви на комунистическия терор са 544 български свещеници, 6 игумени и 147 монаси и монахини. Не трябва ли техните имена да се упоменават постоянно в помени, молитви, панахиди, църковни празници? Има ли покаяли се за това?
Б Е Л Е Ж К И
1.Куртоа, Ст; Верт, Н. (…) Черната книга на комунизма, Изд. Прозорец;
2.Минков, Ив. Слънчев бряг, Лагерът на смъртта, Изд. БЗНС, С., 1990;
3.Бочев, Ст. Белене, Сказание за концлагерна България, Изд. Наука и изкуство, 1990;
4.Вълчев, Йордан, Куциян, Изд. Карина М, 1994;
5.Свинтила, Вл., Кладенецът на мълчанието, Изд. Изток-Запад, 2009;
6.Червените общежития, НАНСИ (Независима агенция за нестандартна информация), бр. 1, година първа, 1990.
Ужас, ще се борят с последствията от комунизма със създаване на институт (само този институт липсваше), музеи, мемориали и поредната спасителна доктрина (все комунистически инструменти).
В Германия можело…’що пък в България да не може..направо не мога да повярвам, че това е писано от професор…еми НЯМА БАЗА, на която да се стъпи и на децата вече им ясно, само някои „академични“ среди продължават да се заблуждават. Не може да си изпуснал периода от Ренесанса чак до наши дни и да се питаш: защо няма гражданско общество? Гражданско общество може да има, но да се разбира в смисъла на Аристотел (като затворена система), а това не е западно-европейското общество. Кога в България е имало процес за защита и конституиране на каквито и да е права? Основата на всеки вид западна демокрация е процес на инфилтрация на политически, културни, религиозни обществени нагласи, конституиращи гражданина и неговите права, изграждащи свободно общество. Как може да се маргинал (като държава) в продължение на векове и да претендираш за обща европейска традиция, кой ще създаде „новите“: произведения на изкуството, пиеси, музика..ей-така ще си ги измислим по европейски образец, ще изкристализират „Дължимо“ от само себе си в народния бит и култура…..
И най-важното: индивидуалната памет конструира по естествен начин колективната памет, не е нужно да се измислят метафизични национални конструкти за промиване на мозъци, които да я заместват или подбуждат; именно последното издава недоверие в силата на гражданското общество за непосредствена рефлексия; пак му „трябва“ нещо и някой да му напомня за „Дължимото“. Когато личната памет не може да удържи и разпростре своята сила в колективна връзка, тогава никоя доктрина за „дължимото“ не може да запълни липсата „отгоре“. „Екстра-индивидуалното“ е резултат от болезнен многовековен обществен процес, то не се създава с „курсове, празници, песни, символи, музеи“. Това, че в България то не преобладава като нагласа, не е виновна никоя власт – комунизмът е СЛЕДСТВИЕ от създадена много преди това психика; за да пусне дълбоки корени не са достатъчни просто репресии (вж. всички останали славянски комунистически държави и защо там има реално противодействие). В България има само няколко хиляди избити горяни и толкоз..
Когато искаш да наваксаш нещо, не си измисляш теоритични инструменти, а гледаш да поставиш адекватна епикриза на обществения момент – „желаното“, не е действителното, „сега“ не извежда по естествен начин „дължимото“. На прескочи-кобила си играят децата, да не знаеш обществените нагласи, да преписваш на историята капацитет, който тя няма, да игнорираш народопсихологията е двойно по-престъпно..дори не можеш да поставиш началото на промяната…
Въпросът с националната памет е много щекотлив въпрос. Проблемът е, че новата латниска империя, наречена Европейски съюз не приема националните стремления като сепаратистични и опасни за единството на общността вбъдеще време. Ако отричаме комунизма наистина, ние трябва да го отречем като атеистичен, интернационален и латиноговорящ, т.е. влизащ на всички културно-семантични равнища в конфликт с националната идентичност на България. От издаваната литература в България и от известните данни в устната народна памет се вижда, че най-репресирани от комунистите са православните християни, националистите, наричани „великобългарски шовинисти“, държавните служители и военните, които са били основната културно-политическа конструкция на обществото до 1944 година. Жертви на терора изобщо не са рокаджиите, шоумените, капиталистите и буржоазията, а носителите на националната идентичност. Тази идентичност обаче плаши мнозина, поради което въпросът с репресиите остава потиснат и не намира подкрепа от Европа. Съгласен съм, че трябва да има филми, книги, музеи и паметници на жертвите, но с ясното обяснение какви всъщност са били те и техният подвиг да не бъде провинциално разгледан в стил „Под игото“, а да бъде световен назидателен пример за геноцид по християнски, национални и държавно-политически причини. Тук Църквата трябва да произведе канонизация на пострадалите българи заради името Христово, а не да се занимава по политически причини с канонизацията на мъчениците от турското робство.
Не трябва ли,обществото да стане част от църквата.Поне доколкото е възможно.Това става със съответен план,програма и методика.Мен ако питате най-големите комунисти са в Ню-Йорк и Лондон.При нас са кръвожадни кукли.Ако БПЦ продължава да мълчи… Ще запоцна да си мисля,че се ръководи от политбюро и намесници.ПАЗИ БОЖЕ.
Г-н Николов, вие принадлежите към онази порода хора, които са недоволни от всекиго и от всичко. Авторът пише, че трябва да помним за жертвите на комунизма – вие сте недоволен. Ако той, обратно, беше написал, че трябва да забравим всичко и да затворим страницата – пак щяхте да се възмущавате. За хора като вас е казано: НЯМА УГОДИЯ.
…
Като оставим настрана мъчителния и винаги проблематичен свят, в който тъне вечно изтерзаното Аз на г-н Николов, смятам, че е редно да благодарим на проф. Делчев, един от известните и уважавани български интелектуалци, за прекрасния текст, който буди нашето гражданско чувство и християнската ни съвест.
За съжаление у нас няма култура на саморефлексията и вглеждането в собствените недостатъци. Културата ни е изградена под съветско руско влияние , където и сега виновни са винаги тъмните външни сили , а ние сме си най-хубавите . Все сме „жертви“, а пък нашите злодеяния се забравят и не се броят. Затова не можем да станем и по-добри и да се поучим. Няма покаяние няма и катарзис няма дори и оправдания , защото всичко се смутолевя и потулва. Няма пример някой да се е покаял. Пълен мрак и духовна инфантилност, зад която се крият интереси . Това чудовище е още живо. Добре обаче как може в други държави и църкви да има покаяние и прошка. Значи става дума за духовна нагласа. Съществува един тих заговор , че тези теми не бива да се обсъждат. И това е не само поради гузната съвест на мнозина /близо милион комунисти и още толкова сътрудници на ДС и техните семейства – замесено е почти цялото население/ Съществува и твърда воля нещата да не се променят , защото сме си и така много готини и хубави и най-важното някои ще изгубят позиции. Проблемът умишлено се потулва поради силните позиции , които имат бившите замесени и те не случайно създават атмосфера на подценяване напроблема.