Епископ Порфирий: И най-големият светец, ако не се причастява, той не е в Църквата

На 25 септември 2006 г. Йегарският епископ д-р Порфирий изнесе лекция във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” на тема “Евангелие и психология”. Слушател от аудиторията зададе въпроса: Кога и как ние, православните християни да се причастяваме и какви са условията за това?

Отговорът на Епископ Порфирий:

Всеки момент човек има свобода, с която живее в настоящето и се подготвя за бъдещето, и всеки момент, чрез покаяние, и от най-големия грешник може да стане светец.

Вашият въпрос е свързан с неизменната тема на всички християни днес. Както виждам във вашите църкви, и вие сте в някакъв преход на т.нар. Вавилонско робство на православното богословие и духовност.

Ние най-често преживяваме нашия духовен живот в рамките на морала и правото, т.е. моралистично и юридически. И, което е най-лошото, самото тайнство Причастие, което е дар Божи, го поставяме в един такъв контекст, където се поставя въпросът дали сме заслужили или ни сме заслужили да се причастим. Но Светото причастие е над морала и правото. Светото причастие е винаги дар Божи за човека. И ние никога не можем да заслужим да се причастим, дори да сме най-големите светии. Затова постът, молитвата и изповедта не са подготовка за причастие, в смисъл, условия за причастие, в смисъл, че ако сме изпълнили това, тогава сме заслужили да се причастим. Постът е една аскетическа, духовна дисциплина, това е педагогическа, възпитателна мярка затова, че е борба против страстите, а това значи, че ние чрез поста се учим да не злоупотребяваме с творението. Затова трябва да мислим за себе си като за творение Божие и да не злоупотребяваме с природата около нас. Целта на поста не е ние да се освободим от нещо, но разбирайки истинския смисъл на природата, в нас да се развие любов. Смисълът на поста е любовта. Така че постът не зависи от това дали се причастяваме или не. Тъй като ние сме хора със страсти, ние постим, когато Църквата е определила пост. Ако ние постим винаги, когато Църквата е определила, ние постим повече от половината време в годината.

Що се отнася до изповедта: изповедта не е духовно изпитание (в смисъл на нещо страшно). Изповедта не е нещо, което Църквата налага като задължение. Изповедта ни е нужна, тъй като чрез нея  ние изпитваме себе си, имаме възможност пред свещеника да познаем себе си, преди всичко да познаем нашите страсти като наши болести. И тогава, с помощта на свещеника, да се борим с нашите болести, с нашите страсти. Затова човек не може да се изповядва, когато някой му нареди, а трябва да има нужда от изповед. А ако се изповядваме, когато някой ни нареди, тогава тази изповед е формалност. Значи трябва да постим, защото човек е сътворен като битие, което пости. Това, човек да не яде от дървото за познаване на добро и зло е заповед, която е насочена и днес към нас. Тази заповед за пост е трябвало да подсеща Адам, че Бог съществува и че Адам не може да достигне целта на своя живот без сътрудничество с Бога. Така и ние чрез поста трябва да узнаем, че не сме господари на нашата природа и на нашето битие. Постът е затова, да ни напомни, че Бог съществува и само в общение с Него можем да постигнем целта на нашето съществуване. За нас постът е това, което за Адам е било дървото на познанието в рая. Т.е. постим, когато Църквата е определила да се пости, а винаги живеем в една постна атмосфера …

Изповядваме се, когато имаме нуждата от изповед, а що се отнася до Литургията, тя се служи само заради Светото причастие. Ние знаем, че Литургията при своето развитие се увеличава (нараства). Това, което се е произнасяло: “Вземете, яжте, това е Моето тяло” (Мат. 26:26, Марк 14:22, Лука 22:19, І Кор. 11:24) си е Литургия. Но Литургия се служи само за да приемем тялото и кръвта Христови. А ние, вземайки това тяло и кръв, както самата дума причастие го подсказва – ставаме частици от това тяло.  Причастието не е като аспирин за безсмъртие, а вземайки го, ние ставаме част от това тяло – Христовото тяло и църковното тяло. Затова всъщност единствената молитва на Църквата е Литургията. Именно чрез Литургията се показва какво е това Църква. И когато се причастяваме, ние потвърждаваме, че сме част от Църквата и всъщност ставаме част от Църквата. Затова Литургията е установена не като някакво място на психологическа духовност, а като реално тяло Христово, като Църква. И в първите векове (и това е нещо което и до сега не се е променило), християните са се причастявали на всяка Литургия и с причастяването си са показвали, че се различават от останалия свят. Причастявали са се, за да покажат, че не са нито юдеи, нито римляни, а друг, Божи народ. Народ, в който се премахват биологичните, етническите и всякакви други разлики. Т. е. причастието е било задължение и който не се причастявал, не е бил част от Църквата, не е бил член на Църквата. И никой не е можел самостоятелно да определи (да реши) да не се причасти. Ако някой не се причасти, другите са мислели, че той не вярва в Христос. Т. е. изповядването на вярата е било условие за причастяване. Изповядването на истинната вяра в Христа като Богочовек е било условието за причастяване. И който е вярвал по друг начин, и който не е вярвал напълно, той е бил отлъчван от причастие.

