За пречистването на националната памет и съвест


Окаяното състояние на забрава (приспиване) на националната памет и съвест за масовите престъпления срещу човечеството, извършени от режима, дошъл на власт в България след преврат и окупация, в периода 1944-64, а и сетне, повдига спешни проблеми, изискващи трайно решение.

Нуждаем се от създаване на институт за националната памет и от нова доктрина за справяне с травмите, нанесени от комунистическата власт върху колективната съвест.

Един от пътищата е модифицирането на фигурите на героите, предателите и престъпниците. Редно е да се преустанови срамната практика доказани престъпници да бъдат медийно представяни за "народни герои" чрез изопачени тълкувания и подмяна на действителната ценностна скала.

Разполагаме с достатъчно научно-исторична литература, анкети, факти, мемоари на инквизирани и свидетелства на потърпевши, минали през сталинистките концлагери в България (виж бележките). Картината е вече ясна и геноцидните злодеяния, за които съгласно международното право "няма давност", не могат повече да бъдат премълчавани и укривани. Редно е главният прокурор да възбуди нов съдебен процес срещу извършителите, този път не за обикновени криминални деяния, ползващи се с давност, а за геноцид и престъпления срещу човешкия род, за които няма давност.

Социалната и лична справедливост не са предизборен лозунг, който бива захвърлен след гласуване. Те спадат към категоричния императив и към сферата на "Дължимото" (ако се позовем на Кант), което винаги трябва да присъства в самосъзнанието на индивида и общността като регулатив за поведение, макар никога да не бива постигано изцяло в действителност.

Всеки консерватизъм радее за удържане на традициите от миналото обединение около: Морал, Бог, Отечество, Семейство, Памет, Съвест. Социалната справедливост функционира и чрез борба срещу несправедливата забрава. Модерният консерватизъм не е аристократично затворен към справедливостта.

Не може големи европейски нации, в които са били извършени масови престъпления срещу човечеството (напр. Холокостът в Германия) да работят за постоянно пречистване на националната си памет и съвест, продължавайки да издирват и наказват извършителите на престъпления "без давност" – пресен е случаят с Джон (Иван) Деменюк, – да удържат принципите на справедливостта в своите медии, учебници, мемоари, музеи, библиотеки, изкуства, литература, възпитание, образование, история… а в България да не се прави нищо за това.

Не може Русия да е провела пречистване на националната си съвест и памет и да продължава да работи върху това, макар относно сталинистките престъпления най-голямата заслуга да има Солженицин с "Архипелагът Гулат", който успя (доколко дълбоко е друг въпрос), да прочисти съвестта и паметта на целия си народ пред света, а в България екскомунистите да пречат. Може, защото е факт, но не бива (не е редно и не е длъжно) да се търпи без граждански отпор.

Не може и да не се взима предвид важната разлика между индивидуалната и колективната памет и между личната и груповата, публичната, респективно националната съвест. Защото ако при индивидуалната памет и съвест доминира интимността на носителя, а посоката е от него накъм другите и публичното съвместно битие: всеки индивид може волно или неволно да си спомня и/или забравя, да се чувства виновен или не за нещо, което зависи от неговото възпитание, образование, интелект, структура на самосъзнанието, то при колективната и национална памет и съвест функционирането е екстра-индивидуално. Тук посоката е обратна: накъм индивидите, посредством публичните институции и медии, които "изработват" съответното трайно или нетрайно помнене, респ. забравяне на истини, злодеяния и вини и "промиват" паметта и съвестта откъм чувството за вина или ги събуждат и натоварват благородно с такава.

Доблестната национална памет пребивава винаги будна за всичко лошо и добро, справедливо или не в световната и родна история. Благородната публична съвест постоянно произвежда чувство за вина спрямо неудържаното Дължимо, онова, което е трябвало да бъде, а не е станало и спрямо категорично императивно изискваното накъм идното като Можене-да-бъде, ако употребим този термин на Хайдегер, макар той да е критично настроен към идеалите на Кант и разбиранията му за "святост" на нравствения закон и съвест. Защото, ако приемем тази святост, то престъпленията срещу националната памет и съвест стават светотатствени греходеяния.

В България (докога ще?) липсва гражданско общество. Поради туй недостигат механизми за граждански контрол над злоупотребите на държавно или частно (респ. престъпно) овладяните институции и медии, изкривяващи тълкуванията и налагащи забравяния в паметта и забулвания на "парещи" гражданската ни и лична съвест теми. Когато определени партии сами или в съюз с други (компрадорни) партии идват на власт, те получават, поради липсата на гражданско общество, което да контролира държавата, неограничен достъп и реални възможности да сложат ръка върху всички медиатори, влияещи за производството на национална съвест и памет. Пренаписват се учебници, пренареждат се музеи, запазват се тоталитарни паметници, поддържат се стари (вече ретроградни!) комунистически ритуали, мемориали, идеали, празници, символи, бойни песни, знамена. Всичко това продължава да трови и травмира националната памет и съвест и да пречи на тяхното пречистване и облагородяване.

