Каква е историческата задача на българския народ?
Есеистични размисли за нашата историческа съдба и за пътя на България
В публичното пространство отдавна открито се говори, че предмет на занимания на българина не е неговото духовно и културно присъствие на почетната стълбица от историко-културните му заслуги, а физическото му запазване като биологичен вид. Тази констатация е нечувана в нашата книжовна и устна история. Тя признава, че сме се сринали от народ-водач на християните и славяните, от народ – създател на християнските граници на Европа до положението на добитък, комуто е поръчано да си търси сам паша, за да оцелее. При това паша с икономически ограничения и сериозни затруднения от материален характер. Тази постановка е нелепа. Но независимо от нейния характер, задачата е поставена и ние трябва да я изпълняваме. Само че според мен в условието на задачата е допусната грешка спрямо първенството на разрешавания проблем. Според мен нашият основен проблем е философски и културен и след това икономически. Политическите размествания на обществено-икономическите фактори и прослойки или запазването на статуквото – какво ще стане, Бог знае – ще останат безплодни, ако българите не дефинират ясно какви са параметрите на решаваната от тях историческа задача. Те ще я решат, това е сигурно, но само ако са поставени правилно условията пред тях. Историко-културният опит на българите показва, че те са хора с възможности и са съумявали да излизат от поставените им от Бога и от хората изпитания. Но дали си струват жертвите и усилията, ако става дума само за създаване на икономически просперитет и/или ако нашата обществено съгласувана и призната цел е просто да преминем от една политическа система към друга? Има ли смисъл да работим, ако пред нас не се откриват перспективи за стойностно народностно и общочовешко битие?
Дали нашата мисия се състои в създаването на нация от сервитьори и мотелиери, както написа един наш ежедневник наскоро? Натам сочи анализът на обективните социологически и професионални обществено-икономически прогнози.
Според мен това не е мисията на българите. Нашата култура не е развлекателно шоу за отмора на български и чуждестранни гости по барове и дискотеки. Достиженията на българската духовност не са атракцион за вадене на пари в мътната нравствено-интелектулана среда на прехода (както се вижда май няма да е преход ами ще бъде трайно състояние на икономическо вегетиране за да се стигне накрая до мъчително преобразяване в профанен аспект на българската душевност). Доколкото познавам българската културна и политическа история, доколкото съм изучавал добросъвестно българската етнография и фолклор, пред нашия народ стои разрешаването на една историческа задача, която е свързана с преодоляването на негативните последици от разпространението на фашизма и комунизма, разбирани не като политически системи, а като практически осъществени обществени философии, дошли в политиката като резултат от човешката наука.
Именно в създаването на научни, духовни и културни световно значими достижения виждам мисията на българите. Нашите проблеми днес дойдоха не от икономиката, която е следствие от развитието на хуманитаристиката и на точните науки, взети във вариативни компилации, а от следването на грешни фундаментални философски постулати за развитието на човечеството и от погрешно построени кабинетни системи за насочване на социалната и политическата енергия на хората. Затова правилното условие за разрешаване на задачата е как да се съхрани българската културна самоличност – без да мълчим и без да страдаме от провинциални комплекси. Ние мълчахме, когато виждахме как се разяждаме нравствено и духовно от комунизма; мълчахме, когато виждахме как се изражда българската демокрация в културен и философски аспект; мълчахме, когато се трупаха нечестно придобити пари; траехме си от несправедливостите на прехода – сакън, да не стане нещо лошо за демокрацията. И се бояхме да изкажем нашето мнение, когато виждахме, че нашите нови политически и философски учители бъркат, защото техните уроци не са съобразени с устоите на българската държавна и културно-обществена традиция. Притискахме се душевно, интелектуално и чувствено, когато либералната демокрация влизаше по своите фрагментаризирани философски параметри в сблъсък с нашата интегрална обичайна консерватвна нагласа – но мълчахме. Мълчахме и когато християнските ценности в недрата на народа се поставяха на изпитание от безразличието и лицемерието на новите правоимащи, които с усмивка и свещ в ръка водеха Църквата към разкол.
Каква е причината за това наше мълчание и за бездушното ни отношение към кризата на българската самоличност? Може би появилите се все още неизвестно откъде български политици не познаваха и все още не познават българската традиция? Сигурно това е така, политиците са израстнали личностно през комунизма, когато социалистическият интернационализъм властваше над всичко. Обяснимо е, когато си бил интернационалист, комсомолец и диалектически материалист да не познаваш идеалистичните устои на българската национална характериология. Но нашите културни и политически дейци трябваше да си кажат откровено, че не знаят почти нищо за българите, че не знаят нищо по въпросите на българознанието и тогава щяха да бъдат извинени. Те обаче си замълчаха, като се направиха на компетентни и затова носят своята отговорност. Те са оставени на Божията милост, както и ние. Именно на Божията милост, защото схващането, че историята въздава съд не е правилно от християнска и положителна познавателна гледна точка. Провидението, а не историята въздава справедливост и налага истински справедлив ред на земята и на небесата. Шилеровото разбиране за световната история като световен съд е неправилно и неприемливо за вярващия човек. А българите, ако имат какво да кажат на света, имат да го кажат точно като православни християни с вековен опит и с разширени възможности за богословстване – не в строго еклезиологичния смисъл на думата, а в смисъла на животрептящо следване на евангелските истини. Като казвам „православни” и държа на православието, аз не отричам правото на други изповедания и религии на съществуване и конфесия. След като са се запазили до наши дни, и то не като отрицателен исторически пример, значи Бог е преценил, че така трябва да бъде. Опитът и конфесионалните достижения на другославните са полезни за българите, защото ние не отричаме положителното начало у човека и още от Възраждането се стремим да прихванем най-доброто, което цивилизацията е създала. Тази истина, за съжаление частично контестирана от днешните времена на разруха, ми дава основание да мисля, че мисията на българите е в създавенето на интелектуални информационни полета, снабдени с изискванията за научност и заедно с това пропити от християнски дух. Търсенето на решаване на вечните въпроси на човешкото битие е истинската задача пред българите и ако ние успеем да я решим, ако имаме принос в решаването на проблемите на човечеството, то с радост ще станем част на коя да е точка от цивилизованото поле на света.
Днес ние имаме подготвени специалисти във всички области на знанието и ако те имат чувството и съзнанието за мисия, ако бъдат сплотени около един национален идеал с глобални измерения, нашите бъднини ще бъдат по-добри. В обществото ни доскоро се говореше за факта, че българите нямат своя национална доктрина. Направи се опит с учени от БАН за създаването на национална доктрина, но този опит се превърна в издаването на кратка история на България, където бяха направени декларации за качеството на старината и генофонда на българите, но не бяха дефинирани философски измеренията на националната характериология, не бяха направени портрети на българските антропологически типове, нито пък беше посочено схващането за държавността и мястото на българите в света от по-глобални позиции, които да преодолеят комплекса ни от балканския провинциализъм. Добрият замисъл за национална доктрина може да се осъществи само ако се посочи историческата задача пред българите, която не е основана на материализъм и на социално-икономически параметри. Затова мисля, че мисията на българите е духовна и културна – и отговорът на този въпрос се заключава в откриването на факторите и причинителите на българския импулс към творчество, както и предпоставките и мотивицаионните импулси за конструирането на духовно-интелектуални полета.
Мисията за реализирането на кулутурни, научни и философски достижения обаче е неразривно свързана с нравствеността. Безнравствеността е рушител на положителното начало у човека и всяко начинание от научната хипотеза до реализирания обществено културен продукт би се провалила в крайния си резултат, ако среща бездушие и цъфтеж на пороците, с които е изпъстрен нашият свят.
