Мисълта на отците
Излезе от печат дългоочакваният втори тираж на изчерпалото се от книжния пазар издание за духовния път на отец Серафим Роуз. Книгата на издателство „Омофор“ е изключителен портрет на един обърнал се в Православието американец. Отец Серафим Роуз (1934-1982) намира смисъла на живота си в Православието и прокарва пътя за хиляди, които тръгват след него. Един от тях е авторът на книгата йеромонах Дамаскин, който е духовен син на отец Серафим. Представяме ви откъса“Мисълта на отците“ от книгата…
Когато в ясна есенна нощ се взирам в ясното небе, обсипано с безброй звезди, толкова различни по размер, но всяка излъчваща своята светлинка, тогава си казвам: такива са и писанията на отците! Когато в летен ден се взирам в огромното море, обсипано с многобройни и различни корабчета със спуснати платна като криле на бели лебеди, корабчета, плаващи със същия вятър към една цел, към едно пристанище, аз си казвам: такива са и писанията на отците! Когато слушам хармоничен многогласен хор, в който различни гласове пеят в елегантна хармония една божествена песен, тогава си казвам: такива са и писанията на отците!
Св. Игнатий Брянчанинов [1]
Никога не е имало – пише о. Серафим – времена с толкова много лъжеучители като този жалък двадесети век, толкова богат на материални джунджурии и така беден на ум и душа. Всяко възможно мнение, дори най-абсурдното, дори онези, които досега се отхвърляха по общо съгласие от всички цивилизовани народи, сега имат своя платформа и свой „учител”. Някои от тези учители идват с показност или обещание за „духовна сила” и с лъжливи чудеса, както някои окултисти и „харизматици”. Повечето от съвременните учители предлагат за не повече от седмица слаб коктейл от несмилаеми идеи, които сякаш са получили „от въздуха” или от някой съвременен самоназначил се „мъдрец” (мъдра жена), който знае повече от всички древни учители само защото живее в нашето „просветено” съвремие. Като следствие, във философията има хиляди школи, а при „християнството” – хиляди секти. Къде да се търси истината, ако въобще може да се открие в нашите ужасно объркани времена?
Само на едно място може да се открие изворът на истинското учение, което идва от Самия Бог, не се е изменило през вековете, но е винаги свежо и едно и също при всички, които го предават истински предвождат последователите си към вечното спасение. Това място е Православната Христова Църква, изворът е благодатта на Пресветия Дух, а истинските учители на Божията истина, която блика от този извор, са светите отци на Православната църква.” [2]
Докато о. Серафим духовно се носел в пустинята, душата му пиела от благодатния извор в Църквата: от църковните боговдъхновени писания, от истинските тълкуватели на Писанието – светите отци. Той написал: „В светите отци откриваме „мисълта на Църквата” – живото разбиране на Божието откровение. Те са нашата връзка между древните текстове, които съдържат Божието откровение [т.е. Свещеното Писание], и днешната действителност. Без тази връзка всеки би бил сам за себе си, а резултатът – милиарди тълкувания и секти” [3]. На друго място о. Серафим цитирал архиепископ Теофан Полтавски, за да илюстрира това гледище: „Църквата е дом (…) на живия Бог, стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15). Християнската истина е запазена в Църквата, в Свещеното Писание и Свещеното Предание. Тя има нужда да се съхранява правилно и да се тълкува правилно. Точно в това откриваме значимостта на светите отци: те са най-способните пазители и тълкуватели на тази истина по силата на светия си живот, дълбоките си познания на словото Божие, както и безкрайната благодат на Светия Дух, който живее в тях” [4].
