А неправославните?

Изключителните претенции на Църквата

За много хора безусловното заявление на Иисус, че Той е Единият истинен Бог и Спасител на света, се явява едно от най-трудните за приемане неща в християнското учение. Това твърдение звучи предизвикателно не само за хора, които не са членове на Църквата, но и за някои (поне на вид) нейни членове – скандалното му звучене е просто неизбежно.

В различни нехристиянски среди демонстрират силна непримиримост към твърдението, че Иисус е Единият Бог и Спасител на света. И все пак става дума за реално изречени от Христос слова, пред които почтеният ум не би могъл да си затвори очи. Тук нека припомним вярното заключение на К. С. Луис и някои негови съидейници, че по силата на логиката три са възможните причини, които могат да обяснят изричането на тези думи от Христос: 1) Имаме налице безумство; 2) Имаме налице лъжец; 3) Имаме тъкмо Този, за Когото Иисус се представя. Да, никой не е длъжен да приема за верни Иисусовите думи, само че да се твърди, че не ги е изрекъл, е просто нелепо. Истинският християнин трябва да приема с цялата си душа и с целия си ум всички онези изключителни неща, които Господ е изрекъл за Себе Си, били те скандални за света, или не.

Именно такива необикновени по своя характер Господни слова дават основание на Църквата да изповядва, да вярва и да проповядва, че Единият Спасител на света, Иисус Христос, има Едно Тяло, и това е Неговата Църква. Ние, православните, вярваме в Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква и за нас е повече от ясно, че това е Православната Църква. В днешните плуралистични общества, като тези в Северна Америка и Западна Европа, определено не се радва на особена популярност твърдението на Православната църква, че е едната, единствена Църква, която Иисус е основал, само че в същността си това твърдение се явява неотменно логично следствие от заявените от Иисус слова: то е просто свидетелство за истината, че Бог (Отец, Син и Свети Дух) е Един и спасението ни е ДАРУВАНО единствено чрез Него и в Него.

Преди да се оставим да ни смутят твърденията на Църквата, нека първо се уверим дали всъщност не ни смущава самата идея за Бога. Единственото спасение от отчаянието, греха, смъртта, тлението, отчуждението от ближния и от Бога, това е Иисус Христос. Спасението е в съединяването ни с Него в Неговата Църква. В постмодерния плурализъм не се вписват нито твърденията, които Иисус прави за Себе Си, нито това, което Православието заявява за своето изключително място. Само че една е Истината и тя се казва Иисус.

Не бива да отричаме, че изключителните по своя характер твърдения за Христос и Църквата звучат непоносимо, когато ги прогласяват високомерни души, чужди и безразлични към добродетелта на смирението. Никой православен християнин няма оправдание да се възгордява или пък да си въобразява, че щом по всички видими показатели е член на Църквата, това му гарантира място на сватбената трапеза на Агнеца. Самомнителното и арогантно поведение от страна на православни е нанесло върху по-чувствителните хора огромни щети – по своя мащаб те навярно са съизмерими с щетите, причинени от всички антихристиянски настроени, постмодернистки научни дейци, взети заедно.

Нека помним, че това, кой да бъде спасен, и кой – не, го решава единствен Иисус Христос. Свещеното писание ни учи, че не всички в Църквата ще получат спасение и че има освен това хора, които макар и да не са с видима принадлежност към Църквата, по своята душа са близки и обични на Господа. (Колко пъти еретици-самаряни проявяваха спасителна евангелска вяра?) Иисус е върховният Съдия на всички хора. Във великия последен ден ще се изправят за последен съд пред Господа абсолютно всички човешки същества, живели някога на планетата. Един от стиховете за Иисус в Никео-Цариградския символ на вярата обобщава много точно цялото Предание: „и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви”.

Смесване на овците и козите

Много можем да говорим за това, кой ще бъде допуснат на сватбената трапеза на Агнеца, но да изкажем всичко не можем. Единствен Господ знае цялата истина за спасените и за изгубените души. Бог е Любов. Той е справедлив и милостив. На никого няма да му бъде несправедливо отнето правото да застане пред Бога и да получи благодатта на незалязващия ден. Но изненади на този ден ще има много и една от тях ще бъде тази, че радостта на Царството ще се отнеме на мнозина, които са смятали себе си за хора със стабилни позиции в Православната църква!

От позицията на земния човек Едната, Православна църква има и видима, и невидима страна. Невъзможно е да познаем Църквата в нейната абсолютна пълнота. Църквата си остава Великата тайна и част от нейното естество продължава да бъде скрито в тайната на Божието въплъщение. Можем да говорим много за видимата страна на Църквата, но не можем да проникнем в дълбините на нейната същина. Не бива да забравяме това, когато коментираме или говорим на хора, които видимо не са членове на Православната църква.

Всички човешки същества са изначално сътворени по образ и подобие на Бога. Кръстът е едно от доказателствата за любовта Господня към всички нас. Не е изключено у някои хора да съществува скрита, невидима, непълна връзка с Господа, а оттам – и с Неговата Църква. Православните християни имат задачата по всяко време и на всяко място да търсят, да привличат и да приобщават към Църквата такива хора и общности. Вярата у човека е дарба, която не бива да потъне! Знаем, че Господ иска всеки човек да се съедини с Него.