Нравствеността е едно от главните условия за изпълняването на историческа задача, независимо каква е тя и как ще я дефинират за в бъдеще учените, защото те ще направят опити да я дефинират, това е сигурно. Днес ние не си даваме сметка за опасността от нравствена деградация, която настъпва особено у младите и стоим безучастни, когато виждаме, че устоите на общественият морал се подлагат на натиск и едва кретат в забързания ден, когато търсим удовлетворяване на потребностите от насъщния. Политиците например често призовават да слушаме младите. Това го говореха и когато и аз бях млад. Подобна перспектива ме ласкаеше, но днес виждам, че младите са по-деградирали от старите, а пък и не са и патили от времето на комунизма, чиито уроци ние още не сме обсъдили и не сме смлели в свода на културно-историческата си памет. Затова казвам – не трябва в обществото да се слушат младите, а патилите, хората с опит; хората, които бяха излъгани както от комунизма, така и от годините, които според мен, съвсем условно се наричат в публичния език «години на преход». Нравствеността в християнския смисъл на думата е необходима, за да съществува здрава обществена дисциплина. Без дисциплина е невъзможно да се организира разнородния състав на обществото и да се постигне здрав дух, който да движи хората в решаване на обществените задачи. Обществената ни дисциплина е пострадала значително и причина за това са няколко явления от годините на прехода. Причината се състои в това, че българите бяха разконцентрирани след промените от 1989 г. Тогава не знаехме какво точно става – дали ще се промени само политическата констелация, дали ще се промени плановата икономика, или ще се стигне до ревизия на цялостното ни битие.
Оказа се, че процесите на обществените движения засягат фундаментални въпроси от битието ни и преходът съвсем няма да е само преход от една икономическа система към друга, а е преход на ценностите. Засегнаха се всички страни на нашия живот. Политиката, културата, изкуството, образованието, науката, социалната сфера, отношението ни към природната среда, професионалният ни път и почти всички аспекти на разумна или интуитивна човешка дейност. В мътния поток на дните пред българите изведнъж се появиха личности и обществени явления, които контрастираха рязко с традиционния патриархален морал и с възгледа ни за една яснота и чистота в междуличностните индивидуални отношения и в отношенията на институциите на държавността. Появилите се мафиотски групировки, нечестните финансови играчи, пирамидите и фалшивите сдружения с цел бързо и нечестно забогатяване са само повърхността на дълбинните процеси, които изведнъж потекоха в недрата на обществото. Порнографията и развратът се превърнаха в част от ежедневието и ние не забелязваме вследствие на тази атака на християнската нравственост и добродетелност колко лесно започнахме да деградираме и как във философски план, от внимание към големите теми на битието, се пренасочихме към дребнотемието на бита. Духовността ни сякаш се изпари и на нейно място се появи опустошението или разрухата, както я окачествяват рубриките в средствата за всеобщо осведомяване.
Демографската криза, следствие от демократично въведения манталитет на потреблението и консумацията също застрашава възпроизводството на нацията и това явление е най-опасно от всичко. Отказът да се създава семейство и да се раждат деца е страшен отказ от природната същност на човека и причините за подобно явление трябва да се изследват дълбоко и компетентно, защото тук не става дума само за икономическо притеснение, което е довело до рационален отказ от биологично възпроизводство, а за една философия на живота, където самотата и обкръжението на материални блага се опитват да заместят радостта от семейното щастие и от битието на родител и създател на нов живот. Очевидно тук има страх, но страх от какво? Страх да не се провалим в кариерата, в приятелските и обществените отношения, страх да не натрупаме по-малко пари или страх да не са натоварваме с допълнителни ангажименти? Самотното съществувание на редица млади и по-зрели хора обезсмисля тяхното битие, прави ги асоциални чрез отказа им от семейност и ги затваря в черупката на ежедневни празни занимания, които носят наслада и удовлетворание от прекараните мигове, но заедно с това в бъдеща перспектива издигат големи въпросителни пред нацията, която, за да оцелее, първо трябва да гарантира своето възпроизводство и тогава да се обръне към задачите, които трябва да разрешава.
Посочените изпитания пред нашата духовност, ежедневно битие и рационално поведение, очевидно изпитания дошли ни свише и/или по желанието на заинтересовани и недбронамерени хора, не са случайни. Те по логиката на философа на историята Тойнби са предизвикателство, което трябва да получи своя достоен исторически отговор. Но какъв да бъде отговорът? Кой е в състояние да го даде, как трябва де се отправи и към кого следва да бъдат насочени действията?
Това са фундаментални въпроси, на които ще се опитаме да потърсим отговор, като първо дефинираме причините за упадъка на модерното българско общество. Когато имаме дефиницията на причинителя на заразата и когато имаме яснота по процесите, които протичат, може да се изнамери лекарство и да се пристъпи към осъществяването на конкретни стъпки към преодоляване на негативните явления. Оттам до изпълнението на духовната и творческата мисия на българите има само една крачка и тази крачка може да бъде направена от всеки по-грамотен човек.
Сигурно някой ще забележи, че това е дело на политиците. Но политиката в основата си лежи на постиженията и на характера на културата. А нашият проблем е културен. Затова дефиницията на културните проблеми ще създаде плоскост на политиците, които да стъпят върху сигурни и устойчиви база данни и оттам да тръгнат, за да направят нещо положително и обществено полезно. Ако, разбира се, политиците искат да слушат и са обърнати към народа си. Ако политиците са дезинтересирани към онова, което се върти в публичното пространство и ако не изслушват гласовете на интелектуалци и мислители, очевидно българската политика не е на равнището на претенцията си и естествено това ще доведе до процеси, които по силата на нуждата на деня (или на историческата необходимост) ще изведат нови политически фигури. Тези фигури обаче трябва да са наясно, че културните, духовните и социално-икономическите събития вървят ръка за ръка и общественото мнение не е само отражател на политически ходове и комбинации, а е рупор на сериозни проблеми, за които много хора си дават сметка и които не са тайна за никой, който има способността да мисли и анализира.
Когато казвам „култура”, нямам предвид тесногръдото схващане, че културата се заключава в сферите на театъра, киното, музиката, изобразителните изкуства и развлекателния жанр. Под култура разбирам обобщението на духовните и материалните дейности, които в съвкупността си формират манталитета и възгледите на хората. Естествено духовните стойности според мен са най-важни. В интегралната палитра на обществените дейности в свода на културата се включвт и религията и възпитанието, схващано обаче не като любезност и учтивост в междуличностните и груповите отношения, а като предаване на един традиционен опит на общуване, където патриархализмът на българите и вродените им таланти за себеизява и себедоказване взимат връх над всичко останало. Нашият проблем в такъв смисъл е културен. Ние нямаме други проблеми, защото и икономиката е резултат от културата и от културната нагласа на всеки едни от нас.