След години задълбочено и съзнателно четене о. Серафим събрал богати познания за светоотеческото учение. Когато обсъждал определена тема в своите статии, използвал множество светоотечески източници, както древни, така и съвременни, както от източното, така и от западното християнство, много от които били малко известни и никога превеждани на английски. Неговата цел обаче не била да стане учен със специалност патрология. Такива учени, написал той, често са „напълно чужди на истинското предание на светите отци и само си изкарват прехраната за тяхна сметка” [5]. Както винаги, трябвало да се задълбочи, за да достигне до цялостната картина на нещата. Трябвало не само да познава отците, но в действителност да се слее с тяхната мисъл, да се научи да разсъждава, да чувства и да гледа на нещата като тях. Твърде често в съвременното Православие се среща тенденцията вярата да се тълкува наново, за да се нагоди към съзнанието на съвременния човек. Отец Серафим съзнавал, че трябва да направи точно обратното: да нагоди своето съзнание към мисълта на отците, да стане едно с двехилядолетния непрекъснат християнски опит. Сливайки се с мисълта на отците и така – с мисълта на Църквата, той се сливал и с мисълта на Иисус Христос, Който е глава на Църквата и Който води Църквата Си към пълнотата на Истината.
В манастира, в импровизирана лекция за православни новопокръстени о. Серафим говорил за това как човек може да започне това сливане със светоотеческата мисъл. Един от ключовете към постигането на това е постоянството. „Постоянството – казал той – е нещо, което се научава въз основа на духовна дисциплина, предадена ни чрез мъдростта на светите отци – не просто покорство към преданието заради самото предание, а истинско осъзнаване на видяното и записаното от тези мъдри Божии хора. Външно това постоянство се постига с малка молитва, достигнала до нас в църковното богослужение. Разбира се, на различни места тя се извършва повече или по-малко според силите на човека.
Постоянството включва и редовно четене на духовна литература, например по време на хранене. Трябва да сме непрекъснато изложени на отвъдното, за да можем да се сражаваме с другата страна, със светското, което постоянно ни гризе. Ако спрем дори само за ден с тези „дажби” от отвъдното, веднага става очевидно как светското ни превзема. Когато ги пропуснем за ден, светското ни завладява, а за два дена – още повече. Колкото повече си позволяваме да се излагаме на този начин на мислене и по-малко на мисълта за отвъдното, толкова повече откриваме, че мислим по светски начин.
Тези ежедневни дажби небесна храна са външната страна, а вътрешната страна наричаме духовен живот. Духовният живот не означава да си в облаците, докато казваш Иисусовата молитва, нито пък означава да се правят определени движения. Той означава да се открият законите на духовното, защото те важат за личното положение на човека, за личното му състояние. Този опит идва с годините внимателно четене на светите отци и записване на онези откъси, които ни се струват най-значими; после ги изучаваме и откриваме как те се отнасят до нас, и ако има нужда, преглеждаме по-ранните им възгледи, докато навлизаме по-дълбоко. Откриваме какво мисли един отец за нещо, после втори отец – за същото нещо и така нататък. Няма енциклопедия, която да ви даде всичко това. Не можете да решите, че искате да разберете всичко по дадена тема и да започнете да четете светите отци. Има някои указания в писанията на отците, но в духовния живот така не става. Трябва да поемате по малко наведнъж, да се задълбочите в учението, за да можете да го разберете, да се върнете към същите писания след години, да ги преосмислите, получавайки още от тях, и така постепенно ще откриете как тези духовни текстове са свързани с вас. Докато човек прави това, открива, че всеки път, когато чете същия свети отец, намира нови неща. Човек навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко…
Отец Николай Депутатов*, който очевидно има голяма любов към светите отци, чел техните писания, подчертавал и ги преписвал. Когато съм много потиснат, казва той, много обезкуражен и отчаян, тогава отварям някоя от тетрадките си и започвам да чета нещо, което ме е вдъхновило. Почти сигурно е, че когато прочета нещо, което някога ме е вдъхновило, то отново ще ме вдъхнови, защото моята душа е тази, която го е преживяла някога, и разбирам, че това нещо може да я нахрани отново. Това е като автоматично вдъхновение да отворя и да прочета нещо, което ме е вдъхновило преди.” [6]
Отец Серафим сочил, че учението на отците не е нещо свързано само с определено време: „Православието не се променя от ден на ден или от век на век. Като погледнем към протестантския или римокатолическия свят, виждаме, че някои духовни писания са остарели. Понякога те се връщат на мода отново, понякога излизат от мода. Очевидно е, че са обвързани със светски неща, които понякога допадат на хората или на духа на времето. Нещата не стоят така с нашите православни свети писания. Щом веднъж получим цялостен православнохристиянски светоглед – просто християнски светоглед, който се предава от Иисус Христос и апостолите до наше време, тогава всичко става съвременно. Четеш думите на някой като св. Макарий, който живял в египетската пустиня през четвърти век, сякаш ти говори сега. Условията му са малко по-различни, но той говори точно на теб, на същия език. Отива на същото място, използва същите мисли, има същите изкушения и провали, няма нищо различно в него. Нещата са същите и с другите отци от онова време до нашия век – като св. Йоан Кронщадски. Те всички говорят на същия език – езикът на духовния живот, в който трябва да навлезем” [7].