Редно е да се създадат нови антитоталитарни и антикомунистически мемориали, произведения на изкуството, пиеси, музика, филми, учебници, галерии, курсове, празници, песни, символи, музеи. Да се реконструират някои от най-ужасните червени концлагери, където са били избивани без съд и присъда хиляди невинни, да се разкопаят масовите анонимни гробове на избити от комунистите мирни граждани (напр. този при Добринище), да се ексхумират кости и идентифицират мъртви, което би доказало практики на геноцид и престъпления срещу човечеството в България 1944-1964. Тогава са работели 86 концлагера, през тях са минали около 600 – 700 хиляди души, още толкова са били насилствено изселени и интернирани, убитите са около 70 – 100 хиляди, една истинска "децимация"! Нека се направи музеен "мизансцен" с експонати от българския Холокост, българския Гулаг, българската Катинска гора – да се подредят като в някакъв "хорор сценарий": разбити черепи, тояги (сопи) до тях, разкъсани дрипави дрехи, налъми, оскъдни чинии, дървени жалки нарове, "огледалцето" на Газдов, тебеширеният кръг, в който са били вкарвани неизпълнилите нормата си и убивани с тояги, снимки и лични вещи на убити, коловете, за които са били връзвани наказаните. Да се организират до тези "места на националната памет и съвест" поучителни екскурзии с гидове, както се прави в Германия, за да се държи постоянно живо и будно чувството за вина в публичната съвест, да се помни и да не се забравя никога позора на комунистическата тоталитарна власт.

Християнската църква също трябва да се включи в тази благородна постоянна работа на гражданското общество за пречистване на паметта и съвестта. Да не се забравя, че в хода на гореупоменатите масови престъпления без давност, са убити и стотици (изглежда дори над 1000!) свещеници и монаси. Митрополит Борис е убит в църквата в Петрич на 11.08.1948, в самия Божи храм! (Според други сведения пред прага на църквата). В самата дата на преврата 09.09.1944 са убити свещениците Иван А. Иванов в Ловеч и Евстатий Витошки, заедно със сина му в Бояна, както и архимандрит Паладий, протосингел на Видинската митрополия, а безследно изчезват архимандрит Ириней, протосингел на Софийската митрополия и архимандрит Наум, учител в Софийската духовна семинария. Жертви на комунистическия терор са 544 български свещеници, 6 игумени и 147 монаси и монахини. Не трябва ли техните имена да се упоменават постоянно в помени, молитви, панахиди, църковни празници? Има ли покаяли се за това?

Б Е Л Е Ж К И

1.Куртоа, Ст; Верт, Н. (…) Черната книга на комунизма, Изд. Прозорец;

2.Минков, Ив. Слънчев бряг, Лагерът на смъртта, Изд. БЗНС, С., 1990;

3.Бочев, Ст. Белене, Сказание за концлагерна България, Изд. Наука и изкуство, 1990;

4.Вълчев, Йордан, Куциян, Изд. Карина М, 1994;

5.Свинтила, Вл., Кладенецът на мълчанието, Изд. Изток-Запад, 2009;

6.Червените общежития, НАНСИ (Независима агенция за нестандартна информация), бр. 1, година първа, 1990.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

6 Отговори

  1. Ф.Николов каза:

    Ужас, ще се борят с последствията от комунизма със създаване на институт (само този институт липсваше), музеи, мемориали и поредната спасителна доктрина (все комунистически инструменти).
    В Германия можело…’що пък в България да не може..направо не мога да повярвам, че това е писано от професор…еми НЯМА БАЗА, на която да се стъпи и на децата вече им ясно, само някои „академични“ среди продължават да се заблуждават. Не може да си изпуснал периода от Ренесанса чак до наши дни и да се питаш: защо няма гражданско общество? Гражданско общество може да има, но да се разбира в смисъла на Аристотел (като затворена система), а това не е западно-европейското общество. Кога в България е имало процес за защита и конституиране на каквито и да е права? Основата на всеки вид западна демокрация е процес на инфилтрация на политически, културни, религиозни обществени нагласи, конституиращи гражданина и неговите права, изграждащи свободно общество. Как може да се маргинал (като държава) в продължение на векове и да претендираш за обща европейска традиция, кой ще създаде „новите“: произведения на изкуството, пиеси, музика..ей-така ще си ги измислим по европейски образец, ще изкристализират „Дължимо“ от само себе си в народния бит и култура…..