В решаването на сложната задача за самоидентификация и за идентификация на обществения процес, непременно трябва да се кажат няколко думи за религията. По статистически данни българите се определят като православни (някои дори се определят като православни атеисти), но според мен ние не сме изцяло осъзнато православни. За това състояние на нещата принос имат както наследството от атеизма, така и пасивността на Църквата, чиито дейци не провеждат достатъчно мисионерска и просветителска дейност, за да разяснят истините на православието. Църквата в лицето на нейните владици и архиереи разчита на благосклоността на миряни и цивилни лица, които да разпространяват вярата със знанията си и с добродетелта на личния си живот. Понастоящем институцията на най-разпространената религия в България се е превърнала в един рентиер, който получава доходи от своите хубави имоти, извършва литургии и обреди и живее от силата на общественото разбиране, че българската самоличност е силно зависима от православието, което е религия на дедите ни и е запазило народностното самосъзнание през вековете. Националната отговорност на частни лица всъщност крепи Църквата и ако тя не се заеме да провежда активна дейност на основата на евангелските истини и на основата на традиционната си обвързаност с реалните нужди и непосредствените тегоби на хората, нейното влияние ще спадне, особено сред младежите, а това ще доведе до засилване на кризата в нашата културна и духовна самоличност. Доказателство за нерадостното положение на Църквата е липсата на български богослови, които да пишат и проповядват на съвременен български език и да развиват богословието и богослужението на основата на приемствеността с българската теология от епохата на Възраждането и средата на ХХ в. Днес богословските книги издавани и четени в България са главно превод от сръбски, руски и гръцки език, което издава слабост и липса на стратегически резерви у църковните ни пастири. С изключение на дейността на няколко млади свещеници и миряни, преводачи и пропагандатори на Словото Божие, в църковните среди не се работи за популяризиране на библейските и светоотчески истини на вярата. Разчита се на обредността и на инерцията от родово възпитаваното у българите уважение към традицията, а също така и на страха от Бога, който се появява у някои незаконно забогатели и/или откровени престъпници, чиято съвест ги кара да правят дарения за Църквата с цел да заличат в съвестта си следите от съзнанието за извършено престъпление. Помощта за църковните общества от съмнителни организации и частни лица с користни намерения и лицемерна религиозност обаче е нездрава и сериозните управляващи в релгиозните институции едва ли ще прояват здрав разум, ако разчитат само на инерцията и на традицията, защото традицията вече се пропуква. За да се запази Църквата и нейната мисия, владиците и духовните ръководители трябва да създадат институт за антропологическо, социално и етнографско проучване на българите, да създадат свои социологически агенции с културно-философски обект на изследванията и мрежа от центрове за контакти с населението, като в духа на християнската милост и справедливост разрешават социалните въпроси на бедните и страдащите. Не е излишно да съществува например православен център за намиране на работа на безработни и интелектуален център за създаване на културно-исторически ниши в общественото съзнание, податливи на проповед и мисионерство. Крайно време е Църквата да разработи своя социална доктрина и да пристъпи към ефективно прилагане на дело на своите принципи в обществото.
Ако православието не създаде посочените институти, придружени в дейността си от силна издателска програма на стари и модерни богословски текстове, то рискува да се задуши и да изпадне в мрежите на покварата и развалената нравственост. Требничарството, т.е. службите и обредите за пари, трябва да се ограничи до минимум, защото народът не може да плаща скъпи "религиозни услуги", а финансовата дейност на Църквата трябва да се изрази в събиране на средства от експлоатацията на църковни имоти, които да бъдат съобразно реалната им пазарна стойност. И тези средства трябвава да отиват за издръжка не само на клира, но и на бедните и болните хора.
Знам колко е тежко да се говори за имоти, пари и материални средства, когато иде реч за духовност, за висш идеал, за душевни въпроси и за ръководство на ума и съзнанието на хората. Но това са реалностите и съм принуден да правя това, защото въпросът за българската църква ми е скъп и защото християнството не ми е безразлично. За да се запазят християнските ценности у българите е необходимо и институцията да бъде на висота, защото организираната общност може да направи повече от отделния човек. Ако се запази положението в България да стоят изолирани хората на богословието и на висшата духовна проповед, рискуваме да се върнем в старозаветните времена, когато съществували пророци сред народа, но спойката на единната религиозна нагласа отсъства и така се стига до пряка Божия намеса на Земята. Пряката Божия намеса на Земята означава, че или ще има наказание за народа и църковните йереи, отстъпили от истините и ценностите на вярата, или, в по-добрия случай, ще има Божие откровение, които ще отвори нова ера в отношенията между хората и ще създаде качествено нови предпоставки за развитието на отделната личност. Може би много хора в България чакат втория случай, но дали той ще се осъществи, е Божа работа, на която ние не трябва да се надяваме, а трябва с всички душевни и материални сили и с етично позволени средства да защитаваме православието и да работим с Църквата по евангелски – като не й спестяваме горчивите истини.
В мътната вода на разбъркани ценности, на поток от ненужна частична и временна информация, на политически сметки и недобросъвестност в редица области на публичния живот в България се появяват гласове за смяната на религията на българите, като се посочват предимствата на други християнски изповедания. Такъв въпрос обаче е непочтен и не е християнски по същината на заложения замисъл в него. Първо, по православна традиция, когато нещо не върви в Църквата, ние сменяме не догмите и постулатите на вярата, а личността на недостойния свещеник, който я представлява. Второ, не е почтено и е фарисейски извратено да се използват икономическите трудности пред българите, за да се въвеждат в изкушение, като им се предлагат облаги и бъдни дивиденти от едни такъв сериозен акт, какъвто е религиозният избор. Другите изповедания имат своите добри страни и натрупан положителен исторически опит, те са организирани добре и не страдат от материално задруднение, а в обществата, където се практикува тяхната религиозна догма цари положително разбиране за цената и стойността на християнските добродетели. Това е така. Но ако българите искат да запазят своята самоличност и оттам да тръгнат в решаването на историческата си задача, те трябва да останат верни и лоялни към православието, защото верността е българска народопсихологическа черта. Мисля, че верността, послушанието и смирението са исконни български добродетели и заедно с търпението образуват свода на положителните предпоставки, откъдето градивно може да се тръгне в осъществяването на колективна отговорност за преодоляване на кризата. Някои наричат това овчедушие. Аз обаче мисля, че става дума за душевен финес и християнска търпеливост, които не са разбирани правилно и не са изполвани адекватно и ефективно от политиците в опитите им да построят по-добър живот за народа, като му дадат перспективи за благоденствие и душевна и интелектуална хармония. Материализмът, толкова разпространен днес не може да компенсира духовността, а висшите идеали и мечти на хората могат да бъдат осъществени само ако се приеме религиозността на основата на българските добродетели и на културно-политическата ни традиция. Българите все още чакат своя баща на семейството, pater familia, защото народът е едно голямо семейство със своите специфични предимства, проблеми и успехи. Този баща на семейството трябва да го познава и да му предава духа и заветите на предците. Без почитта към предците и към заветите на отминалите поколения не е възможна хармония, нито следване на историческа задача, която според мен не е само постигането на интегритет в пределите на държавата и реализирането на национално единство с всички българи по света, а създаването на условията за реализацията на духовно-интелектуално поле, където комфортът на българите да бъде съпроводен с отстояване на ценостите на истината и да бъде придружен от учението не само да се решават конкретно български проблеми, но и проблеми, които стоят пред Европа и целия свят. Защото там също има проблеми, това е факт, и не бива да си мислим, че като станем членки на Европейския съюз и като се задълбочат процесите на озападняване на българската култура, в това число икономиката, ще получим панацея за изцеление на недъзите на обществото.
Нещо повече. Аз мисля, и го заявявам открито, че ако българите не намерят себе си и не се помирят на политическа и културна основа, техните проблеми ще се задълбочават и ще се развиват с течение на времето дори като част от западноевропейското политическо, икономическо и културно пространство. България е гранична страна в географията на Европа, която не съседства само с християнски държави. Ние не сме готови да направим прехода от традиционния си патриархален консераватизъм към едно либерално пространство, където различията стават все по-големи и където органическият социален интегритет все повече се разкъсва, за да даде място на механично единство от индивиди и групировки, обединени от консумативизма. Този консумативизъм е също толкова опасен за исконната българска самоличност, колкото беше опасен и историческият материализъм. На практика консумативизмът е хедонистичен материализъм, който се разпространява в средите на заможното общество, каквото е западното. Той е конструиран от тамошните философи след Втората световна война и е наложен в общественото мнение от политиците, за да се постигне отпушване на обществената енергия и за да се изравнят материално слоевете в обществото, като на работниците и селяните се предлага наместо да мислят за съсловни борби и да се влияят от комунистическия строй, да постигнат материално благоденствие като се задоволяват щенията и плътските им потребности. Консумативизмът има своите символи, набиващи се в очи и от рекламите по българските телевизии. Тези символи са кока-колата, сандвичите макдоналдс, компютъра, лъскавите лимузини, спретнатите жилища, разголените хубавици с изкусителни усмивки и мамеща плът и т.н. Обаче този консумативизъм, свързан с индустриалния човек, не е постигнал панацеята на обществената хармония, нито е в унисон с християнските ценности. Порнографията е узаконена негласно в това общество. Криминалните прояви в него не са рядкост, защото човек иска да има все повече и повече материални неща и жаждата за удоволствия и приятно развлечение нараства, тъй като световната философия и хуманитаристика изживяват криза, това е факт.
