За покаянието и духовната борба
Източник: сп. Мирна, бр. 13
Целият ни земен живот, от раждането до последния ни дъх, в края си ще застане пред нас като един цялостен акт. Неговото съдържание и качество ще могат да бъдат видени в един миг. Представете си съд от идеално чисто стъкло, пълен с вода; от пръв поглед може да се каже чиста ли е тази вода или не, и доколко е чиста. Тъй ще бъде с нас след преминаването ни в другия свят. Всяко едно, макар и мимолетно, движение на сърцето или мисълта ни, оставя следа в общата сума на нашия живот. Да предположим, че за целия срок на земното ми съществуване през сърцето ми един-единствен път е пробягнала зла мисъл, например за убийство (вж. Мат. 15:19). Тази единствена мисъл ще остане като тъмно петно върху тялото на моя живот, ако не бъде изтръгната чрез покайното самоосъждане. Невъзможно е да бъде скрито нищо: “Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае” (Лук. 12:2-3). Често се самоуспокояваме, мислейки си, че никой не ни е видял, или че никой не знае за какво мислим или какво правим. Но когато сме изпълнени с грижата за подготовката ни за вечността, всичко се изменя, и ние се стремим да се освободим от всякаква тъмнина в нас.
“Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Иоан. 1:8-9). Чрез искреното си разкаяние, придружено от решително самоосъждане пред Бога и хората, вътрешния човек се очиства, и водата в съда, прекарана през духовния филтър на покаянието, се възвръща към своята чистота. Когато се изповядвам, обвинявам себе си във всички злини, защото в целия свят не намирам такъв грях, който да не съм сторил, па макар и с мигновено умствено докосване. Самата възможност за едно такова движение на духа ми е показателна за греховното ми състояние. И кой може да бъде напълно уверен, че е извън властта на посещаващите го страстни идеи? И къде е гаранцията, че мигът на докосването на лошия помисъл до мен не ще се превърне във вечност?
Молитвата, принесена на истинния Бог по подобаващия начин – “с дух и с истина” (Иоан. 4:23) е нетленно, неразушимо битие. Психологически можем да забравим за нея сред житейската суета, но тя вечно бива пазена от Самия Бог (вж. Лук. 10:42). В деня на възкресението и съда, всичкото добро, което сме сторили в продължение на целия си живот, ще застане редом с нас, оправдавайки ни; и обратно, всичкото сторено зло ще ни изобличи, ако не е било принесено съответстващото покаяние. Лошите постъпки и недобрите думи могат да бъдат изтрити от душата чрез сълзите на покаянието, колкото и странно и логически невъзможно да ни се струва това. Разбира се, лекуват се отрицателните последици на греха върху нас, изчезва отрицателната сила на извършените от нас действия по отношение на ближните; пълнотата на живота се възсъздава от божествената сила, но не чрез едностранното вмешателство на Бога, а винаги в съединение с покаянието и разположението на хората, защото Бог нищо не прави с човека без участието на самия човек.
От пътищата, водещи до опознаването на нашите грехове, най-важният е вярата в Христовата Божественост, заради която върху човека слиза любовта на Светия Дух. Позналият от опит светия огън на Божествената любов естествено се стреми да пребъде в това благодатно състояние. И ако той извърши каквото и да било на дело или само в едно вътрешно движение, последица от което е отслабването на чувството за Божията любов, то самото намаляване на благодатта, без каквито и да е рационални психоанализи, е показател за нашето отстъпление от Божията Правда. Тогава духът ни устремно се обръща към Бога с покайна молитва, чрез която идва и опрощението като възстановяване в любовта. И колкото по-голяма е била опознатата благодат в часовете на посещенията на Светия Дух, толкова по-болезнено и дълбоко е разкаянието. Такъв човек живее пред Бога в простота, като че ли без разсъдъчни размишления, воден от любовта и от страха Божий; такъв човек може да възлезе дори до съвършенство в светостта, без сам да подозира това (вж. Лук. 17:20).
