Великият инквизитор

По изданието: Фьодор Михайлович Достоевски, „Братя Карамазови”, Народна култура, 1975 г.

– Но ето че и тук не може без предисловие, тоест без литературно предисловие, тфу! – засмя се Иван. – Пък и какъв съчинител съм аз! Виждаш ли, действие­то у мене става в шестнайсети век, а тогава – това впро­чем трябва да ти е известно още от класовете, – тога­ва тъкмо е било на мода да се свалят на земята в пое­тическите произведения висшите сили. За Данте не го­воря. Във Франция писарите при съдилищата, а също и монасите из манастирите са давали цели представ­ления, в които изкарвали на сцената Мадоната, анге­ли, светии, Христа и самого Бога. Тогава всичко това е било твърде простодушно. В «Notr Dame de Paris»¹ на Виктор Юго в чест на раждането на французкия дофин в Париж при Людовик XI в залата на кметството се дава поучително и безплатно представление за народа под заглавие: «Le bon jugement de la trés sainte et gracieuse Vierge Marie»², където се явява самата тя лично и произнася своя bon jugement. И у нас, в Москва, в до-Петрово време са се давали понякога почти също та­кива драматически представления, особено из стария завет; но освен драматяческпте представления по це­лия свят е имало тогава много повести и «стихове», в които са действували според случая светци, ангели и всички сили небесни. У нас из манастирите са се занима­вали също с преводи, с преписване и дори със съчиня­ване на такива поеми, и то още кога – през времето на татарщината. Има например една манастирска поемка (разбира се, преведена от гръцки): «Ходене на Бого­родица по мъките», по картини и смелост не по-долу от Дантевата. Божата майка посещава ада, а я води «по мъките» Архангел Михаил. Тя вижда грешниците и мъ­ченията им. Там има между другото една презанимател-на категория грешници в горящо езеро: някои от тях потъват в това езеро тъй, че не могат вече да изплу­ват и «тях вече ги забравя Бог» – израз с извънред­на дълбочина и сила. И ето поразената и плачеща божа майка пада пред Божия престол и моли помилване за всички в ада, за всички, които е видяла там, без раз­лика. Разговорът й с Бога е колосално интересен. Тя моли, тя не си отива и когато Бог й посочва прикова­ните с гвоздеи ръце и нозе на нейния син и пита: «Как ще простя аз неговите мъчители?» – тя казва на всич­ки светци, на всички мъченици, на всички ангели и ар­хангели да коленичат заедно с нея и да молят за помил­ването на всички, без разлика. Свършва с това, че тя измолва от Бога прекратяване на мъките всяка годи­на от Великия петък до Света троица, а грешниците от ада начаса благодарят на господа и ридаят пред не­го: «Прав си ти, господи, че тъй отсъди.» Та ето и мо­ята поемка щеше да бъде нещо подобно, ако се беше яви­ла по онова време. У мене на сцената се явява той; на­истина той нищо не говори в поемата, а само се поя­вява и преминава. Петнадесет века вече са се минали, откак той е дал обет да прииде во царствие свое, пет­надесет века, откак неговият пророк е писал: «Се гряду скоро.» «О дне же сем и часе не знает даже и Син, токмо лишь отец мой небесний», както е изрекъл и сам той още на земята. Но човечеството го чака с предиш­ната вяра и с предишното умиление. О, с по-голяма вя­ра дори, защото вече са минали петнадесет века, откак са се прекратили залозите от небесата за човека:

