Македония, четиринадесети век: Саможертвата на българките-робини

Известно е, че съпротивата на българския народ срещу завоевателите от Анадола се води с безпощадни битки, които продължават през целия ХIV век. За да изтощи и смаже тила на упорито бранещите се българи, врагът полага неимоверни усилия да разбие и техните семейства. Десетилетия наред със силата на меча османските мародери фанатично налагат над християнското население удобни на тях нови нрави, чужди на гордия и свободолюбив дух на българина. Правата и личната свобода на българските граждани сериозно се нарушават, поради фрапиращите различия в религиозно и етническо отношение между победени и победители.
През тези тежки години поданиците на отечеството намират яка опора в семейството и в християнската религия. Те не разграничават понятието "българин" от понятието "християнин". Опитът, знанията, културата, празниците, обичаите, употребата на общ език, на едни и същи песни, родовите семейни традиции укрепват устойчив семеен морал, който се опълчва против натрапваните чужди приоритети, необичайни за душевността и манталитета на балканеца. А българката – съпруга и майка, е обединяваща фигура във всяко семейство, което представлява изграден жизнен етносоциален организъм с трайна историческа памет. Жената е опората на мъжа в схватките с поробителя, който нагло я оскърбява и грубо я унищожава. Най-непокорните и достолепни българки чуждоземният окупатор започва да "пласира" като робини по тържищата на Черноморските и Средиземноморските пристанища, над които тогава турците имат власт.
Едно от основните средища за продажба на роби от онова време е и остров Крит с главно пристанище Кандия. Тук действа нотариусът на италианския търговец Маноли Брешиано, в архивите на когото са открити преди години нотариални актове от май 1381 г. Правени са в хронологичен ред един подир друг в сбита форма с точно означени национална принадлежност, рождена дата и родно място. От 300 нотариални актове 250 са за робини – българки от София, Варна, Скопие, Велес, Прилеп, Охрид, Битоля, Костур, Дебър, Мелник, Воден, Струмица, Кърджали, Месемврия и др. Посочени са характерни имена – Кали, Мария, Ирина, Стамата, Теодора, Параскева, славянобългарските Даша, Мила, Стана, Добра, старобългарските Пукола, Драгица, Гюша. В много от актовете се промъкват битови подробности, от които става ясно по какви причини и при какви обстоятелства българките са заставяни да се лишават завинаги от бащиното си огнище. На питането от где е родена, робиня Ирина отговаря: "Из Мелника". И по-нататък продължава: "Поругаха се с децата ми и се нагърбих да се овардя с кама." В друг акт следва още по-драматично обяснение: "Кандия, 5 юни 1382 г., робиня Мила от Прилеп. По нощите ме поругаха турци. Детето ми насилиха. С брадва се вардих в нозете."
За злощастната съдба на българките робини от Македония през ХIV век се знае твърде малко. Техният стоицизъм, проявяван при непосилни условия на обречени на вечно изгнание далеч от бащините огнища, се равнява на онези върхове на нравствените висоти, описани и възпети от светилата на световния дух. Тези велики българки, преживели мъченическата одисея на жертви, обречени на вечно страдание, заслужават за увековечаване на паметта им да бъде издигнат паметник на робинята от ХIV век с изписването на опазените за историята имена. Техните изяви, великото им жертвоприношение и непокорното им отблъскване на всички опити да загубят и забравят вяра и род, трябва да бъдат обезсмъртени със знак на благодарност и признателност.