Отец Серафим подчертавал, че „истинското, непроменимо учение на християнството се предава в неразкъсана последователност – както устно, така и посредством писменото слово – от духовен отец на духовен син, от учител на ученик”. Никога не е имало време, казвал той, когато Църквата да е била без свети отци или да се е налагало да се търси „изгубено” светоотеческо учение: „Дори много православни християни да са пренебрегнали това учение (какъвто е случаят в днешно време, например), истинските представители все още го предават на гладните да го получат”. Той говори и за това колко важно е за нас, последните християни, „да получаваме наставления и поучения от светите отци на нашето близко време, които са живели в условия сходни до нашите собствени и все пак са запазили неосквернено и непроменено същото винаги свежо учение”. Имало две основни личности, на които най-вече наблягал в това отношение: руските духовни писатели епископ Игнатий Брянчанинов († 1867) и епископ Теофан Затворник († 1894).** „Те говорили на хората на езика на своето време – казал о. Серафим, – много близко до двадесети век. Всички изкушения на нашето време им били познати, особено на епископ Игнатий, който четял всички западни писатели, сам бил инженер и познавал най-новите математически и изчислителни теории. Като познавали настоящето, както и цялата съвременна западна мъдрост, те насочили православното учение към тези времена и отговорили на всички проблемни въпроси. Епископ Игнатий, например, написал книга върху ада и състоянието на душата след смъртта, като предал православното учение по лесно разбираем за западния човек начин. Тези отци, както и други, които чели книгите им и ги последвали, ни предават Православието по много достъпен начин…
Ние трябва да се вгледаме в себе си: ако видим, че имаме плам за Православието, но още нямаме връзка, която да стига до св. Игнатий Брянчанинов и Теофан Затворник, то има опасност въобще да нямаме връзка с отците. А връзката трябва да е непрекъсната.” [8]
Отец Серафим бил всеотдаен син на отците на своето време (като започнем с архиепископ Йоан) и новото време (Игнатий, Теофан, Паисий и др.). Така станал истински син и на древните отци. Свързан във веригата на учението, той сам започнал да предава древната светоотеческа мъдрост в наши дни. Не защото знаел какво този или онзи светец казвал за едно или за друго нещо, а защото наистина слял мисълта и душата си с тях.
Като проследихме развитието на о. Серафим дотук, можем да отличим няколко качества в него, които му помогнали да успее там, където други не могли.
1. Да умреш за света. Заедно с благородството и страданието това качество се развивало в о. Серафим от юношеството до пустинническия му живот, когато наистина започнал да живее като светите отци. В годините преди да повярва опитал от празнотата на този свят и разбрал, че всичко е суета (Екл. 1:2). Той не се стремял да бъде в крак с интелектуалните моди, за да бъде чут и уважаван от света. Когато попаднел на светоотеческо учение, което рязко противоречало на духа на времето, на съвременните предпочитания, философии или теоретични научни модели, не се притеснявал да покаже това учение в чистия му вид. Стремял се да направи учението по-разбираемо за хората в днешно време, но никога не го разводнявал, не го квалифицирал, нито пък го представял мъгляво, за да стане то по-лесно смилаемо. Той пишел, че трябва да живеем и да спазваме това учение „дори когато знаем, че ако го правим, ще изгубим положителното мнение на този свят, ще бъдем отхвърлени от него” [9].
2. Разпознаване на времето. Отец Серафим прозрял нихилистичната философия на своето време, разбрал нейните корени, нейната същност. Той знаел, че засяга всички, включително и него, и само така могъл да се справи с нея. Други съвременни православни станали жертва на този тънък похват на модерността точно защото не успели да го разпознаят в себе си.
