Архим. Пахомий: „Искаме да запалим евангелския огън в сърцата на учениците“

Архимандрит Пахомий е роден в София през 1978 г. На 27 юни 2002 г. е постриган за монах в Дивотинския манастир. Същата година на 12 октомври е ръкоположен за йеродякон от тогавашния софийски викарий Знеполски епископ Николай. Месец по-късно в старинния столичен храм „Св. Петка“ е ръкоположен за йеромонах. От 2002 г. е игумен на Дивотинската света обител, а от юни тази тодина е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“…

Ваше Високопреподобие, Честито Рождество Христосо! Готови ли са сърцата и душите ни за Родения в бедна пещера Христос?

Честито Рождество Христово! Велика е тази радост и в тези дни човек е готов да поздрави и прегърне всички хора! Нека Божията благодат бъде винаги с всички човешки същества – Божии деца! Бог стана Човек и бе положен в ясли – кротък и смирен! Ние трябва да разберем същността на Неговата кротост и величието на думата смирение. В отговор на Неговото смирение ние също трябва да се смирим и да Го приемем –  Бог е дошъл сред нас като Младенец, като Дете!

Вече станаха 6 месеца откакто сте ректор на Софийската духовна семинария, какво Ви мотивира за новото Ви поприще ?

Няколко години съм бил игумен на Дивотинския манастир „Света Троица”. Беше ми гласувано доверие от Св. Синод, за което много благодаря, да бъда избран за ректор.  Наистина, попрището ми като човек, живял дълги години в манастир, вече като ректор на Софийската духовна семинария коренно се промени. Манастирският живот изисква уединение, усамотение, а днес, като ректор на Семинарията животът ме изправи пред много нови задължения.

Моята връзка и опит от Семинарията е на човек, който е завършил двегодишния паралелен курс. В такъв смисъл имам представа и идея за желанията и интересите на семинаристите.

Да, но след манастирското уединение тук се оказахте в центъра на София и макар стените да са големи и дебели, преходът е сериозен.

Това е въпрос на Божие призвание и на подвиг за всеки християнин. Християнинът трябва да се стреми към подвига, не само да осъществява обикновените си, ежедневни желания, а да направи повече – да направи Божието. И да отговори на Божия призив, защото „Господня е земята и онова, което я изпълва”. Тогава може да се надява на Божията благодат и подкрепа. Вярвам, че Семинарията трябва да продължи да бъде крепост на духа. Това е изключително важен дълг за нас, за мен, като нов ректор.

В момента колко ученици учат в Софийската духовна семинария? Какви са възможностите, какъв е капацитетът и какво е нивото, което заварихте? Ако го сравните например с опита по време на Вашето обучение тук преди 16 години?

Семинарията е училище с изключително големи традиции. Нейното строителство започва през 1902 г. Тогава основният камък е положен от княз Фердинанд. Виждаме една дълга история, в която Семинарията е изграждала, надграждала, като е преживяла и различни перипетии по време на комунистическия режим, когато тя е била преместена от столицата и настанена в Черепишкия манастир. Там тя успява да продължи добрата традиция и дава много добри плодове. В това време на гонение в Черепиш завършват много от днешните преподаватели в Софийския богословски факултет и останалите богословски факултети, в Софийската и Пловдивската духовна семинария. Това са хора, които, смея да кажа, познават аскетичния живот от най-ранна възраст. В един много труден момент те са решили да посветят живота си, детството си, да се обрекат на бъдещи лишения, защото се е знаело какво ги очаква. Всеки, завършил Семинарията, е бил подложен на обиди, цял живот е носил печата на това, че е семинарист, бил е подлаган на унижения, преследвания, проблеми. След Семинарията следват трудови войски, понякога и уволнявания на родителите от работа. Но тези хора са имали благата надежда, че един ден Господ ще устрои така, че ще настъпи момент хората да могат свободно да изповядват вярата си, да се образоват във вярата си, да се върне духовното в живота на българина. И когато през 1990 г. Семинарията беше върната на Църквата, настъпи един голям подем, видяхме голямото желание на хората да се върне духовното образование в живота на българския народ. Деветдесетте години бяха благодатни за възраждането на духовното образование и църковния живот. През тези години в семинарията имаше много ученици. Казвам това, защото и аз бях един от тези ученици и съм очевидец. Сега, поради демографските проблеми, ниската раждаемост, огромната емиграция, както и заради невъзможността на Църквата да вложи своя катехизаторски ресурс в българското училище, виждаме, че децата с интерес към вярата намаляват. При нас също са малко. Не беше лесно да сглобим паралелки. Но с Божията помощ успяваме.

Виждам своята задача като ректор да дадем възможност на всяко семейство в България да се запознае с това какво е Семинарията, какво представлява семинарското образование и семинарския живот. За мен е изключително важно да отговоря на въпросите на родителите. Тяхната роля е важна. Те могат да помогнат на своите деца да намерят своето поприще.

