Още за изповедта
В хода на оживена, и дори бих казал, напрегната дискусия за изповедта във фейсбук бе споделено следното мнение: „Гледам, че хората, с които общувам, далеч не са стари: хората идваха в Църквата през 80-те, 90-те години съвсем млади. Вече не едно поколение израсна зад църковните стени. А всички ние неофити ли сме?… Но ако времето върви, а ние – християните, в това число и духовенството – духовно не ставаме по-зрели – това е нещо много по-страшно, отколкото причастяването без изповед. Това е катастрофа, приятели. Това е признание или че Дух Свети не иска да диша сред нас (да не бъде!), или че ние не искаме да се вслушваме в Него и реално последните времена са съвсем скоро.
Наистина, практиката на изповедта е едва на десето място. Какво изобщо става с духовния живот у нас?”
Двайсет години извършвам тайнството Изповед. За тези двайсет години мога да си спомня не повече от двайсет случая, когато изповедта беше истинско „Тайнство Второ кръщение”, когато хората засвидетелстваха пред Кръста и Евангелието истинска метаноя, променяха живота си и повече не се връщаха към изповяданите тежки грехове. И всички тези изповеди се извършваха отделно от Литургията, в празен храм, без опашка зад гърба на изповядващия се. И в такава изповед и аз, и изповядващият се християнин реално усещахме радостта от извършващото се Тайнство, любовта и милостта на Христос, невидимо присъстващ край нас.
Напълно очевидно е, че такова голямо църковно действие е невъзможно в рамките на нашата общоприета изповед преди причастие, и не само защото последната се извършва в условията на „притискащото време”, в обкръжението на голямо количество хора, но преди всичко защото такова покаяние действително е духовно събитие, равнозначно на тайнството Кръщение, и то не може и не бива да става всяка седмица.
А какво става на нашата изповед преди причастие? Още в началото на 90-те години прот. Владимир Воробьов успя да постави нещата на правилното им място. Изповедта преди причастие е смесица от дисциплинарен филтър за допускане до Чашата (или, ако искате, „благословение за причастие”), осъществявано от свещениците, и отчет за всекидневните, повтарящи се, едни и същи дребни грехове от страна на миряните, някакво своеобразно „откриване на помислите” – профаниране и незаконно привнасяне в църковното всекидневие на това рядко и високо монашеско дело. Всичко това има много малко отношение към самото тайнство Покаяние.
Сега оставям настрана въпроса за това как се е установило в нашата практика такова състояние на нещата, за връзката между дисциплинарната изповед и причастяването и т. н. За това вече отдавна е казано, не е интересно двайсет години да повтаряме едно и също. Много по-важен въпрос е как православните въцърковени християни днес възприемат самото покаяние и Тайнството изповед.
Преди да отговоря на този въпрос, ще цитирам по памет учението на св. Теофан Затворник по този повод. Ето какво пише той – покаянието е:
1) осъзнаване на своя грях пред Бога;
2) укоряване на себе си за този грях с пълно изповядване на своята вина, без прехвърляне на отговорността на други хора или на обстоятелствата;
3) решимост да оставим греха, да го намразим, да не се връщаме към него, да не му даваме място в себе си;
4) молитва към Бога за опрощаване на греха, до умиряване на духа.
Виждаме, че тук не става дума за самото Тайнство. Всичко, за което говори светецът, е вътрешно покайно дело. То трябва да се извършва всеки път, когато осъзнаем в себе си нещо недобро, и да завършва с „умиряване на духа”, тоест с някакво известяване от Бога, че грехът, за който се кая и за чието прощаване се моля, е простен от Бога. По-нататък св. Теофан пише, че за „всекидневните” дребни грехове трябва да има достатъчно такова вътрешно покаяние; по-добре е да го извършваме на вечерната молитва, когато осмисляме преживения ден. А изнасяне на изповед изискват съществените грехове, когато сърцето не се умирява от извършването на такова вътрешно покаяние. В Църквата от първите векове на изповед са подлежали единствено смъртните, тежки грехове.