3. Смирение. „Трябва да отидем при светите отци – пише о. Серафим, – за да станем техни ученици, да получим учението за истинския живот, за спасението на душата… Ще намерим истинско наставничество от отците, ще се научим да се смиряваме, да подлагаме на съмнение собствената си суетна светска мъдрост, която сме попили с въздуха на тези заразни времена, само когато се доверим на онези, които са служили на Бога, а не на света. В тях ще открием истински отци – толкова малко в наши дни, когато любовта у мнозина е изстинала (Мат. 24:12) – отци, чиято единствена цел е да заведат нас, своите деца, при Бога и Небесното Му царство, където ще се разхождаме и разговаряме с ангели в неизказана радост вовеки.” [10]
4. Любов. Един любящ и всеотдаен син не може да смята, че „знае повече” от заченалите го. Отец Серафим разбирал, че това „зная повече” е препъникамъкът, който пречи на хората да навлязат в духа на отците, в духа на Православието. Това е клопка, създадена от рационалистическото западно съзнание, което трябва да изчисли вероятността от нещо (да се случи, бел. ред.), преди да го приеме. Отказвайки се от този студен интелектуален подход, о. Серафим търсел начин да вярва в православието на отците, както го правят децата, с невинност и откритост. Вярата му била като на дете и той съзнателно развивал това свое качество, защото се стремял към истинското. Осъзнавал, че простотата на сърцето е естественото християнско състояние, състоянието на достигналите най-дълбоко свети отци. Започнал да разбира, че единствената надежда за съвременните православни християни (особено новопокръстените) била да се увлече сърцето, да се достигне до вярата с любов и да не се отхвърли нещо в Православието само защото нечий ум – изпълнен, разбира се, със съвременни идеи – не може да го приеме. „Може да има много объркване със светите отци – казал той, – затова трябва да подходим към тях не с обичайното си рационалистическо съзнание. Трябва да се опитаме да издигнем умовете си до по-високо ниво, а начинът да се направи това е да се смекчи сърцето и да стане то по-отстъпчиво.” [11]
5. Земен реализъм. Отец Серафим разбирал нуждата от правилно прилагане на писанията на светите отци към собствените условия на живот. В поредица статии за това как трябва и как не трябва да се четат отците говорел за учените рационалисти и за неопитните новопокръстени, които „нямат духовна полза от отците, а само се възгордяват, че „знаят повече” за тях, отколкото който и да е друг, или – още по-лошо – започват да следват духовните указания в техните писания без достатъчно подготовка и без духовно напътствие”. С помощта на множество светоотечески откъси о. Серафим обяснил колко лесно хората падат в капана на измамата, като се мислят достойни за откровения, видения и пр. Той написал: „Ние трябва да пристъпим към светите отци със смиреното намерение да започнем духовен живот от най-ниското стъпало и дори да не си мечтаем да достигнем онези възвишени духовни състояния, които са съвсем отвъд нас. (…) Трябва да помним, че четем светите отци не с цел те да ни дадат „духовна радост” или да ни убедят в собствената ни праведност, или в по-добрите ни познания, или в по-съвършеното ни състояние на „съзерцание”, а за да ни помогнат да вървим по действения път към добродетелта. (…) Човек трябва да се обърне към това четене практически, за да се възползва максимално от него” [12].
6. Сърдечна болка. В това се крие последният и най-съществен ключ към начина, по който о. Серафим достигнал до мисълта на отците. В светоотеческите писания „сърдечна болка” обикновено се отнася за основно вътрешно страдание, носенето на кръста и следването на Иисус Христос със сломен от разкаяние дух. „Страданието – заявил о. Серафим – е действителността на човешкото състояние в началото на истинския духовен живот.” [13] От архиепископ Йоан – човек разпнал себе си в този живот – о. Серафим научил как трябва да се понася страданието с благодарност към Бога, от него научил и за плодовете, които то принася. Ако се използва правилно, страданието може да изчисти сърцето, а чистите по сърце (…) ще видят Бога (Мат. 5:8). „Правилният подход – пише о. Серафим – намираме в сърцето, което се опитва да се смири и знае, че страда и че някак си съществува по-висша истина, която не само може да помогне на това страдание, но и да внесе в него съвършено различно измерение.” [14] Според св. Марк Отшелник (пети век) „Споменът за Бога е сърдечна болка, понесена в дух на отдаденост. Но който забрави Бога, става самодостатъчен и безчувствен” [15]. А по думите на св. Варсануфий Велики Египетски, чиито съвети о. Серафим превел на английски, „Всеки дар се получава със сърдечна болка” [16].
