За християнския национализъм
Текстът „Основи на християнската култура” е издаден най-напред в Женева през 1937 г. След Втората световна война книгата е преиздавана, наред с други произведения на Иван Александрович Ильин в типографията на преп. Иов в Мюнхен. Поради изчерпването на всички книги, както сред руската емиграция, така и в Русия, братята на св. Иов Почаевски в Мюнхен предприемат ново издание на „Основи на християнската култура”. В книгата си И. А. Ильин разкрива основните елементи на християнския светоглед и неговото влияние върху човешката култура.
За особено важна смятаме главата за християнския национализъм.
Най-дълбоко единство между хората възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.
Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.
Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и национализмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.
Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…
По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.
Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.
И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1 Кор. 15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.
Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.
Защото християнството е подарило на света идеята за личната, безсмъртна душа, индивидуална по своя дар и отговорност, особена в греха, самостоятелна в покаянието и любовта, т. е. идеята за метафизическото своеобразие на народа. Според това идеята за метафизическото своеобразие на народа е единствено вярното и последователно развитие на християнското разбиране. Преп. Серафим Саровский казва, че Бог оставя отпечатък във всеки човек, така както ако той би бил за него единствен… Това се отнася за личността. А за индивидуалния народ? Нима в него Бог съвсем не е оставил отпечатък? Нима го отхвърля, осъжда и обрича? Нима ще облича всяка лилия в особена и прекрасна одежда, всяка небесна птица ще знае и храни, всеки косъм на главата на човека ще смята, а ще проклина своеобразието в живота на народа като начало на злото и ще го отхвърля като грях и мерзост? Възможно ли е християнин да поддържа подобно схващане?
Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята, има и такива, които в своето нищожно и скотско-безпомощно състояние угасват и не достигат въобще до разцвет. А има и такива, които могат да осъществят своето служение само предвождани от друг духовно по-силен народ..
Национализмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение –
- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;
- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;
- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;
- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието (Пушкин!) и независимост в съществуването му като нация и държава.
И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.
Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.
Национализмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание.
Национализмът е воля за неговия творчески разцвет в даровете на Светия Дух.
Национализмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения.
Национализмът е система от действия, произтичащи именно от такава любов, от такава вяра, от такава воля и от такова съзерцание.
Ето защо истинският национализъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.
Християнският национализъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.
Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.
В националното чувство е източникът на духовното достойнство: националното, а чрез него и на собственото, личното.
В него е източникът на единството, защото няма по-дълбоко и по-трайно единство, както осъществяваното в духа и пред лицето Божие.
В него е източникът на правосъзнанието – тази увереност в истинността в най-дълбокото й и последно измерение, чувство за своята безусловна привързаност и връзка, собствен дом и истинско лично дръзновение.
Национализмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ (да си припомним покайните стихотворения на Хомяков към Русия).
Национализмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.
Така осмислен, национализмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския националист. Защото да създаде нещо прекрасно за всички народи, може само този, който се е утвърдил в творческия акт на своя народ.
„Световният гений” е винаги и преди всичко национален гений; а опитът да станеш „велик” чрез интернационализма и да пребиваваш в неговата атмосфера, дава и винаги ще дава само мними, екранни „знаменитости” или световни злодеи. Истинското величие има почва. Истинският гений е национален.
Неоснователно е твърдението, че националистът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на национализма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има националисти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби. Да злоупотребиш може с гимнастиката, храната, свободата, властта, знанието, словото; да се изврати може любовта, изкуството, съдът, политиката и дори молитвата; едновременно с това никой и не мисли да забрани и изкорени всичко това, само защото някои хора приемат извратените форми за единствено възможни, а здравите форми не им правят никакво впечатление.
Възможно ли е да обичаш своята църква и да не презираш другите изповедания? Разбира се, че е възможно. Този християнски благороден дух е приложим и в национализма.
Може ли да обичаш своето семейство, без да изпитваш ненавист и презрение към другите семейства?
Оказва се, че този християнски братски дух е приложим и от национално мислещите хора. Именно този дух лежи в основата на християнския национализъм.
При правилно разбиране на национализма – религиозното чувство и националното чувство не са отделени, не влизат в противоречие помежду си; те се сливат и образуват жизнено творческо единство, в лоното на което израства националната култура.
Това не означава, че народът става предмет на религиозно обожание, а идеята за Бога се свежда до нивото на земната нация. Народът не е Бог и неговото обожествяване е кощунствено и греховно. Бог е над земните разделения – расови, езикови, душевни и исторически. Но народът трябва да бъде поставен пред лицето Божие и неговите сили трябва да бъдат облагодатени свише. И ако това е извършено, и ако е признато то неговия живот получава религиозен смисъл, а религията намира достойно жилище в националния дух. Цялото битие и цялата история на народа се осмисля като самостоятелно и своеобразно служение на Бога: приемане на даровете на Светия Дух и въвеждането им националната култура. И така: народът не е Бог, но неговите сили са от Бога. Пътят на неговата историческа борба и страдание е път на издигането му към Бога. И този път е скъп и свещен за националиста. И чувствайки това той изповядва, че родината е свещена, че тя трябва да живее, че за нея си струва да се бориш пред лицето Божие и ако трябва да умреш.
Християнският национализъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския националист безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича национализма, но израства от него и го укрепва, така че истинският националист да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.
Този духовен акт, чрез който народът твори своята култура е национален акт: той възниква в националната история, той има особено национално развитие, той налага своя печат на съдържанието на националната култура. Човек може да не забележи това; народът може да не го съзнава. Но то остава и пребъдва. Всеки народ има известна степен на духовна зрялост, на основата на която той осъзнава особеностите на своя национален дух и своята национална култура и разбира, че са му дадени Дарове свише и че той ги възприема, усвоява и въплъщава своеобразно. Тогава нацията постига своя религиозен смисъл, а националната култура се утвърждава на два (до този момент неосъзнати) религиозни корена. Религиозната вяра осмисля национализма, а национализмът се въздига към Бога.
Това са основите на християнския национализъм.