Изолацията на самотата, където модерният човек е поставен в компанията на техника и виртуални реалности, води до атомизация на обществото и то се механизира така, че органическите социални връзки се заместват от чисто технически социални контакти и наложителни професионални отношения, които поглъщат голямото идеалистично общо благо и поставят материални дарове на мястото на духовните и интелектуалните. Всички тези процеси, които текат на Запад са съпроводени от един интернационализъм, който смила националните култури и издига на тяхно място нови субкултурни формации, уеднаквени от латинската лексика и от символите на материалния атомизиран модел на социума. Този процес проличава в облеклото на модерния човек, в начина му на поведение и в модните му предпочитания, взети в най-широкия смисъл на думата. Навремето възразявахме като ученици от носенето на униформи и от унификацията, налагана от комунизма, защото усещахме, че така се потиска характериологичната ни индивидуалност и се прави обезличаване на общественото и природното възприятие.
Но днес също има униформа, която е символ на консумативизма. Тези униформи са две. Едната е официалният костюм с вратовръзка. Вратовзъзките са шарени, наистина и струват различно, но си остават еднотипни и са задължителни символи на еснафско благополучие, особено сред заможните. Другата униформа е младежката и най-общо се състои от спортни якета и дънкови костюми. Прилагането на символи и знаци на свобдното личностно възприятие като обеци, пръстени, гривни и гердани само развива вариетета на униформата, но я запазва еднотипна културно и дори оцветяването на косата в различен цвят не прави личността индивидуална и духовна, защото това са въпроси на вътрешното човешко Аз, които се култивират от по-задълбочени фактори на генетичното наследство, възпитанието и образованието, а не от формални белези на модерната култура. Същото се отнася за слушането на популярна музика. Тази музика е еднотипна и само вариации в имиджа с помощта на технологизирани решения като компютър помагат да се разшири спектъра на естетическо и душевно изживяване от нейното слушане. Спорно е дори доколко тук има естетизъм, защото музикалната хармония не е следствие от идеализиран романтичен подход, както е в класическата и народната музика, а е следствие от психологически разработки за моментно задоволяване на капризите на нашия вкус. Казват, че рокендролът в потока на огромната музикална продукция от десетилетия може да се редуцира само до три акорда. Тази констатация е нерадостна, защото означава липса на въображение, липса на художествен музикален вариетет и ограничаване на творческия импулс. Щампите на консумативизма и модерността се прояват в оформлението на масовите книжовни издания, в дизайна на вестниците, във формата на телевизионните рубрики, във вкусовете на театралните представления, в обществените паметници и скулптури, в тематиката на изобразителното изкуството и в материалната подредба на декори на публични събирания. Тази унификация е направо потресаваща, защото нейната етико-естетическа безперспективност, открит материализъм и заявена амбиция да стане световна културна догма ни плаши.
Всичко изброено, за нас, българите, които познаваме добре фашизма и комунизма, ни говори, че може би настъпва един нов културен тоталитаризъм, основан на консумативизма и на доктрините за индустриализацията и районирането на света на икономически зони с преференциално търговско и производствено присъствие на големите световни компании. Дали този икономико-културен тоталитаризъм ще прерастне в политически, е въпрос на бъдеще. Но интернационал-социализмът, към който се стреми социално-икономическият модел на света, отразен в изброените културни знаци и явления, непременно ще намери отвор в политическата констелация и ще доведе на власт радикални хора, които в условията на задоволен материален интерес ще потърсят начин да потискат другомислещите и да налагат своята културна визия и научна разработка за начина, по който трябва да живеят хората.
За това спомага разпространяващият се атеизъм и широкият интерес към публични и частни окултни практики и извори на далекоизточната духовност, според която човек е песъчинка в пустинята и на него трябва да се гледа почти като на материална вещ. Не бива да се забравя също така, че режимите на националсоциализма в Германия и на комунизма в страните от Източния блок бяха тясно свързани с материализма. Те не носеха идеалистичско послание, нито пък защитаваха религиозните ценности. Фашизмът в Италия беше индиферентен към религията, Хитлер беше окултист и почиташе научно издиреният и обоснован символ на свастиката, а Ленин и Сталин бяха материалисти, които се кланяха на сърпа и чука и почитаха символа на работническата звезда. И трите тоталитарни политически режима обаче бяха родени от културната идея на материално-икономическите отношения и в запазените от тях художествени и етически проекти на футуризма се открояваше опит за унификация на обществото, което беше прочистено от врагове. В България влиянието и на трите социално-политически режима беше много силно и ние най-добре можем да кажем какви са характерните белези на унификацията и на духовното обзеличаване, превръща човека в машина на производство и водещо го до социална апатия, атомизирайки го в пространството до дома и работното място. Затова и консумативизма и хедонистичния материализъм не са мярката на българската духовно-културологична претенция, защото опасността от нов културен тоталитаризъм е налице. А българите не са тоталитарни по природата си. Дали новият тоталитаризъм ще се преориентира към класов наместо към расов фашизъм (възможно е да се появи учение за културно-икономическата чистота на върховната социално-икономичска класа) или светът ще направи преоценка на марксизма-ленинизма и под нова нереволюционна форма ще поиска да се пристъпи към обобществяване на средствата на производството и унищожаването на класовото общество – това зависи от развоя на образованието и науката в световен мащаб. Но както се върви към една нова lingva franca, т.е. към едни световен наднационален език в областта на културата и икономиката, както се уеднаквяват символите на бита и той става универсален с трите знака на телевизора, мобифона и компютъра, както се стига до изравняване и унифициране на обществените стандарти, изявени в масовите зрелища като спорта и киното, то непременно ще се потръсят основите и на една-единствена обществена философия, която да удовлетвори потребностите от непротиворечиво пресъздаване на мозел на света и която философия ще поиска изграждане на една задоволителна интелектуална и емоционална представа за устройството на мирозданието. Нашето време много напомня за времето на разширяването на римската империя, когато съществуват много религозни култове и вариативни етнически общности, но упорито се върви към административно и културно унифициране, което е изразено в статуса на римското гражданство и в изпълнението на войнишките задължения в римската армия. Едва идването на християнството и военните нашествия на варварите променят облика на световния римски културно-политически ред и то с цената на много жертви и лишения, които, трябва да се подчертае, не са основани на принципа на консумативизма и хедонизма, който хедонизъм е една частна философска школа в свода на античната културна история. Днес ново варварство няма във военно-етнически аспект, но има известна варваризация и паганизация в слоевете на обществото, и то на онези слоеве, които са имотно издигнати. Тази паганизация ще рефлектира върху духа и умовете на хората като се разслои или на фашизация от типа класова чистота, или се преобърне в съдружие с умонастроенията на по-безимотните в един нов диалектически материализъм, което ще доведе до световен комунизъм. Дали той ще бъде под радикална марксистка форма, или ще премине през мирен етап на сдружаване между класите и премахване на частната собственост – това не може да се каже. Но връщане към евангелските християнски общини, където всичко е общо е напълно възможно, дори и да се запази частната собственост върху средствата на производство, на капитала и на оръдията на труда.