Освен основното си значение, „сърдечна болка” има и буквално значение в писанията на отците, защото, когато сърцето е насочено в пламенна молитва към Христа, то действително може да боли. Както отбелязал о. Серафим, в светоотеческата терминология „сърце” не означава просто „чувство”, а „нещо много по-дълбоко – органът, който познава Бога” [17]. Сърцето е както духовно, така и физическо: като духовно, то е център на човешката същност и се свързва с неговия nous (дух); като физическо, то е орган, където nous намира тайното си местообитание. [18] Съсредоточен във физическото сърце, nous вика към Спасителя и този вик на сърцето, роден в болка и отчаяние, но с надежда в Бога, призовава Божията благодат. Това е най-видно в православната практика на Иисусовата молитва. Когато подходим към Иисусовата молитва простичко, казва старецът Паисий Светогорски († 1994), „ние ще можем да я повторим многократно и сърцето ни ще почувства сладка болка, а после Сам Христос ще го облее със сладко утешение” [19].
„Светоотеческото учение за сърдечната болка, – според о. Серафим – е едно от най-важните учения за нашето време, когато на „познанието” се набляга твърде много за сметка на подходящото развитие на емоционалния и духовния живот. (…) Липсата на този основен опит е в основата на дилетантството, на тривиалността, на несериозността в изучаването на светите отци днес; без него човек не може да приложи ученията на светите отци към собствения си живот. Човек може да достигне до много високо ниво на разбиране на учението на светите отци с ума си, може винаги да има готови цитати от светите отци по всеки възможен въпрос, може да има „духовни преживявания”, които да изглеждат като онези, описани в отеческите книги, може дори идеално да познава клопките, кои-то ни дебнат в духовния живот, и все пак – без сърдечна болка човек може да е безплодна смоковница, досаден „всезнайко”, който е винаги „прав”, или човек, който се е нагодил към съвременните „харизматични” преживявания, но не познава и не може да предаде истинския дух на светите отци. [20]
Епископ Игнатий Брянчанинов написал по повод на първото си откритие в светоотеческата мъдрост: „Какво най-вече ме порази в писанията на отците на Православната църква? Беше хармонията, чудната, невероятна хармония. Чрез техните устни осемнадесет века свидетелстваха за едно и също учение – Божието учение!” [21]
Епископ Игнатий и о. Серафим стигнали до това учение по сходен начин. И двамата скъсали оковите на съвременната наука след мъчително търсене на Истината. И двамата били много добре запознати с интелектуалните течения на своето време и съответно много добре осъзнавали опустошителната сила на вероотстъпничеството. И двамата видели двата свята – и света на съвременната мисъл и света на светите отци, изоставил тази мисъл, – и двамата успели да построят мост от първия свят към втория. Във всичко написано от тях те посочвали начините, чрез които техните съвременници да извлекат възможно най-много полза от отците, да ги четат правилно, простичко и трезво, без чуждите и сложни влияния на съвременната мисъл. Може да се каже, че о. Серафим направил за двадесети век това, което епископ Игнатий направил за деветнадесети. Неговата работа не заменила обаче тази на предшественика му, а само я допълнила.
Като представял житията и писанията на отците на съвременните читатели, о. Серафим написал: „Няма проблем на нашето объркано време, който да не може да намери разрешението си след внимателно четене на светите отци: било то проблемът със сектите и ересите, които са така многобройни днес, или разколите и „юрисдикциите”; било претенциите за духовен живот, предложени от „харизматичния съперник”, или почти неуловимото изкушение на съвременните удобства и облекчения; било то сложни философски въпроси като „еволюцията” или нравствени въпроси като аборта, евтаназията и „контрола върху раждаемостта”; било то изтънченото вероотстъпничество на „сергианството”, предлагащо църковна организация наместо Тялото Христово или грубо „обновяване”, което започва със „смяна на календара” и завършва с „източноритуален протестантизъм”. По всички тези въпроси светите отци, а и нашите живи отци, които вървят по техните стъпки, са нашата единствена сигурна насока” [22].