Друг път за познанието на греха е когато човешкият дух поставя себе си пред съда на словото Божие. Чрез разумен контрол на своето вътрешно състояние той се убеждава, че не пази заповедите, и по силата на това принася покаяние. За да може този път да го приближи до търсеното, е необходимо усърдно поучение в закона Господен, понеже “широка е заповедта Божия” и “углубишася зело помишления Господни” (ср. Пс. 118:96; 91:6).
Човешката съвест и ум по своята способност да проникват в областта на Духа стоят много по-ниско от дадените ни заповеди (вж. Иоан. 3:20). За пълнотата на покаянието е необходимо да се върви и по двата пътя – на сърцето и на ума, които сетне се сливат в едно в акта на същинския вечния живот. “Бог е любов” (1 Иоан. 4:8), Той познава Себе Си и нас по абсолютен начин и всичко в Него е едно. Тъй и човекът трябва да стигне преди всичко до състоянието на Божията любов, а сетне до богопознанието (вж.1 Иоан. 4:7,8) и до самопознанието; до проникването в предвечната идея на Бога за Човека.
“И рече им: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи.” (Лук. 24:46, 47). Неизразимо велик е дарът на покаянието – с него е свързано проникването на нашия дух в Тайната на безначалния Бог и наш Отец. Не другояче, а само чрез покаянието ние битийно възприемаме Откровението – какъв е бил замислен човекът преди сътворяването на света в предвечния Съвет на Светата Троица.
В началото на покаянието преобладава горчилката, но скоро след това виждаме как в нас прониква енергията на новия живот, извършваща чудесна промяна на ума. Самото покайно движение се показва като откриване на Бога на любовта. Пред духа ни се откроява все по-ясно неописуемо великолепният образ на Първозданния Човек. Съзрели тази красота, ние започваме да осъзнаваме на какво страшно изкривяване е била подложена у нас първичната идея на Твореца за нас. Изхождащата от Отца Светлина, ни дава “познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа” (2 Кор. 4:6). Сам Той е казал: “Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец” (Иоан. 6:44). Благодатта на покаянието разкрива у нас образа на Сина Отчий. О, колко болезнен е този процес! През сърцето ни преминава меч с нажежено острие. И как да говоря за ужаса, който ни овладява тогава? И как да опиша този акт на нашето възсъздаване от Бога? Образът на Единородния и единосъщен на Отца Син и Логос възпламенява в нас силното желание да Му се уподобим във всичко. И отново се оказваме в парадоксално положение – страдаме, ала с друго, неведомо преди страдание. Това страдание ни вдъхновява, а не ни убива. В него съприсъства една нетварна сила. Ние сме хвърлени в Божията безпределност. Ние сме в изумление от извършващото се вътре в нас събитие. Ние сме обсебени от неговото величие. Ние се свиваме, смаляваме се до крайност в съзнанието за самите себе си и заедно с това Бог идва да ни прегърне, подобно на евангелския Отец (вж. Лук. 15:20). Страхът и трепетът си отиват от нас, давайки място на “удивлението от Бога”. Той ни облича в скъпоценни одежди; украсява ни с високи дарове, а най-големият от тях е всеобхващащата любов. Нашето първо, покайно страдание, се превръща в любовна радост и сладост; сега любовта приема нова форма – на състрадание към всяко, лишено от Божията Светлина, същество.
Грехът винаги е престъпление срещу любовта на Отца. Той се проявява като отдалечаване от Бога и като скланяне на волята ни към страстите. Покаянието винаги е свързано с въздържане от греховни влечения. И извън християството се води борба с някои страсти; в хуманизма се правят опити да се преодолеят едни или други пороци; но доколкото отсъства познанието за дълбинната същност на греха – гордостта, този зъл корен си остава неизтръгнат и трагизмът на историята не престава да нараства.
Откъс от книгата "Ще видим Бога както си е"