Знаем известни неща за това, къде е мястото на Църквата и кои са нейните членове. Знаем даже имената на немалко хора, които със сигурност ще бъдат сред поканените на сватбената трапеза на Агнеца. Сред тях несъмнено ще получи място Пресвета Богородица. Сред поканените ще бъдат св. Йоан Кръстител и пророците. Така също – Дванадесетте и Седемдесетте апостоли, а редом с тях – евангелистите, св. ап. Павел и многобройните му помощници и спътници. Там ще бъдат светите мъченици, които са милиони на брой, а предводителят на всички тях ще бъде св. Стефан, Първосветителя. Светите отци Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Атанасий, Кирил, Лъв, Амвросий, Августин, Григорий Велики, Максим Изповедник, Григорий Палама и останалите Отци на Църквата – всички те ще бъдат там. Богочтимите монаси и монахини, просияли със своя благочестив живот в пустини, тъмни лесове, отдалечени острови, обикновени градове и най-различни други места по земята, а техни предводители ще бъдат светите Антоний и Пахомий. Сред поканените ще бъдат просияли в Бога императори и владетели, а заедно с тях и най-обикновени хора, живели на земята с необикновена вяра. Знаем имената на стотици прославени в Бога светци. Но не на всички, пък и ще бъде безкрайно самонадеяно да смятаме, че изобщо е възможно да знаем всички.

Решим ли да посочим кой няма да бъде сред поканените на сватбената трапеза на Агнеца, списъкът с имената, които можем да изброим, изведнъж многократно се скъсява. Крайно мъчително е човек да размишлява как някое създание може да остане лишено от Божията милост. Това е карало някои светци да предполагат, че може би всяка твар, без изключение, в това число и Сатаната, ще намери накрая помирение с Бога. Идеята, че абсолютно всички създания със свободна воля (което ще рече: ангели, демони и човеци) ще се сподобят с благодатта на спасението, се нарича апокатастасис (или универсализъм). Подобно схващане поддържали Ориген, св. Климент Александрийски и св. Григорий Нисийски. Това са обясними заблуждения на великото милосърдие. През 543 г. Съборът в Константинопол отхвърля универсализма. Допреди това един от ревностните противници бил св. Августин Хипонски, защото той виждал вечните мъки като гарант за свободната воля. Всеки направен от нас избор има действителен характер и Господ го приема като акт от изключителна сериозност.

В такава светлина за нас е ясно, че Луцифер няма да бъде сред поканените на сватбената трапеза на Агнеца. Няма да бъде и Арий, нито пък непокорните ересиарси. Освен това св. Йоан Златоуст ни е казал, че пътищата към ада са покрити с черепи на съгрешили свещеници, а тези на съгрешилите епископи висят от двете страни като крайпътни фенери. Иисус ни предупреждава, че от сватбената трапеза ще бъдат лишени немалко чудотворци и пророкуващи (срв. Мат.7:21-23). Св. ап. Павел ни дава списъци на такива, които няма да наследят Царството Божие (срв. 1Кор.6:9-11).

Юда Искариот е един от Дванадесетте. Значи ли, че Господният призив е бил игра на думи? Арий е имал законно ръкоположение според каноните на Александрийската църква. Значи ли, че неговото ръкоположение е било опетнено? Категорично не! Призоваването на Юда в числото на Дванадесетте е било истинно и безкористно, само че Юда не е бил чист и добродетелен. Ръкоположението на Арий е било почтено и неподправено. Само че не такъв е бил самият Арий. Още от юдино време до ден днешен членството в Църквата, дори и видимо засвидетелствано, само по себе си не представлява гаранция за спасение. Но е гаранция, че Господ ще съди според по-строги правила членовете на Църквата, особено посветените в духовен сан. Господ съди според оделотворяването, не според демонстрацията на вяра и смирение. В Последния ден Той ще отдели спасените души от погубените души.

Да говорим със смирение и любов

Когато за връзката с Господа говорим на отделни хора или на цяла религиозна общност, което ще рече – и за окончателната им съдба, ние, които поддържаме видимо общение с Православната църква, трябва да бъдем много внимателни. Не на нас е дадено да разсъждаваме каква ще бъде в Съдния ден съдбата на хората и общностите, които срещаме в днешния ден. Християните, забравящи това, са причинявали голямо страдание на мнозина. Няма как да не си докараме Божи гняв и сигурно ще погинат душите ни, щом по такъв начин си присвояваме правомощията на праведния Всесъдия.