Другият път, радикален и преобръщащ тоталитарно ориентираният консумативизъм е появата на нова религия. До такава дали ще се стигне никой не може да каже, това е Божия воля. Ако Бог е рекъл ще се стигне до нова религия. За да има обаче нова религия е необходимо отнебесно слизане на Светия Дух и може би човечеството, в частност и българите това очакват. Те се нуждаят очевидно от нови или обновени ценности и нов завет за да преодолеят материализма. Дали тази религия ще тръгне от България, както предсказват някои съвременни мислители – това не се знае. Във всеки случая аз не мисля, че прогнозите, които някои писатели и културни мислители правят за България като за нов световен център на духовността подобно на Индия ще се оправдят в краткосрочна перспектива. Духовността не е сума от ценности, идващи най-често от Изток и съдържащи в себе си компилации на будизма и мистиката. Нито е следствие от проповядването на езотеризъм и на окултни и теософски движения. Петър Дънов в близкото минало се опита да направи нещо като българско учение, което да изяви в себе си както фундаменти на българската култура, така и достижения на западната (американската) медицина и природознание. Но учението за космическите цикли и за паневритмията е компилативно, то е съществувало под разин форми на Изтока и в Античността, китайските гимнастики и любовта на античността към астрологията се съчетават в дъновизма и неговото учение за енергиите е преразказ на йогизма и индийските постулати за чакрите. Това е нещо старо, то не е резултат от българския духовени етнокултерен опит, където жизнеността на фолклора и екстаза от природната космическа близост на здравата ни селска душа са пропити от догматичните вселенски представи на православието. Ако има ново българско учение, и ако приемаме християнска религия за истинна и вярна, а ние нямаме основание да се съмняваме в това, то новото българско учение трябва да произлезе от фундамента на християнското учение за любовта.
Кризата в хуманитарните настроения, в това число и в Българпия се усеща и символизира и от силното разпространение на езотеризма и на окултните практики, които не могат да бъдат наречени български и като такива да се прикачат към свода на иманентната българска култура. Едва ли учение, предназначено за посветени може да бъде общодостпъно и да създава перспективна непротиворечива картина на света. Окултните практики също материализират като се придава изключително значение на вещта и на символа и аз мисля, че логическите и духовни следствия, породени от обстановката в света на консумативизма поощряват окултните практики, които са своеобразно отпушване на стаени духовни търсения, но които отпушвания не могат да заменят здравата духовност и да потърсят взор към висините, където е седнал Бог. Спиритическите и окултните сеанси са съпроводени и от разпространението на врачки и на гадателки. По принцип в смутни времена такива феномени съпътстват човешката история и в години на духовни търсения при раждане на Новото плевелите на фалша и на бизнеса с нещастията на хората избуяват. Очевидно врачките и баячките са проблем на слабостта на науката, която не може да предостави глобални философски постулати в решаването на непосредствени житейски проблеми. Психологически врачките въздействат въз основата на ирационализъм, който е присъщ на българите. Раозчаровани от материалната картина на света, в която се вписва и научната медицина, както и деформацията на социално-икономическите отношения и от слабостта на нашето богословие, хората търсят нещо традиционно, т.е. проверено истинско и близко по съпреживяване на тяхната душевност, на което традиционно те да се доверят и откъдето да получат помощ. Феноменът на врачките черпи сили от ирационалността, която е хаотична и не е впрегната да работи в солидна субординирана и корелирана идеалистична философска система. Точно от такава ние имаме нужда, за да решим сложните въпроси на битието и да изпълним историческата си задача.
Въпросът е сходен с въпроса за харизмата на политическата личност, която омайва хората с излъчването на своята фигура, с гласа и способността си да говори. Безспорно тук става дума за съдба и за Божи помисъл, позволил на един човек да притежава влияние и власт над умовете и сърцата на хората.
Обективните данни от истинската народопсихология, а не от извращенията на маркистската псевдонаука показват, че в България скоро трябва да се очаква християнски ренесанс. Може би този ренесанс ще се случи не само в ширините на България, но и в културните полета на други цивилизации. За подобно явление съществуват данни и се правят сериозни опити, особено от страна на католици и протестанти, които се стремят да обновяват Църквата. Харизматичната личност на папа Йоан Павел ІІ беше емблема на тази политика в търсенето на контакт с младите и в организирането на опит за духовен разговор на езиците на много народи. Но несъмнено опитите за християнски религиозен ренесанс ще срещнат съпротивата на мюсюлманите, на далекоизточните религии като будизъм и др., както и противодействието на атеизма. Опитите за икуменизъм, т.е. за обединение на всички религии в една система на организирана конфесия ще претърпят неуспех, защото механиката и синкретизма са палиативно и безперспективно духовно решение на въпроса. Разбира се, най-добрият вариант в българския случай, който ни интересува е да се разпространи православието. Това, което съм научил със сигурност от историята е, че няма значение колко е голям или малък народът и каква е неговата биологическа многобройност, важното е как е организиран и как са разпределени личните и обществените задачи в неговото общество. Схващането за мисия на българите е много плодотворно обществено-културно, а оттам политически и икономически ефективно с оглед на сцеплението в обществените слоеве. В тази си мисия българите имат нужда от силна държава, но не държава механично разбирана като сбор от институциите, а като етносоциален организъм, който да носи в себе си идеализма на държавността, чиито измерения в българската културна интерпретация според видния ни историк ПетърМутафчиев, имат свещен характер. Една свещена и чиста държава, за която мечтае и Левски, в която издигането на българите ще бъде по степента на преодолените световноисторически проблеми, които те са разрешили успешно. Такова усещане за българската самоличност не се разрешаваше през комунизма.
Затова проблемите и задачите на българите понастоящем опират до възприемането от тях на консумативизма, до преодоляването на материализма в интелектуален и философски план и до намирането на един позитивен идеализъм, който, основан на разбирането за държавност като изява на свободата на личността и на индивидуалните таланти да породи нови културни повеи и оттам да се разшири полето на нашата етнофолклорна самобитност и силна пристрастеност към ирационалното и феноменалното.
Днес българската етнографска и антропологическа култура не се използва от творците, чиито произведения се принизяват и не могат да решат позитивно въпроса за нуждата от естетически стойности. През социализма ние се възпитавахме в една стойностна художествена култура, наистина по комунистически материалистична и пълна с футуристични символи на “светлото бъдеще”, но художествена култура, която все пак изобразяваше българското село, представяше човекът на днешния ден, идеалите на поколенията, възгледите на класическите български художници от ХХв. и т.н. Същото се отнасяше за театъра. Соцреализмът там беше досаден и ние не го гледахме, или го критикувахме къде наяве, къде под сурдинка. Но на театралната сцена се играеха класически постановки, играеше се театър от Възраждането, българската драматургия присъстваше с морални и стойнстни произведения без разголени женски гърди и без цинични реплики по сцената, а българската литература се стремеше да изяви достойната си позиция на наследник на възрожденската и средновековна българска писмовна изразност. Тук не става дума да хваля социалистическият реализъм, който е апотеоз на материализма. Тук става дума, че дори и при диалектическия материализъм имаше пролуки на идеалистично и национално пресъздаване на света, дори и тогава идеалният стремеж и мечтата за едни уреден справедливо и милосърдно свят намираха простор за изяви. Днес този идеалистичен порив е поразен, а оттам и способността на българите да творят и да мечтаят пълноценно. На въпроса “Имате ли мечта?” и “Какво мислите за идеализма?” малцина сега биха отговорили утвърдително. Покрусата от самоцелното пазарно стопанство, където всичко е вещ и всичко е за продан е очевидна. Не знам дали българите са имали свръхочаквания от политиците, както твърдят известни наши политолози. Не знам дори доколко е лошо човек да има свръхочаквания и мечти – ние винаги сме в плен на разбирането, че трябва да дойде нещо по-добро от старото и да се украси грозното, което е сред нас. Но при всички положения българите са прави да искат развитие на нещата и то не само в прагматично-битов план, но и в духовен и интелектуален. Ние трябва да имаме претенции както към философията на прехода, за която никой не го говори под страх от табу и публично лустриране, или пък никой не споменава нищо поради липсата на компетентност. А философията на нашия преход поставя въпроси както пред философията на пазарната икономика с оглед на това какви са нашите очаквания от нея, както и пред философията на науката, защото модерното общество е научно и то трябва да даде научни отговори преди да се поставят за разрешаване политическите и обществените задачи.