И само едната вяра в казаното от сърцето! Наисти­на имало е тогава и много чудеса. Имало е и светци, които са правили чудни изцеления; при някои пра­ведници според животоописанията им е слизала сама царицата небесна. Но дяволът не дреме и човечеството почнало вече да се съмнява в правдивостта на тези чу­деса. Тъкмо тогава се появила на север, в Германия, страшна нова ерес. Огромна звезда, «подобна на светил-ник» (тоест на църквата), «падна върху изворите на водите и те станаха горчиви». Тези ереси почнали бо­гохулно да отричат чудесата. Но толкова по-пламенно вярват останалите верни. Сълзите на човечеството въз-хождат към него както и преди, чакат го, обичат го, надя­ват се на него, жадуват както преди да пострадат и да ум­рат за него. . . И ето толкова века е молило човечеството с вяра и с пламък: «Господи, яви се нам», толкова века го е молило, че той в неизмеримото си състрадание е възжелал да слезе при молещите. Слизал е, посещавал е той и преди това някои праведници, мъченици и свети отшелници още на земята, както е записано и в техните «житиета». У нас Тютчев, дълбоко вярващ в истината на своите думи, възвести, че:

Което без друго е било така, казвам ти. И ето той е въз­желал да се появи макар за миг при народа – при на­рода, който се мъчи, страда, който е смрадно грешен, но младенчески го обича. Действието при мене става в Испания, в Севиля, в най-страшното време на инквизи­цията, когато за слава Божия в страната всекидневно са горели клади и

О, това, разбира се, не е онова пришествие, в което ще се яви той според обещанието си, в края на времената, в цялата си небесна слава и което ще бъде внезапно, «като мълния, блеснала от изтока до запад». Не, той въз­желал макар за миг да посети децата свои и именно там, където тъкмо тогава запращели кладите на еретици­те. Поради безмерното си милосърдие той минава още веднаж между хората и в същия онзи човешки образ, в който е ходил три години между тях преди петнаде­сет века. Той слиза на «горящите площади» на юж­ния град, в който тъкмо едва предната вечер във «ве­ликолепно аутодафе», в присъствието на краля, дво­ра, рицарите, кардиналите и най-красивите придворни дами, пред многобройното население на цяла Севиля, са били изгорени от кардинала – велик инквизитор, на-веднаж едва ли не цели сто еретици ad majorem gloriam Dei³. Той се е появил тихо, незабелязано и ето че всички – странно е това – го познават. Това би могло да бъде едно от най-добрите места на поемата, тоест защо именно го познават. Народът се стреми с непрео­долима сила към него, обгражда го, натрупва се около него, върви подир него. Той минава мълчаливо сред него с тихата усмивка на безкрайното състрадание. Слън­цето на любовта гори в сърцето му, лъчите на Светли­ната, Просвещението и Силата струят из очите му и из­ливайки се върху хората, потресват сърцата им с от­ветна любрв. Той простира ръце към тях, благославя ги и от докосването до него, дори само до одеждите му, се излъчва лековита сила. Ето из тълпата се провиква старец, сляп от детинство: «Господи, изцели ме, та и аз да те видя» – и ето сякаш люспа пада от очите му и слепият го вижда. Народът плаче и целува земята, по която върви той. Децата хвърлят пред него цветя, пеят и викат към него: «Осанна!» «Това е той, самият той – повтарят всички, – това ще е той и никой друг освен него.» Той се спира в преддверието на Севилска­та църква в същата минута, когато в храма с плач вна­сят едно детско отворено бяло ковчеже; в него лежи седем­годишно момиченце, едничка дъщеря на един виден граж­данин. Мъртвото дете е потънало в цветя. «Той ще въз­креси детето ти» – викат из тълпата на плачещата май­ка. Излезлият да посрещне ковчега патер гледа в недо­умение и мръщи вежди. Но ето че се чува писъкът на майката на починалото дете. Тя пада в нозете му: «Ако си Ти, възкреси детето ми!» – възклицава тя, прости­райки към него ръце. Процесията се спира, снемат ков­чежето в преддверието, пред неговите нозе. Той гледа със състрадание и устата му тихо и още веднаж произна­ся: «Талита куми» – «и восста девица». Момиченце­то се надига в ковчега, сяда и усмихвайки се, гледа на­около с учудено отворени очички. В ръцете му е буке­тът бели рози, с които то е лежало в ковчега. Сред на­рода настъпва смущение, чуват се викове, ридания и ето в същата минута неочаквано покрай църквата по площада минава сам кардиналът – велик инквизитор. Той е почти деветдесетгодишен старец, висок и прав, с изсъхнало лице, с хлътнали очи, в които още све­ти като искрица от огън блясък. О, той не е във великолепните си кардиналски одежди, в които се е перчил вчера пред народа, когато са изгаряли враго­вете на римската вяра – не, в тази минута той е само в своето старо, грубо монашеско расо. На известно раз­стояние подире му вървят неговите мрачни помощници и роби и «свещената» стража. Той се спира пред тъл­пата и наблюдава отдалеч. Видял е всичко, видял е как са сложили ковчега при неговите нозе, видял е как е възкръснала девицата – и лицето му се помрачава. Той мръщи белите си гъсти вежди и в погледа му бляс­ва зловещ огън. Той посочва с пръст и заповядва на стражите да го хванат. И такава е неговата сила и тол­кова вече народът е свикнал и му е покорен и страхливо послушен, че тълпата тутакси се разстъпва пред стра­жите и те всред гробното мълчание, настъпило извед-наж, слагат върху него ръце и го отвеждат. Тълпата мо­ментално, цялата като един човек, скланя доземи гла­ва пред стареца-инквизитор, той мълчаливо благосла­вя народа и отминава. Стражата завежда пленника в тясната и мрачна сводеста тъмница на старото здание на светото съдилище и го заключва там. Изминава де­нят, настава тъмна, гореща и «бездиханна» севилска нощ. Въздухът «мирише на лаври и лимони». Всред дълбокия мрак изведнаж желязната врата на тъмни­цата се отваря и сам старецът – велик инквизитор! бавно влиза в затвора със светилник в ръка. Той е сам, вратата подире му тутакси се затваря. Той се спира при входа и дълго, минута или две, се взира в неговото лице. Най-после се приближава тихо, слага светилника на масата и му казва:,