Можем да отбележим, че един или друг човек не е във видимо общение с Православната църква. Но нека и думите ни, и тонът ни да бъдат изпълнени с безкрайно смирение. Когато коментираме нещо за хората, които не са в Православната църква, нека в мисълта ни да бъдат на преден план първо и преди всичко нашите грехове и да ни изпълва също благодарността за това, че въпреки всичко Иисус ни дарява с любовта Си (макар с нищо да не сме го заслужили). Греховността сред тези, които не са в Църквата, е обяснима; непонятно обаче е, че ние, членовете на Църквата, живеем в греховност. Трябва да имаме предвид това винаги когато решим да изказваме мнение за онези, които не са нейни членове. Често е най-добре просто да замълчим. Но нашата въздържаност в подобни случаи изобщо не означава недостиг на вяра в Единия Бог или в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

На нас не ни е дадено да знаем всички обстоятелства дори относно тайната на собственото ни спасение, какво остава за спасението на други. Може да се каже, че ни е открито само толкова, колкото е потребно, за да се спасим. Да, вярно, спасението е единствено в Църквата, както ни учи св.ап. Павел: „Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас” (срв.Еф.4:4-6). Това обаче в никакъв случай не оправдава надменната самоувереност от страна на някои православни християни. Вместо да изричаме ненужни неща или да се държим така, сякаш членството ни в Църквата е следствие от някаква наша особена добродетелност, много по-добре ще бъде с благоговейно безмълвие да прославяме тайнството Църква.

Незнанието е човешка черта, присъща както на тези, които са част от Църквата, така и на онези, които не са. Незнанието трябва да ни изпълва със смиреномъдрие. Тук и сега ние виждаме смътно, като през огледало. Но дори във великата слава на Царството Небесно никога няма да познаем Бога в съвършенство. Никога няма да научим какво означава да си несътворен. Макар да се преобразяваме от слава в слава към вечен живот, винаги ще си останем сътворени същества. Пред лицето на този факт трябва да живеем в смирение. Дори Господ Иисус Христос приема незнанието, казвайки на учениците си, че не знае кога точно ще дойде краят на света: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец”(срв. Мат.24:36).

С израза: „Знаем Църквата къде е, но не знаем къде не е”, ние признаваме своето незнание. С тази хипербола показваме смиреномъдрие и се дистанцираме от честолюбивата позиция по отношение уникалността на Православната църква и дарената ни от Бога неизказана милост да бъдем нейни членове въпреки всичките ни грехове.

Св. ап. Павел ни поучава: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете” (Фил.4:8). Св. ап. Павел ни казва още: „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1Кор.12:3). Ако Преданието е това, което научаваме, разбираме, виждаме и чуваме от св. ап. Павел, а то е именно това, тогава тъкмо такова светоусещане трябва да е водещо в отношенията ни с неправославните, още повече – с нашите ближни.

Ние, православните, трябва не да се боим, а с голяма радост да се изпълваме, когато отделни хора или цели групи дават глас на истината и вярват в нея. Ние, православните, се покланяме на Истината – името на Истината е Иисус. Получили сме уникалното призвание да даваме глас на истинната вяра. По силата на нашето кръщение ние сме призвани и изпратени да пророкуваме в името на Господа, но ако го правим без любов, това ще ни отведе в ада (срв. Мат.7:21-23 и 1Кор.13:1-7). Менторски изявления и анатемосване на градското свещенство от страна на новоназначен свещеник от поредната ортодоксална мисия или от страна на някоя самозвана „Комисия за истинно православие” са жалки и противни.

От нас, православните, се иска да живеем истинната вяра с кротост, дръзновение, твърдост и търпение. Чрез своя пример ние трябва да дадем на хората сами да почувстват силата на Господа и Неговата Църква. Освен това желанието ни да откриваме доброто и истинното у другите няма нито да притъпи, нито да отслаби у нас силата на чувството ни за дълг да бъдем твърди противници на злото и да сме готови дори да умрем за истината, попаднем ли в лапите на жадно за лъжи общество.

Длъжни сме да вървим по тесния път на любовта и смиреното послушание пред Господа и да бъдем бдителни да не станем жертва на някоя клопка: на дръзката самонадеяност, от една страна, или на сантименталния универсализъм, от друга. Не само в християнския свят, но и извън неговите предели, съществуват достойни за похвала неща. Значи ли това, че за такива хора и такива неща Евангелието не е потребно или че на тях не им е нужен Спасител? Категорично – не! Никога не бива да опростяваме сложните проблеми. Самите апостоли са разисквали как да гледат на онези, които са извън тяхната общност, но по един или друг начин са следовници на Иисус. Докато тези въпроси са все още предмет на дискусии и няма ясно становище по тях, ние в никакъв случай не бива да предизвикваме схизми или да заклеймяваме в атеизъм.

Църквата никога досега не се е сблъсквала с такава шумна какофония и такъв огромен брой неправославни общности, които се обявяват за християнски. Тази среда от множество деноминации – най-вече в съвременния англоезичен свят – е сравнително нова. Свещеното писание и свещените канони са ни дали напътствия за вярната посока по отношение на православната стратегия в такава среда, но все още не е изработена обща позиция от страна на цялата Църква. Най-добре е човек да оставя по тези проблеми да говори епархийският му епископ и да не се произнася от името на цялата Църква. Накрая и самата Църква ще произнесе своя общ глас. | www.antiochian.org

Превод: Анжела Петрова

Коментари

коментара