Прехвърляйки древното светоотеческо учение към съвременността, написаното от о. Серафим отразявало в себе си рядка за нашето време добродетел: честност. Отец Серафим бил честен към отците, честен с читателите си и честен пред себе си. Неговата всеотдайна любов към Истината го отличавала от онези, които тълкували ученията на отците според съвременните възприятия.
Отец Серафим подхождал към отеческите истини с най-голяма почит, защото знаел, че те са вдъхновени от Самия Иисус Христос, Който живее в Своята Църква и в Когото единствено е вечният живот. „Истинското учение на светите отци – пише о. Серафим – съдържа истини, от които зависи духовният ни живот или духовната ни смърт.” [23]
Бележки
* Възрастен протопрезвитер в Австралия, чиято вълнуваща книга за вътрешния духовен живот „Богосъзнание” била публикувана от братството на св. Герман в оригинал на руски през 1975 г. Отец Серафим превел части от тази книга на английски и ги отпечатал в „Православно слово”, 69 (1976), с. 104-13.
**И двамата свети йерарси са канонизирани от Руската православна църква (Московска патриаршия) през 1988 г.
1. Епископ Игнатий Брянчанинов, Сочинения, т. 1 (Петербург, 1865; преиздадена в Джорданвил, Ню Йорк, манастир „Света Троица”, 1985, с. 560 .
2.ОСР, “The Holy Fathers of Orthodox Spirituality: Introduction, I: The Inspiration and Sure Guide to True Christianity Today”, OW, no. 58 (1974), p. 188.
3. ОСР, Genesis, Creation and Early Man, p. 72.
4. ОСР, “The Holy Fathers, I”, p. 192.
5. Ibid., p. 190.
6. ОСР, “In Step with Saints Patrick and Gregory of Tours”, pp. 272-73, 290.
7. Ibid., p. 289.
8. ОСР, “Raising the Mind, Warming the Heart”, OW, no. 126 (1986), pp. 29-31.
9. ОСР, “The Holy Fathers, I”, p. 195.
10. Ibid.
11. ОСР, “Raising the Mind, Warming the Heart”, p. 32.
12. ОСР, “The Holy Fathers of Orthodox Spirituality: Introduction, II: How to Read the Holy Fathers”, OW, no. 60 (1975), pp. 38, 40 and “The Holy Fathers of Orthodox Spirituality: Introduction, III: How Not to Read the Holy Fathers”, OW, no. 65 (1975), p. 239.
13. ОСР, God’s Revelation to the Human Heart, p. 31.
14. Ibid., p. 38.
15. St. Mark the Ascetic, “To Those Who Think They Are Made Righteous by Works”, no 131. In Philokalia, vol 1, p. 136.
16. Saints Barsanuphius and John, Guidance Toward Spiritual Life (SHB, 1990), p. 79; revised edition (2002), p. 80.
17. ПОСР до Бари, 3 май 1979 г.
18. Вж. Elder Ephraim, Counsels from the Holy Mountain (Florence, Arizona: St. Anthony’s Greek Orthodox Monastery, 1999), p. 425.
19. Elder Paisios of Mount Athos, Epistles (Souroti, Thessaloniki, Greece: Holy Monastery of the Evangelist John the Theologian, 2002), p. 72.
20. ОСР, “The Holy Fathers of Orthodox Spirituality: Introduction, III: How Not to Read the Holy Fathers”, OW, no. 65 (1975), p. 239.
21. Епископ Игнатий Брянчанинов, Сочинения, тl. 1, с. 560.
22. ОСР, “The Holy Fathers, I”, p. 195.
23. Ibid., p. 189.
Превод от английски: Людмила Митева
Из книгата на йеромонах Дамаскин „Отец Серафим Роуз: живот и дело“, ИК “Омофор” 2015