И така – каква е философията на пазарната икономика у нас и как тя се отразява на битието на българите с оглед на дефинирането на нашата историческа задача?
Характерното за пазарната икономика е, че тя носи белезите на стихийния материализъм. Либерализацията на пазарните отношения със стихийна сила се намеси в консеравтивния характер на българскот ообщество като прояви известна лукавост, лицемерност и непочтеност в лозунгите, чрез които се налагаше в общественото мнение. Претенцията, например, държавата да не се меси в пазарните процеси, а само да ги регулира по същество е признание, че инресите на групировки и частни лица могат да завладеят цялото наше жизнено пространство и безконтролно да налагат своите вкусове и предпочитания в него. Тъй като една от съвременните ни болести е слабата държавност и изоставянето на културата в ръцете на частни фондации и сдружения на гражданите, то и лишаването на икономиката от държавен регулатор доведе до свръхконцтрацията на капитали в ръцете на малцинство, което малцинство не се знае как ще реагира по-нататък и дали в самочувствието си на безконтролен богаташ ще прояви българско самосъзнание изобщо. Дали богатото малцинство е културно и дали е възпитано в християнски ценности е още по-сложен въпрос. Пазарната икономика, която казват че е фундамента на демокрация, е силно повлияна от материалистичната интерпретация на света и като такава тя е податлива силно на субкултурни влияния, които не носят български произход, нито са съобразени с ценностите на християнството. Аз не мога да си обясня как минималната работна заплата в България е толкова ниска и как битът на заможните е толкова контрастиращ по отношение на бедните и мизерстващите. Христос не е заповядал такова класово разслоение, което да бъде диференцирано в двата полюса на социалната картина. Христос и апостолите ни учат, че трябва да се раздава и че по-блажено е да се дава, нежели да се взима. Тук не става дума за връщане на социализма или за политически апел за социално управление. Тук става дума, че културата на хората, които движат механизмите на пазарната иконоика като влияят с капиталите, частната си собственост и средствата за възпроизводство върху разпределението на обществения продукт, тези хора не изповядват идеалистични и християнски възгледи, намиращи се в унисон с традицията на българската икономическа и политическа култура. Нашите чорбаджии и богаташи преди 1944г. не бяха чорбаджии и богаташи на разкоша и лукса. Те не посещаваха ежедневно ресторанти, барове, дискотеки и увеселителни заведения, нито печелеха от спекулации. Чорбаджиите бяха дарители и настоятели на храмове, те богатееха от самоограниченията и почти аскетичния живот, който водеха не ги различаваше от средната класа и бедните тогава. Причината да имат християнска нравственост се коренеше не само в силатат на Църквата тогава, но и в българското разбиране, че хуманните отношиния стоят над всичко и здравата селска и градска община изключва възможността от рязко социално отграничаване, което да противопостави бедни и богати. Днес новите богаташи не страдат от такива предубежедения. Те копират в поведението си, но не от българския исторически опит, а от опита на други общества, които са успели да изградят своето място под слънцето в съвършено други културно-историческите условия. Наместо да бъдат епитропи на българската духовност и да проявяват национлан отговорност радетелите на пазарната икономика предпочитат да пръснат пари за ресторанти и чалга певици, да направят скъпа разходка до екзотично място на света, да извършат поклонническо пътуване до Холивуд или до други символи на екзалтирания модерен консумативизъм. Непроизводствената сфера е любимото място на нашите бизнесмени, които от разликите в цените на търговията и от други икономически дейност, свързани с компютри и шоубизнес печелят своите пари и то в немалко количество. Тази тактика, съчетана с демографския срив и негативизма на хората към бързо (т.е. имплицитно разбирано недотам чисто, забогателите) не е правилна и скоро те ще разберат, че богатство в беден народ без да зачиташ културната му традиция не може да се прави. Наместо да създават производствени средища и оттам да пренасочват парите си към издръжка на бедни писатели, поети и културни дейци, новобогаташите в България предпочитат хедонизма, което е в разрез с аскетичната българска душевност и с пестеливостта и самоограниченията в икономически смисъл на думата. Днешният богат човек не може да пости и да развива покровителство над бедни студенти и мизерстващи хора. Модернизмът в пазарната икономика както се провежда тя в България може да доведе народното съзнание до морален колапс и до решението, че безперспективността е отчайваща. Всъщност това е мотивацията на младите българи, които търсят не само социално-икономическо, но и културно убежище, защото виждат, че фанатизираният материализъм ( а то и какво може да се очаква, когато повечето днешни капиталисти са бивши университетски отличници по исторически и диалектически материализъм) на нашето време не оставя пространства за разходки на духа и не оставя платформа за интелектуално извисяване на младежите. Те търсят рая на Запад и там остават разочаровани от консумативизма, наистина, но поради инат не се свръщат в България. Вината за такова положение не е в предложената философия на прехода и в характера на провежданата пазарна икономика, а в делата на българските интелектуалци, които не предупреждават своите чеда, че процесите на модерността са навсякъде еднакви и че преходът в България не е преход от зло към добро, а налагане на нови форми на бездуховност и специфичен културен тоталитаризъм, в който националната идентичност все повече се задъхва.
Когато говорим за писатели, поети и литература трябва да се отбележи, че те също не са висотата на изискваната мисия от тях и не стоят на стъпенката на обичайно високата претенция, която излъчва българската словесност. Писателите се намират в едни затворен егоцентричен кръг на своята иначе продуктивна фантазия, но фантазия нестегната в една високограматизирана системна изразност. Или пък се намират в положението на журналисти, които правят дебели томове от дребнотемие с вулгарна изразност. Странният за мен жанр “вулгарен роман” не е нищо друго освен опити за експлоатиране на вестникарска сензационност в новелата и в сериозното художествено произведение. Въпросите на деня са важни, но ако се използва речника на мутри и на групировки в литературата това означава да се принизи нейната мисия. Литературата трябва да създаде характери и личностни образи, разказващи за българското достойнство по всяко едно историческо време, дори и най-вече по времето на комунизма, възприеман не като политически строй, а като културно предизвикателство към нашата етнографско-фолклорна самоличност. Българският фолклор, редуциран понастощем пазарно само до фолкпесните, не е реликва и музеен инвентар, а животворящо творческо начало, което спокойно може да се огледа в полето на литературната разработка. Например ние нямаме описание на това как материализмът и консумативният хедонизъм проникват в съвремеността, което описание да е проникнато от философски разсъждения и да внушава естетически последици от такива опасни явления в нашето битие. Естествено е, че когато всичко се изчислява в материални придобивки то парите и колите ще бъдат по-ценни от човешкия живот. Това е логична постановка и не е необподимо тя да се вулгаризира литературно за да достигне до съзнанието на хората.