За всеки един родител най-скъпото и най-свидното е неговото дете. И тук е моментът да кажа на родителите, че те трябва да бъдат напълно спокойни за своите деца, когато ги записват да учат в Семинарията. Децата тук не само че получават едно добро светско образование, но получават и едно добро духовно образование. И не само това – тук те получават класическо, добро възпитание. Смятам, че образователният модел на Семинарията предлага път към одухотворяване на средното образование и успешно съчетава поднасянето на знания с възпитателния ефект на учението за Бога и нравствеността.

Наскоро си припомних мисълта на приснопаметния Неврокопски митрополит Борис, че българското училище не само трябва да образова, а и да възпитава. Съвременните ученици могат да имат добри оценки, да знаят няколко езика, да могат да кандидатстват навсякъде – в България и в чужбина, и въпреки това да им липсва духовната рамка на възпитанието. За съжаление, възпитанието остро липсва в нашето училище. Голямото предизвикателство за Софийската духовна семинария е да се старае да възпитава. Това предизвикателство е трудно, но в същото време е безценно.

Детската душа се нуждае от духовната храна, която дава Църквата. Ние всички се нуждаем от тази храна, независимо дали разбираме или не разбираме това.

Факт е високото ниво на образованието, което предлагаме в Семинарията. Много от тези, които са я завършили, стават свещеници. И това е хубаво. Да, вярвам във високото ниво на семинарското образование. Моето искрено желание е нивото да се повиши още повече.

За нас са важни резултатите на външното оценяване. Нашите ученици получават добри резултати на външното оценяване, но проблемът е, че децата ни като брой са малко. Надяваме се, че с времето ще можем да привлечем повече ученици и да постигнем по-добри резултати. Една от целите ми е точно тази – децата, които учат тук, да са наясно, че не са задължени да станат свещеници. Да не смятат, че те непрекъснато ще носят печата на семинарията и техните приятели непрекъснато ще им викат: „Попе, попе!”, като някакъв прякор или обида, клеймо. Нашите деца получават едно изключително добро образование и целта ни е да ги възпитаме. Но още по-голямата ни цел е спасението на човешката душа. Затова за мен, за нас всеки ден е важно да си го казваме: тук сме, защото Бог ни е призовал. Благодарни сме и сме щастливи да сме тук, в това необикновено училище, за да се учим и да вървим по пътя на спасението.  И доброто общо образование, и владеенето на чужди езици, и уменията, знанията за богослужението, за музиката, са елементи, стъпала към основната цел: спасението на човешката душа. Най-важната наука тук. В това е нашата отговорност и щастие.

Много от родителите се нуждаят от катехизация. Замисляли ли сте се дали може да се предложи катехизация и на тези хора?

Може би около 99% от учениците са насочени към Семинарията и подпомогнати от своите родители. Разбира се, че усилията на нашата църква ще продължават да бъдат в посока на въвеждането на вероучение в училище. Важно е и в повече църкви да има неделни училища и да се работи с децата. Съгласен съм, че трябва да се катехизират родителите. Замислял съм се за създаване на катехизаторски курсове за родители, в които да включим капацитета и уменията на преподавателите от Богословския факултет и Семинарията.

В голяма степен ни помага и т.нар. паралелен курс на семинарията. Това са мъже, които са завършили средно образование, голяма част от тях са завършили и висше образование, работят и имат различни професии. Те учат две години в паралелния курс и получават образование с добра практическа насоченост. В голям процент тези хора записват своите деца като редовни ученици.

Вие идвате от манастир, а манастирските хора са носители на молитвата. Смятате ли по някакъв начин да преподадете важността на молитвата за живота като основна? Може ли църковното лицемерие да се излекува с молитва?

Благодаря за този въпрос. Той ме вълнува непрекъснато като духовник и християнин. След избирането ми за ректор имаше коментари, чеи човек, който дълги години е бил игумен на манастир и обича монашеския живот, едва ли не ще доведе манастира в Семинарията. Искам категорично да кажа, че това няма да се случи!

Софийската духовна семинария е средно общообразователно училище и тук децата идват да се образоват и след това да се реализират, да станат добри хора и добри християни. Ще позволя на моя минал опит да ми помогне, а не да ми попречи като ректор. Но моето желание е децата да разберат важността на духовния живот. Ние тук трябва да помогнем, да предложим познание за духовния живот. Къде другаде, ако не тук. Молитвата, любовта, кротостта, целомъдрието, търпението, милосърдието, всички добродетели са важни за духовния живот. А добродетелите, както вече казахме, е нужно да се възпитават. Децата в Семинарията трябва да имат отношение към духовния живот. Дали те ще станат духовни или не е техен избор. Ние не можем да им налагаме нищо. Това, което сме длъжни да правим, е да даваме знания и личен пример.