— Ти ли си, ти ли си? – Но като не получава от­говор, бързо прибавя: – Не отговаряй, мълчи. Та и какво ли би могъл да кажеш. Аз знам много добре как­во ще кажеш. Пък и нямаш право нищо да прибавяш към онова, което вече си казал по-рано. Защо дойде да ни пречиш? Защото ти си дошъл да ни пречиш и сам знаеш това. Но знаеш ли ти какво ще бъде утре? Аз не зная кой си и не искам да зная ти ли си, или си само негово подобие, но още утре аз ще те осъдя и изгоря на кладата като най-върл еретик и същият този народ, кой­то днес целуваше нозете ти, още утре, по един само мой знак, ще се спусне да разпалва твоята клада, знаеш ли ти това? Да, ти може би знаеш това – прибавя той в про­никновен размисъл, без да откъсне нито за миг погледа си от своя пленник.

— Аз не разбирам добре, Иване, какво е това – усмихна се Альоша, който през цялото време слушаше мълчаливо, – дали просто безбрежна фантазия, или някаква грешка на стареца, някакво невъзможно qui pro quo⁴?

— Ако щеш, приеми последното – засмя се Иван, – щом вече дотам те е разглезил съвременният реализъм, та не можеш да понесеш нищо фантастично, щом искаш qui pro quo, -тъй да бъде. Право е – засмя се той пак, – старецът е на деветдесет години и може отдавна да се е побъркал от своята фикс-идея. А пленникът може да го е поразил с външността си. Това би могло да бъде най-сетне просто бълнуване, видение на деветдесет-годишния старец пред смъртта, при това разгорещен от вчерашното аутодафе на стоте изгорени еретици. Но не е ли все едно за нас двама ни кое е qui pro quo и кое – безбрежна фантазия? Тук работата е само в това, че старецът има нужда да се разкрие, че най-после след цели деветдесет години той се разкрива и говори ви­соко онова, за което цели деветдесет години е мълчал.

— А пленникът също мълчи? Гледа го и не продумва дума?