 Какво ние днес като Православна църква свидетелстваме пред другите християни? Различаваме се от католиците и протестантите именно по отношение на причастието. Католиците разрешават на всички – и на протестанти, и на православни – да се причастяват при тях, и те искат да се причастяват при всеки, но единствено ние, православните, можем да се срещаме с всички, да разговаряме на всички теми, дори и заедно да прочетем някоя молитва, но никога не позволяваме на никого, който не вярва по православен начин, да се причасти. И Католическата църква, която е юридическа и моралистична, никога не може да разбере защо ние не позволяваме на тях да се причастят при нас. Отговорът е: затова, защото Светата литургия е Църквата, а ние показваме, че принадлежим на Църквата чрез Светото причастие. Следователно, ако не се причастяваме, тогава сме същото нещо, каквото са и католиците за нас и всички други, които не се причастяват. Следователно за нас отношението към Причастието е еклезиологично-онтологична тема и единственото условие да се причастим е да приемаме вярата на Църквата, която в най-сбит вид е дадена в Символа на вярата.

Разбира се, постим, защото имаме нуждата от пост, защото това е нещо естествено и нормално, изповядваме се тогава, когато имаме духовна нужда. Аз знам, че у вас, както и у нас ситуацията е по-различна и, разбира се, обикновеният християнин не може много да промени ситуацията в литургичния живот, затова защото всичко зависи от благословението на епископа. Но вярвам, че ако със смирение преди всичко се молим на Бога, Той да направи всичко, което е нужно за нашата Църква, и не спорим с епископа, и ако се опитаме да напишем някакъв богословски текст по тази тема, постепенно ще се достигне и до обновяване на литургичния живот.

При нас в много епархии хората вече се причастяват на всяка Литургия. От друга страна, вярвам, че ако някой приема със смирение такава ситуация в неговата Църква и ако знае, че и това е по промисъл Божи, ако не се бунтува отвътре, не се гневи спрямо епископа, тогава за него и един път в годината да се причасти, ще бъде, че все едно се е причастявал всяка неделя.

При това, важно е да подчертаем още веднъж едно нещо: свещеникът като духовен отец на една енория, дори ако държи на принципа, че ние трябва да се причастяваме на всяка Литургия, има духовното право да отлъчи някои верни от Свето причастие, или пък да намали поста за някого, както и да стимулира някого към повече пост, от този, който Църквата е предписала. Тъй като може за някого дългият пост да не му е от полза, или пък някой, който мисли, че трябва да се причастява на всяка Литургия и така да изпадне в прелест (в смисъл: не е важен постът, не е важна изповедта – трябва да се причастя). Важно е, че духовникът може да отлъчи някого от причастие, може да намали поста, само ако е сигурен, че това е в полза на вярващия. Защото е възможно да отлъчим някого от причастие и да увеличим (или съответно да намалим) поста, но това да не ни бъде от полза, а във вреда, в смисъл, човек да се съблазни. Но важното, когато говорим за евхаристийния живот и задължителното причастяване, е да не създаваме някакъв шизофреничен подход към например тъй наречената терапевтична теология или към т. нар. евхаристийна теология – от една страна, изтъквайки значението на Евхаристията, да минимизираме и да изоставим подвига. Подвигът се предполага и той е задължителен, но също така не трябва да дръзваме да си помислим, че някой, който е подвижник и който се моли, и вижда Таворската светлина, няма нужда от Причастие. И най-големият светец, ако не се причастява, той не е в Църквата. Тогава той е само един морален човек. Впрочем съществуват много хора, които са по-добри от нас, а не са християни.

Църквата, обаче, не съществува, за да бъдем ние по-добри хора, а за да победим смъртта. Затова добри или лоши, за всеки един от нас съществува смъртта. Единственият победител на смъртта е Христос и Неговата Църква е Негово тяло и само ако се причислим, т.е. ако станем частици, членове от Неговото тяло, ние превъзмогваме смъртта.

В заключение: постим, когато е отредено, изповядваме се, когато имаме нужда, а се причастяваме на всяка Литургия или когато имаме благословението на свещеника.