Основен проблем за мен, за нас като преподаватели и християни в семинарията, е липсата на духовен интерес вучениците. Още по времето, в което аз съм учих тук,  се забелязваше липсата на духовен интерес. Ако детето не вижда смисъл или му липсва мотивация, значи не сме направили достатъчно. Няма вълнение при срещата с духовното. Няма вълнение в духовния живот, откровение, радост. Нашето училище е пълен пансион, отговорни сме.  Наша е задачата да разбудим огъня на духовното в душите на нашите деца. Да ги научим как да го пазят, да не намалява, да не гасне. Това е евангелският огън. Искам да можем да го запалим и те да го носят в себе си навсякъде, където отидат след това. Ако знаят колко хубава е тази мисия! За мен тази благодатна задача е основна, за мен, за колегите, за всички работещи и живеещи тук. Тези наши деца са ни поверени и ние им дължим огромното си внимание, любов, отговорност, труд и грижа 24 часа ден след ден, защото те живеят тук. Нашите усилия са насочени към духовния смисъл и интерес, смятам, че това е най-важно.  Християнството се живее.

След като се запознах с нашите преподаватели, мога да кажа, че при нас има хора, които много добре познават материята, която преподават, и могат да бъдат добър пример за учениците. Преподавателите, които работят при нас, горят и живеят в материята, която преподават. Аз съм имал такива преподаватели и никога няма да ги забравя. Стремежът ми е всички преподаватели в Софийската духовна семинария да са такива. Когато преподаваш и си пример с живота си, ти преподаваш по евангелски. С пример и живот се помага най-добре. Така ще бъдем полезни за всички хора – родители, близки, познати, деца и възрастни.

Какъв е моят личен опит като духовник: предстоя пред Светата Трапеза на светата Литургия. Там, в олтара, пред Бога не мога да бъда лицемерен, нито мога да играя театър. Там трябва да бъда свещенослужител, да горя с цялото си внимание, с цялото си сърдечно разположение и не мога да се преструвам. С  цялото си същество стоя пред Светата Трапеза и пред моите очи става най-великата Тайна – претворяването на Тялото и Кръвта Господни.

Ние всички сме една общност, едно цяло и великата Тайна няма начин да не докосне сърцето с благодатта. Нашето училище е ценно с практиката, прекият опит в църковния живот, в Църквата, който дава. С това  сме уникални. Видях, че децата ни са изключително чисти, благодатни и с голямо сърдечно разположение вървят по пътя на Христос.

Дали Вашите ученици избират за духовници семинарските свещеници и Вас, или търсят начин да се изповядат на други места?

Учениците ни са напълно свободни да избират кой да ги ръководи духовно. Разбира се, тук преподавателите-свещеници сме изцяло на тяхно разположение. Но много от нашите ученици са от свещенически семейства и могат да се изповядват навсякъде, където са избрали. Тук се служи света Литургия на големи празници и в неделя. Имаме няколко големи ваканции, в които учениците ни се прибират по родните си места. Изобщо тук, в Семинарията, въпреки 24-часовия пансион, се стараем да се отнасяме с респект към личната им свобода и избор, който биха направили . В този смисъл – готови сме да изповядваме и да ръководим духовно младите хора тук, ако има желание от тяхна страна.

Бихте ли направили дни на отворените врати, в които да покажете на всички какво се случва в това необикновено училище?

Разбира се, имаме желание и предвиждаме такива дни, в които всеки да може да зададе своите въпроси и всяка една душа да се запознае и да достигне до Бога. Ако това е начин един човек да достигне до Христос, да се запознае с ритъма на семинарския живот, да се докосне и види нещата “от кухнята”.

Моето желание винаги е било да имаме представителен състав, който да покаже красотата на църковните песнопения, техния дух, молитвеност на повече хора. Голям труд се крие зад подготвянето на добре звучащ хор. Понякога за добрата подготовка на един певец са нужни няколко години и знаете, след петата година учениците ни завършват и процесът започва отново.  Но зная, че чрез църковната музика често хората тръгват към вярата. Бих искал да продължим традицията и да имаме състави, които да ни представят навсякъде, където биха ни поканили, ще работя за това.

Отделя ли се внимание, освен на музиката, и на другите църковни изкуства – иконописта, дърворезбата, везбата, църковната мозайка и останалите църковни изкуства?

Моето искрено желание е те да навлязат, да се запознаят с църковните изкуства. Това са млади хора, които искат да се забавляват, те са буйни, шумни, шегуват се, кипят от енергия. Но истината е, че ако има начин съкровищата на Църквата да им бъдат представени, да бъдат въведени в църковното изкуство и да бъдат спечелени за него, те ще работят с голямо желание. Заварих иконописна школа тук, преподавателката е забележителна – тя е един от най-добрите ни зографи – Елеонора Караиванска. За мен беше прекрасен резултатът, който тя е постигнала с шест-седем деца. Иконите са много красиви, но не само това – децата познаваха правилната технология, четяха молитви, постеха по време на работа, точно, както Църквата е приела да се прави. Детските творби ме направиха щастлив. Вярвам в развитието и бъдещето на такава семинарска школа и благодаря за чудесната работа! Най-вече – децата се вълнуваха искрено от това, което правят.

Имаме и човек, който се занимава с дърворезба. Той с удоволствие показва основни техники в резбарското изкуство. В началото сме на създаването на група по църковна дърворезба.

Моето желание е учениците ни да се занимават, да откриват и да развиват своите таланти. Впечатлен съм от постигнатото. Освен класическото образование и дълбоките богословски знания, за нашите възпитаници е открит и пътят към високото и рядко майсторство в различните църковни изкуства.