Същото се отнася и за поезията, която не черпи от изворите на българската християнска и историческа и фолклорна балада, а съдържа един материалистичен импресионизъм в посланието си, който импресионизъм контрастира с идеалните начала на поетичното стремление. Ние нямаме дори истински символизъм, нито имаме развитие на национално ангажираната поезия, сякаш естрадните и фолкпесните могат да компенсират националната поезия. Тук трябва да се отбележи, че литературата и словесните изкуства не проявяват достатъчен консерватизъм, който е присъщ на българите. Либерализмът и особено необоснованата от естествения читателски интерес еротика доминират, като преминават границите на приличното. Дали това е изживяване на български сексуален комплекс, аз не мога да кажа с категоричност, защото мисля, че българската култура не е сексуално комплексирана и не носи белезите на психологически разстройства, които да извадят на бял план еротична литература. Мисля, че тук литераторите платиха лош данък на непознаването на автентичната народна песен и на чистотата на междуличностите и междуполови отношения в българския словесен и книжовен културно-исторически свод. С развети гениталии едва ли може да се компенсира отсъствието на голяма тема, която тема да вдъхнови писателите и да срещне благоприятен отзувк у читателите. Днес писателите се чудят, защо книгите им се издават едва в тираж 500. Това не е за учудване. Ако ще пишат еротични и вулгарни романи и книги-игри, те едва ли ще се конкурират успешно с Интернет, където има всичко, и едва ли ще се конкурират с по-евтината жълта и порнографска преса, която освен текст предлага и картинки за по-малко грамотната аудитория. Виж, ако българската литература се занимава с въпроси като мисията на българите, ако тя разгледа философски популярно, защото литературата не е друго освен популярна философия, ако тя разгледа философски популярно сблъсъка на характерите от позицията на идеалистичния ирационален обикновен българин при неговата среща със сухия рационализъм на материализма и меркантилизма, то читателската аудитория ще одобри произведението и ще си го купи. Днес също така място имат Елин Пелинови герои, не само защото българското село е почти доунищожено, но и защото присъстват невероятни истории на доблест и чест, на позитивно начало и има плацдарм за интерпретации на това как консерватизма на българите се съчетава с либералната демокрация и какви са последиците от подобно съчетание – дали има нужда като следствие появата на политически консерватизъм, или напротив – етнографския и културен консеравтизъм трябва да отстъпи на либералната меркантилна пазарна икономика, която да основе предпоставки за настъпването в България на новия световен консумативен ред. Ето това са сериозни и големи теми, защото българският читател вече е претенциозен, той има висше образование в повечето случаи, той знае два-три езика и понякога има материалната възможност да следи информацията по Интернет и на европейския книжен пазар. Така че литераторите ако искат да впечатлят някого, трябва да създават плътни характери, лишени от задължителната доскоро социалистическа битовизация и идеологизация, макар че темата за работническото не е изолирана и в българския случай на мащабно урбанизиране на страната и навлизане в ерата на индустриализацията работническата тематика да е интересна и да поставя нови въпроси пред художествеността и изящното слово. Та в България ние все още имаме Донкихотовци, имаме Хамлетовци и др. типажи от вкуса на високата литература и ако те бъдат пресъздадени, дори и това да бъдат разкази за бивши лагеристи и политзатворници, то българската консеравтивна и етнофолколорна нагласа ще ги приеме по достойнство и блестящо.
Да не говорим, че ние нямаме християнска литература и поезия. С изключение на няколко самотни автори, макар и даровити, въпросите на християнското съпреживяване на света и мястото на човека в него не се пресъздават от писателите. Християнската поезия впрочем е заглушавана и в годините до 09.09.1944 г., когато соцреализмът и историческият материализъм смениха вкусовете в литературата, въвеждайки типажа на работника с потника заедно с партизанската “героика”. Героиката е сериозна и важна тема. Но къде днес се търси героиката на обикновения българин, който в мизерни условия успява да запази морала и традициите? Къде днес е образът на храма и величавото спокойствие на душевния мир, оцелял в душите на хората въпреки социално-икономическите превратности? За такава героика се искат очи, които могат да бъдат намерени ако писателите изповядват идеалистична философия и ако не изпадат в дребнотемие или етнографски описателства на лакърдии и пейзажи от социално-икономическия бит. Възможно е дребнотемието и отсъствието на религиозна литература да се дължат на факта, че ние нямаме голяма метафизична обществено-политическа цел, каквато метафизична цел беше построяването на комунизма. Влизането в Европейския съюз и членството ни в обществото на цивилизованите държави не е такава голяма метафизична цел и това обяснява трудностите в българската литература. Но българският романтизъм според мен не е изживян, културно-консервативният свод от българския етнофолклорен образец – приказки, гатанки, пословици, поговорки – не е изчерпан като извор на житейска философия и струва ми се оттам, заедно с религиозността и духовността, ще дойдат и силните литературни образци на българската писмовност.
Освен от литература и нейните проблеми, при дефинирането на проблемите откъдето да се тръгне за да се изведе дефиниция за мисията на българския народ в съвремеността, аз мисля че нашето изложение има нужда да се обърне внимание и на науката. Българската наука за жалост обръща повече внимание на техниката и на естествените науки, защото те са предметно проверими и при тях експерименталният опит отбелязва видимо успешният или неуспешният край на научните дирения. Компютрите са нещо важно, но по своята същност, по една дефиниция на компютърни специалисти, компютърът е машина и неговият изпълнителен софтуер не е нищо друго освен бърз идиот. Ако кажеш на компютъра да се самоунищожи той ще го направи без възражение. Компютърът е добър помощник в офиса и на работното място, той се използва почти навсякъде. Но важният не е той, а ръката която го управлява. Човекът е по-важен от машината и тук науката в България трябва ясно и недвусмислено да се хуманизира в своите търсения и преценки. Консумативизмът и материалистичният хедонизъм може да бъде преодолян като се хуманизира научното търсене. В това отношение развитието на хуманитарните науки и науките за духа трябва да изживеят своя ренесанс. Но те наистина да бъдат науки за духа, преподавани и написани на български език, като се държи сметка за лексикалния фонд на Библията на старобългарски в корелация с новобългарския език и оттам да се тръгне за да се направи превод на латинизиращите и грецизиращите научни понятия. Ние се оплакваме, че имаме турцизми в езика си, но за тях си имаме български думи, понеже индоевропейският славянски език не търпи да се ограничава и замества с тюркския език. В научната лексика обаче индоевропейските латински думи застрашават да изместят българските научни понятия и така да се стигне до парадокс в развитието на науката да се появяват различни семантични езици със славянско звучение, но с небългарско смислово съдържание. Тук не става дума да се повтарят наивистичните опити на Найден Геров за “драсни-пални клечица” наместо кибрит, но става дума смислови философски категории да намерят своето старобългарско и новобългарско превеждане, защото като четвърти класически език староъблгарският и диалектните български наречия крият голям потенциал в категориалния си апарат. Латинизацията на българския речник дойде разбира се от комунизма, който е латинско понятие и заедно с диалектическия материализъм, написан философски с латински термини, завзеха голямо семантично пространство в ежедневното ни общуване. Оттам се пое щафетата от страна на модерната хуманитаристика, която подобно на своята тоталитарна идеологическа предшественица тоталитарно и интернационално ни залива с небългарски думи като модата от университета преминава в стопанската лексика и в лексиката на средствата за всеобщо осведомяване. Затова науката философия, науката история, науката социология и политология са длъжни да разработят понятиен апарат на основата на чистия български език за да се развиват автентичните представи на българския ум и да се постигне единство на духовното и умствено съпреживяване у студенти и преподаватели. Този труд е колосален, но си струва да бъде направен, защото тълковните речници(а също и чуждоезиковите), доколкото ги има, често ни представят един превод, при който чуждица се замества с чуждица и сложни словосъчетания обясняват научен и практически термин, за който може да се използва една единствена българска дума. Технизираните понятия в хуманитаристиката трябва да бъдат преоценени, защото те са и подвеждащи философски и не могат да създадат правилна перспективна картина за по-нататъшното интелектуално и морално развитие на обучаващите се студенти. Тази грешна картина се отразява и на преводите на западноевропейска научна книжнина и на преводите изобщо. Например речника на историци и фирософи бъка от технизирани понятия като структура, функция, класификация, дефиниция, райониране, излъчване, процес, дифузия, катализатор, динамика и т.н. Всички тези понятия произхождат от веществените физико-математико-химични науки. Оттук произтича впрочем и забележимия упадък на обществените дисциплини в наши дни, забелязан чрез отлива на студенти и от намаляващия престиж на университети в България и Европа. Хуманитаристите също така подценяват богословието и вярата, чрез които, ако ги разработват понятийно и терминологично, превеждайки на български език латинските и гръцките понятия те ще се измъкнат от сухия класификационен материалистичен апарат на техниката. До такава степен понятията от физиката и математиката са обезсмислили хуманитаристиката, щото на практика всички в обществения ни език говорят със сходни механизирани представи, независимо дали са математици или историци. Например в обществото ни се говори за «обществени механизми», за «политически жалони» и т.н. Представата на хуманитариста дотолкова се технизира, че стеснява хоризонта на духовния полет и ограничава вариетета на нематериалните понятия, от които чакаме с надежда да ни измъкнат от кризата на бездуховността и аморалността. Хуманитарните знания, може би защото повечето са кабинетни като нямат пряка връзка с живия живот и поради което не се познават въжделенията на хората, пък и тези въжделения не се отчитат, хуманитарните знаия имат наркоманна зависимост от понятия като «лаборатория» и «експеримент». Макар, че някъде наричат аудиторията на професорите по етнология «лаборатории», хуманитаристите все още не съумяват и няма да могат да проведат успешен експеримент, защото тяхната задача не е такава. Впрочем комунизмът беше кабинетен експеримент на философи-икономисти, който експеримент взе толкова много жертви от страна на човечеството и ако историята ни представя сериозно доказателство за несръчност и недалновидност на духовното поприще то това е именно историческият материализъм и неговата претенция за наукообразна всеобхватност, която всъщност дехуманизира и отнема духовността на човека. Ако не се държи сметка за широтата на човешкия дух и ако се отнема правото на хуманен избор, където човек да бъде център на вниманието, а не икономически изпълнител или подизпълнител, то тогава и пазарната икономика ще се лиши ог своя груб меркантилизъм и може да се впримчи в благородни социални проекти, които за разлика от социализма няма за бъдат принудителни трудови лагери, а ще бъдат място, където ще разцъфтяват всички сфери на човешката дейност, защото българският обществен живот като всеки етносоциален организъм има нужда от баланс и равномерност на занятията в него. Хуманитарните науки носят отговорност и за политиката, затова тяхната стабилна хуманизация и обвързването им с религиозните системи ще доведе до очовечаване на целия спектър на българското историческо битие.
