Светата Чаша и микробиологията
— Със страх Божий, вяра и любов пристъпете… — изричам аз, изнасяйки от олтара Чашата.
Православните се причастяват. И някой непременно ще направи опит да вземе частицата от Тялото Христово, пропито с Христовата Кръв, само със зъби, стараейки се с всички сили да не докосне с устните си лъжичката. Всеки свещеник се сблъсква с такива прояви на гнусливост. Хората се страхуват от зараза.
Причастяването на всички с една лъжичка от един потир е древна практика на Православната църква. И тази практика предизвиква днес неприемане у мнозина кръстени. Защото е нехигиенично. Микроби, вируси, някой киха, някой кашля, или пък може да е болен от нещо по-сериозно… Поради тази причина някои членове на Църквата Христова не пристъпват към най-главното Тайнство, за което свидетелства Сам Господ: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден (Йоан. 6:53-54).
Така възниква една особена ситуация — когато християнинът избягва вечния живот от страх да не пипне опасна инфекция и, възможно, да се лиши от земния си, временен живот. И наистина, трудно е да се довериш изцяло на Бога, когато става дума за собственото ти здраве и още повече за живота ти. Да вярваш в Бога означава не само да бъдеш уверен в Неговото съществуване, но и да Му се доверяваш напълно. А тук между човека и Бога застава микробиологията. Наука е това, не е шега.
Често ми се е случвало да чувам по този повод упреци, основани именно върху науката. Особено от лекари, та нали през последните десет години аз съм „болничен поп“. С всичките им теоретични доводи се съгласявам напълно, защото и аз съм учил микробиология и вирусология: две години в медицинската академия плюс още една година в биологическия факултет. Не се съгласявам само с практическите изводи, които, макар и да не трябва да се разминават с безукорната теория, правят в действителност тъкмо това.
Предлагам на моите събеседници да се замислят върху факта, че последен в редицата на онези, които са докоснали с устните си лъжичката, е винаги свещенослужителят. Дяконът или свещеникът. Той е длъжен да „потреби Чашата“, след като всички са се причастили. При това този процес най-често се вижда от всички енориаши, та нали най-удобният момент за това е времето след заамвонната молитва. Царските двери са отворени, псалтите пеят 33-ия псалом, свещенослужителят стои пред жертвеника, дояждайки и допивайки цялото съдържание на потира.
В дадения случай дяконът или свещеникът е жив маркер (ще използвам този сполучлив генетичен термин като дипломиран специалист в тази област), подвижен носител на статистиката на разпространението на инфекцията чрез общата Чаша и лъжичката.
Микробите и вирусите наистина изобилстват във всеки храм. По всички правила, установени от науката, духовниците трябва просто да бъдат помитани масово от заразата и да се трупат на купчини в инфекционните болници. Пък и да мрат като мухи, горките, какво има да му говорим.
Но работата е тъкмо там, че това не се случва нито сега, нито преди. Не се е случвало нито през XIX в., нито дори през VII в., когато лъжичката е влязла във византийския богослужебен ритуал.
Пита се: защо науката не действа? Нима е възможно да са сгрешили лекарите и биолозите? Та нали толкова изследвания са били извършени, толкова дисертации написани, толкова клинични изследвания проведени… Без да поставям ни най-малко под съмнение авторитета на уважаваната от мен наука микробиология, искам да кажа, че отговорът на този труден въпрос изобщо не следва да се търси в сферата на знанието, а във вярата на човека, който се доверява на своя Творец и Спасител.
А пък където действа Бог, там, вярвам аз, „победени биват уставите на естеството“. | pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