Това е норма. А сега да погледнем какво става зад нашите аналои. Повечето изповядващи се са уверени, че те са длъжни да изнесат на изповед ВСИЧКИ свои недобри постъпки, думи и греховни помисли, които са забелязали в себе си за отчетения период. Това значи, че на своята покайна молитва те не получават прошка на греховете от Бога, за чието опрощаване се молят. Това значи, че за тях е непознато „умирението на сърцето”, за което пише свети Теофан, те не знаят какво е това. Това значи, че те изобщо не се молят, защото истинската молитва е нещо „двустранно”, в нея задължително присъства не само обръщането на нашия ум и сърце към Бога, но и един или друг отговор от Него. Този отговор много рядко бива в думи или образи, той обикновено идва във вид на някакво вътрешно движение на духовното чувство, когато нашата душа получава увереност, че молитвата е приета, това, което просим, е получено, и в душата идва радост от съприкосновението с Бога, мир и благодарност към Бога.
И именно тук, подобно на бетонна плоча, стои главният „блок”: православните християни са убедени, че такива неща в техния духовен живот изобщо не бива да има. Никаква прошка на дребните грехове просто така, по нашата молитва, не може да има. Всички са чели св. Игнатий, всички знаят какво е прелест. Затова трябва да запишем всичко на листче и да дадем отчет за всичко на отеца. Ние не сме достойни за никаква самостоятелна „двустранност” в общуването с Бога… Така изповедта се превръща в имитация на духовност и подменя самия живот в Христос.
Защото истинският духовен християнски живот е именно „двустранен”, и не може да бъде никакъв друг.
Но защо става така? И тук ще се върна към цитата в началото на моята бележка. Струва ми се, че в нея въпросът е поставен много правилно. Получило се е така, че нашата църковна педагогика е настроена не да обясни на човека какво е общение с Бога и да съдейства за него, а да предпази от прочетените в книгите грешки по този път. Всичко опира именно до живота в Христос. Ако него го има, всичко в Църквата се устройва по подобаващия за човека начин. Ако го няма, църковните хора започват да запълват зейналата празнота със сурогати. И главният сурогат е пренасянето на отношенията на този свят в църковния живот. Тогава свещениците стават господари над хората, и по-нататък всичко върви нанякъде. И тук вече трябва да прекъснем тази верига. Защо не порастваме духовно? Защото никой не ни учи какво е това и как да го правим. Защо не ни учи? Не защото пастирите са лоши и злонамерени, а защото много от тях, уви, сами не знаят какво е това. Защо не знаят? Защото, както ми се струва, неправилно разбират какво е църковно пастирство, възприемайки го по-скоро като жречество. Защо става така? Защото, както вече казах, такава е съществуващата църковна педагогика (тук имам предвид не само обучението в духовните училища, но и цялата наложила се днес църковна дидактика). Много ли са пастирите, които споделят със своето паство опита си с реалния, вътрешен живот в Христос, опита на богообщението, който, по думите на св. Теофан Затворник, представлява единствената цел и смисъл на църковния живот? Ако продължим да размотаваме това кълбо, ще се окаже, че съвсем не е безболезнено. Затова се появява напълно разбираемото по човешки желание да се избяга от тази болезненост и да се въртим в кръг, повтаряйки: „всички ние сме неофити”, „съветските гонения”, „Църквата е лечебница, и всички в нея са сакати, хроми, слепи и глухи”… и така нататък.
И така, представлява ли животът в Христос богообщение, молитва, личностност в отношенията между човека и Бога, все повече и повече нарастваща „двустранност”, главен интерес в живота на сегашните православни християни? Ето, това е най-важният въпрос, който, по мое мнение, стои пред съвременната дискусия за изповедта. I www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