Българската наука следва да обръне внимение и върху българското училище като разпространява там ценностите на българознанието. Понастоящем в средните училища и хуманитарните гимназии не се изучава българска етнография, не се познават сборниците на БАН с народни умотворения, българската литература е застинала в своя канон отпреди 1989г., а философията на историята е оставена да бъде тълкувана от материалистични и атеистични позициии. Във философията в средните училища почти не се преподава християнство и не става дума за православието, българските достижения отпреди 09.09.1944г. в областта на психологията и философията не се познават. Не се познават и съвременните духовни и интелектуални течения, които не са християнски, но са част от информационно-културното поле на българската мисъл и учениците трябва да имат представа за тях. Като се добави извънуичлищният акцент върху фолкпесните, чийто елементарен текстови и музикален фон стеснява кръгозора на по-интелигентните ученици, то ясно ще се види, че нужната връзка между висше образование и училише не е изградена на здрави и функционално ефективни основи. В тази насока има да се работи, защото младтие хора са капитала на България и този капитал трябва да се обгрижва и да носи духовни и материални плодове.
Навремето като ученици в епохата на късния социализъм не сме имали проблеми с носенето на дънки, нямахме проблеми със слушането на рок и поп музика, почти нямахме проблеми с носенето на дълга коса. Напротив. По бригади ни организираха дискотеки и забавления със западна музика, а в учебниците по естетика за средните училища имаше илюстрации на младежко спортно облекло, което беше представено от снимката на дънков костюм. Като ученици нас не ни интерсуваше плановата икономика и не си задавахме въпроси за диалектическия материализъм, макар да го изучавахме в училищата. Не се интерсувахме и от международното положение, защото знаехме, че информацията е деформирана от органите на пропаганда на управляващата комунистическа партия. Но ние живо се интересувахме от съдбата на България, от нейното място в света, от истинската история на българския народ, от неговите премеждия и успехи и от това каква е съдбата му – да стане народ подизпълнител или да бъде народ-водач с вселенска мисия, където разбирането за истина и лъжа, за добро и зло да имат метафизични измерения, а не да бъдат конюнктура и игра на случая и лицемерие, за което впрочем беше обвиняван и комунизма. Ето това бяха големите въпроси на битието за нас и ние вярвахме, че ще можем да ги преодолеем. Днес една голяма част от бившите ми съученици са емигранти, други са успели бизнесмени, а трети са обикновени хора, останали да живеят в обетованата за тях България. Моето пожелание към тях е да вярват в мисията на българския народ и да изпълнят дълга си към него и към истината, така както се кълняхме в ученическите си години, водени от ясното съзнание, че нашата личностна мисия не е “да строим живота нов” на социализма, а да строим истинския духовен и интелектуален живот на тази България, която толкова много, абсолютно идеалистично, обичахме.
© Стефан Чурешки
Подбрана библиография на автора
Научни публикации
Чурешки, Ст., «Отношението "българи-хуни-скити" в ранносредновековните текстове според една интерпретация на известен пасаж от Именника на български ханове», сп.Минало, 1998, кн.1, с.13-22 .
Чурешки, Ст.,"Християнство и история. Към философията на българската история",С.,1998
Чурешки, Ст., «Античните племена от степите на Евразия и българите до 681г. Преглед на античните и средновековните документи.», Доклад, четен на конференцията "Древните българи преди 681г.", състояла се в СУ"Св.Климент Охридски", 1998
Чурешки, Ст. "Един различен поглед върху вярата на ранносредновековните българи според някои успоредици в средновековните и античните извори", Минало,С.,1999, кн.1,с.5-25
Чурешки, Ст. "Народностното име и произходът на българите според някои антични и средновековни свидетелства", Минало,С.,2000,кн.1,с.20-35
Чурешки, Ст., «Грешките, неточностите и заблудите в учебниците по история», С., 2000
Чурешки, Ст., «Римокатолическата пропаганда и българската история .Към философията на българската история», В.Т., 2001
Чурешки, Ст., «Кратък очерк относно историята на християнското изповедание», сп.Съвременник, бр.2,2004, с.474-502
Чурешки, Ст., «Православието и комунизмът в България 1944-1960г.», С., 2004
Чурешки, Ст., « Историческата логика във философията на българската история», сп.Разум, кн.1, 2004, с.56-79
Choureshki, Stefan, «An observation on the getic-schythian ethnic ahd cultural interactions in the 8th.-5th. Century BC : Contact in motion», in: Thracia 11, Studia in honorem Alexandri Fol, Serdicae,1995,pp.181-190
Публикации в печата
Чурешки, Ст. " Християнство, политика и национална идея", в."Капитал", 30 юни-6 юли 1997г., с.55
Чурешки, Ст. "Левски в измеренията на светостта", Литфорум, бр.26, 9-15.07.1997, с.1-7
Чурешки, Ст. "За християнството и Яворов", Литфорум, брой 1, 1998, с.3
Чурешки, Ст. "Необходима или излишна е националната доктрина на България", в."Македония", 31.01.1998, с. 6
Чурешки, Ст. "За България приемането на православието е било достойният, а не пресметливият избор", в."Континент", 09.10.1998, с.27
Чурешки, Ст. "Македония и българската самоличност", в."Македония", брой 45,09.12.1998, с.5
Чурешки, Ст. "Пак марксизъм-ленинизъм", в."АзБуки", бр.12,2000,с.6
Чурешки, Ст., «Възпитанието в християнски добродетели – възможно пожелание за българското учлище», в. «Аз Буки», бр.40, 2004, с.14
Чурешки, Ст., «Съвременното езичество», в. «Сега», 09.05.2005, с.12
Чурешки, Ст., « За Орфей и националната идентичност», в. «Сега», 19.09.2005,с.13
Чурешки, Ст., «Християнство и национализъм в България», в. «Сега», 03.10.2005, с.12