— Така и трябва да бъде във всеки случай – за­смя се пак Иван. – Сам старецът подчертава, че той няма и право нищо да прибавя към онова,което вече е казал преди. Ако щеш, в това именно е основната черта на римското католичество, според мен поне: «Всичко – значи, е предадено от теб на папата и следователно всич­ко сега е у папата, а пък ти недей дохожда повече, не­дей ни пречи поне до време.» В този смисъл те не само говорят, но и пишат, езуитите поне. Аз сам съм чел то­ва у техните богослови. «Имаш ли ти право да ни въз-вестиш поне една от тайните на онзи свят, от който си дошъл?» – пита го моят старец и сам му отговаря вмес­то него: «Не, нямаш право, за да не притуряш нищо към онова, което вече е било казано преди, и за да не отнемеш на хората свободата, за която ти толкова държе­ше, когато беше на земята. Всичко, което ще възвестиш наново, ще посегне върху свободата, на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вя­ра ти е била по-скъпа от всичко още тогава, преди хи­ляда и петстотин години. Нали ти казваше тогава тол­кова често: «Искам да ви направя свободни.» Но ето ти видя сега тези «свободни» хора – прибавя изведнаж старецът със замислена усмивка. – Да, всичко тук ни струваше скъпо – продължава той, като го гледа строго, – но ние довършихме най-после това дело в твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега с това е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Ти ме гледаш кротко и не ме удостояваш дори с негодуване? Но знай, че сега и имен­но днес тези хора са уверени повече от всякога, че са свободни напълно, а между туй сами те ни поднесоха своята свобода и покорно я положиха пред нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше ти, такава сво­бода ли?»

— Аз пак не разбирам – прекъсна го Альоша – иронизира ли той, смее ли се?

— Съвсем не. Той именно си приписва като заслуга, своя и на своите хора, че най-после са победили свобо­дата и са сторили това, за да направят хората щастли­ви. «Защото само сега (тоест той, разбира се, говори за инквизицията) стана възможно да се помисли за пръв път за щастието на хората. Човекът е сътворен бунтовник; та могат ли бунтовниците да бъдат щастливи? Тебе те предупреждаваха – казва му той, – достатъчно бяха предупрежденията и указанията, но ти не послуша предупрежденията, ти отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но, за щастие, като си отиваше, ти предаде делото нам. Ти обеща, ти утвърди със словото си, ти ни даде право да свързваме и развързваме и, разбира се, не можеш и да мислиш да ни отнемеш това право сега. Защо си дошъл да ни пречиш?»

— А какво значи: достатъчно бяха предупреждения­та и указанията? – попита Альоша.

— Тук именно е главното, което старецът трябва да изкаже. «Страшният и умен дух, духът на самоунищожение­то и небитието – продължава старецът, – великият дух говори с тебе в пустинята и нам е предадено в кни­гите, че уж бил те «изкушавал». Така ли е? И може­ло ли е да се каже нещо по-истинно от онова, което той ти е възвестил в три въпроса и което ти отхвърли, наре­чено именно в книгите «изкушения»? А между туй, ако е било извършено някога на земята истинско гръмовно чу­до, то е било именно в онзи ден, в деня на тези три изку­шения. Именно в появата, на тези три въпроса е било чу­дото. Ако би било възможно да се помисли само за опит и за пример, че тези три въпроса на страшния дух са безследно загубени в книгите и че трябва да се възстано­вят, отново да се измислят и съчинят, за да се внесат пак в книгите, и за тая цел да се съберат всички мъдре­ци земни – управници, първосвещеници, учени, фило­софи, поети, и да им се даде задача: измислете, съчи­нете три въпроса, но такива, които освен че биха съ­ответствували на размера на събитието, но биха из­разявали още и в три думи, в три само човешки фра­зи, цялата бъдеща история на света и на човечество­то – мислиш ли ти, че всичката премъдрост на земята, съб­рана заедно, би могла да измисли нещо подобно поне по сила и по дълбочина на тези три въпроса, които на­истина са ти били предложени тогава от могъщия и умен дух в пустинята? Вече само по тези въпроси, само по чудото на тяхното появяване може да се разбере, че имаш работа не с човешки, обикновен ум, а с вековечен и аб­солютен. Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна чо­вешка история и са показани трите образа, в които ще се слеят всичките неразрешими исторически противоре­чия на човешката природа по цялата земя. Тогава то ва не е могло да бъде още тъй очевидно, защото бъде­щето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въп­роса е така отгатнато и предсказано и така се е оправ­дало, че нищо повече не може нито да се прибави към тях, нито да се махне.