  2. Ф.Николов каза:

    И най-важното: индивидуалната памет конструира по естествен начин колективната памет, не е нужно да се измислят метафизични национални конструкти за промиване на мозъци, които да я заместват или подбуждат; именно последното издава недоверие в силата на гражданското общество за непосредствена рефлексия; пак му „трябва“ нещо и някой да му напомня за „Дължимото“. Когато личната памет не може да удържи и разпростре своята сила в колективна връзка, тогава никоя доктрина за „дължимото“ не може да запълни липсата „отгоре“. „Екстра-индивидуалното“ е резултат от болезнен многовековен обществен процес, то не се създава с „курсове, празници, песни, символи, музеи“. Това, че в България то не преобладава като нагласа, не е виновна никоя власт – комунизмът е СЛЕДСТВИЕ от създадена много преди това психика; за да пусне дълбоки корени не са достатъчни просто репресии (вж. всички останали славянски комунистически държави и защо там има реално противодействие). В България има само няколко хиляди избити горяни и толкоз..
    Когато искаш да наваксаш нещо, не си измисляш теоритични инструменти, а гледаш да поставиш адекватна епикриза на обществения момент – „желаното“, не е действителното, „сега“ не извежда по естествен начин „дължимото“. На прескочи-кобила си играят децата, да не знаеш обществените нагласи, да преписваш на историята капацитет, който тя няма, да игнорираш народопсихологията е двойно по-престъпно..дори не можеш да поставиш началото на промяната…

  3. chingis каза:

    Въпросът с националната памет е много щекотлив въпрос. Проблемът е, че новата латниска империя, наречена Европейски съюз не приема националните стремления като сепаратистични и опасни за единството на общността вбъдеще време. Ако отричаме комунизма наистина, ние трябва да го отречем като атеистичен, интернационален и латиноговорящ, т.е. влизащ на всички културно-семантични равнища в конфликт с националната идентичност на България. От издаваната литература в България и от известните данни в устната народна памет се вижда, че най-репресирани от комунистите са православните християни, националистите, наричани „великобългарски шовинисти“, държавните служители и военните, които са били основната културно-политическа конструкция на обществото до 1944 година. Жертви на терора изобщо не са рокаджиите, шоумените, капиталистите и буржоазията, а носителите на националната идентичност. Тази идентичност обаче плаши мнозина, поради което въпросът с репресиите остава потиснат и не намира подкрепа от Европа. Съгласен съм, че трябва да има филми, книги, музеи и паметници на жертвите, но с ясното обяснение какви всъщност са били те и техният подвиг да не бъде провинциално разгледан в стил „Под игото“, а да бъде световен назидателен пример за геноцид по християнски, национални и държавно-политически причини. Тук Църквата трябва да произведе канонизация на пострадалите българи заради името Христово, а не да се занимава по политически причини с канонизацията на мъчениците от турското робство.

  4. borbi каза:

    Не трябва ли,обществото да стане част от църквата.Поне доколкото е възможно.Това става със съответен план,програма и методика.Мен ако питате най-големите комунисти са в Ню-Йорк и Лондон.При нас са кръвожадни кукли.Ако БПЦ продължава да мълчи… Ще запоцна да си мисля,че се ръководи от политбюро и намесници.ПАЗИ БОЖЕ.

  5. andrey каза:

    Г-н Николов, вие принадлежите към онази порода хора, които са недоволни от всекиго и от всичко. Авторът пише, че трябва да помним за жертвите на комунизма – вие сте недоволен. Ако той, обратно, беше написал, че трябва да забравим всичко и да затворим страницата – пак щяхте да се възмущавате. За хора като вас е казано: НЯМА УГОДИЯ.

    Като оставим настрана мъчителния и винаги проблематичен свят, в който тъне вечно изтерзаното Аз на г-н Николов, смятам, че е редно да благодарим на проф. Делчев, един от известните и уважавани български интелектуалци, за прекрасния текст, който буди нашето гражданско чувство и християнската ни съвест.

  6. DODO каза:

    За съжаление у нас няма култура на саморефлексията и вглеждането в собствените недостатъци. Културата ни е изградена под съветско руско влияние , където и сега виновни са винаги тъмните външни сили , а ние сме си най-хубавите . Все сме „жертви“, а пък нашите злодеяния се забравят и не се броят. Затова не можем да станем и по-добри и да се поучим. Няма покаяние няма и катарзис няма дори и оправдания , защото всичко се смутолевя и потулва. Няма пример някой да се е покаял. Пълен мрак и духовна инфантилност, зад която се крият интереси . Това чудовище е още живо. Добре обаче как може в други държави и църкви да има покаяние и прошка. Значи става дума за духовна нагласа. Съществува един тих заговор , че тези теми не бива да се обсъждат. И това е не само поради гузната съвест на мнозина /близо милион комунисти и още толкова сътрудници на ДС и техните семейства – замесено е почти цялото население/ Съществува и твърда воля нещата да не се променят , защото сме си и така много готини и хубави и най-важното някои ще изгубят позиции. Проблемът умишлено се потулва поради силните позиции , които имат бившите замесени и те не случайно създават атмосфера на подценяване напроблема.