Реши, прочее, сам кой е бил прав: ти ли или онзи, който те е запитвал тогава? Припомни си първия въп­рос: макар не буквално, но смисълът му е този: «Ти искаш да отидеш в света и отиваш с голи ръце, с ня­какъв обет за свобода, който те в своята простота и по­ради вроденото им безчинство не могат дори да разберат, от който те се боят и плашат, защото нищо и никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! А виждаш ли тез камъни в таз гола разжарена пустиня? Обърни ги в хлябове – и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благородно и послушно, макар и вечно треперещо, че ти ще вдигнеш ръката си и ще им се свършат твоите хлябове.» Но ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, ни­то каква е тая свобода, разсъди, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не са­мо с хляб, но знаеш ли, че в името на същия тоз хляб земен ще въстане срещу теб духът на земята и ще се сблъс­ка с тебе и ще те победи – и всички ще тръгнат подире му, възклицавайки: «Който е подобен на тоя звяр, той ни даде огън от небето!» Знаеш ли ти, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи чрез устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление, а следователно няма и грях, а има само гладни. «Нахра­ни ги и тогава искай от тях добродетели!» – ето как­во ще напишат на знамето, което ще издигнат срещу тебе и с което ще бъде разрушен твоят храм. На мяс­тото на храма твой ще се издигне ново здание, ще се издигне пак страшна Вавилонска кула и макар че и тя няма да се дострои, както и предишната, но все пак ти би могъл да избегнеш тази нова кула и за хиляда годи­ни да съкратиш страданията на хората – ибо пак при нас ще дойдат те, след като се измъчват хиляда годи­ни със своята кула! Те ще ни намерят тогава пак под земята, в катакомбите, криещи се (ибо ние ще бъдем пак гонени и мъчени), ще ни намерят и ще възридаят към нас: «Нахранете ни, защото онез, що ни обещаха огън от небесата, не ни го дадоха.» И тогава вече ние ще достроим тяхната кула, ибо ще дострои тоз, който нахрани, а ще нахраним само ние, в името твое и ще из­лъжем, че е в името твое. О, никога, никога няма да се нахранят те без нас! Никаква наука няма да им да­де хляб, дордето остават свободни, но ще се свърши с това, че те ще поднесат своята свобода пред нашите но­зе и ще ни кажат: «По-добре поробете ни, но нахра­нете ни.» Ще разберат най-после сами, че свобода и зе­мен хляб доволно за всеки са немислими заедно, защо­то никога, никога не ще съумеят те да се спогодят по­между си. Ще се убедят също, че не могат да бъдат ни­кога и свободни, защото са слабосилни, порочни, ни­щожни и бунтовници. Ти им обеща хляб небесен, но пак повтарям, може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагородно людско племе със земния? И ако след тебе в името на хляба небесен тръг­нат хиляди и десетки хиляди, какво ще стане с милиони­те и с десетките хиляди милиони същества, които не ще бъдат в сила да пренебрегнат хляба земен заради не­бесния? Или тебе ти са мили само десетките хиляди ве­лики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но любещи те, трябва да послу­жат само като материал за великите и силните? Не, нам са мили и слабите. Те са порочни и бунтовници, но най-накрая тъкмо те ще станат и послушни. Те ще ни се чу­дят и ще ни смятат за богове, затуй че ние, застанали начело на тях, сме се съгласили да понасяме свободата и да владеем над тях – тъй ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме послушни на тебе и владеем в името твое. Ние ще ги измамим пак, защото тебе вече няма да те пуснем при себе си. В тази измама ще бъде и нашето страдание, ибо ще бъдем длъж­ни да лъжем. Ето какво значеше този пръв въпрос в пустинята и ето какво отхвърли ти в името на свобо­дата, която постави над всичко. А между туй в този въ­прос се заключаваше великата тайна на мира сего. Ако бе приел «хлябовете», ти би отговорил на всеобщата и вековечна скръб човешка както на единоличното съ­щество, тъй и на цялото човечество заедно – тя е: «Пред кого да се преклоня?» Няма по-непрекъсната и по-мъчителна грижа за човека от тази – останал свобо­ден, да намери по-скоро онзи, пред когото да се преклони. Но човекът търси да се преклони пред онова, кое­то вече е безспорно, толкова безспорно, че всички хора наведнаж да се съгласят на всеобщо преклонение пред него. Защото грижата на тези жалки създания не е са­мо да намерят онова, пред което аз или други да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да по­вярват в него и да се преклонят пред него, и то непре­менно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек, единолично и като цяло човечество, от началото на вековете. Заради всеобщото преклонение те са се изтребвали един друг с меч. Създавали са богове и са викали един другиму: «Оставете вашите богове и елате да се поклоните на нашите, инак – смърт на вас и на вашите богове!» И тъй ще бъде до окончание мира, до­ри и тогава, когато изчезнат на света и боговете: все едно ще паднат пред идолите. Ти знаеше, ти не можеше да не знаеш тази основна тайна на природата човешка, но ти отхвърли единственото абсолютно знаме, що ти се предлагаше, за да накараш всички да се преклонят пред тебе безспорно – знамето на земния хляб, – и го от­хвърли в името на свободата и на хляба небесен. И по­гледни какво направи ти по-нататък. И всичко пак в името на свободата. Казвам ти, че човекът няма по-мъ­чителна грижа от тази, как да намери онзи, комуто да предаде час по-скоро този дар свобода, с който се раж­да това нещастно същество. Но свободата на хората овладява само онзи, който успокои съвестта им. С хля­ба на тебе ти се даваше безспорно знаме: ще дадеш хляб – и човекът ще се преклони, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой овладее съветстта му въпреки тебе – о, тогава той дори ще за­хвърли твоя хляб и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му. Тук ти беше прав. Защото тай­ната на битието човешко не е в това, само да се живее, а в това, за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще изтреби себе си, отколкото да остане на зе­мята, макар наоколо му да е само хлябове. Това е тъй, но какво излезе: вместо да овладееш свободата на хо­рата, ти я умножи още повече! Или забрави, че спо­койствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от сво­бодния избор в познаване на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително от нея, И ето вместо твърди основи за успокоение на съвестта човеш­ка веднаж за винаги – ти взе всичко, което е особено, предполагаемо и неопределено, взе всичко, което не бе­ше по силите на хората, и затова постъпи тъй, като че ли никак не ги обичаше – и кой направи това: този, що бе дошъл да отдаде за тях живота свой! Вместо да овла­дееш свободата на хората, ти я умножи и обремени с нейните мъчения душевното царство на човека во веки. Ти възжела свободната любов на човека, та свободно да тръгне той след тебе, прелъстен и пленен от тебе. Вместо твърдия стар закон – човекът трябваше със сво­бодно сърце да решава занапред сам кое е добро и кое зло, имайки за ръководство само твоя образ отпреде си – но мигар ти не помисли, че той ще отверне най-после и ще оспори дори и твоя образ, и твоята истина, ако го угнетят с толкова страшно бреме, каквото е свободата на избора? Те ще възкликнат най-после, че истината не е в тебе, защото не е възможно да бъдат оставени в по-голям смут и мъчение, отколкото направи ти, като им остави толкова грижи и неразрешими задачи. По този начин ти сам положи основата за разрушение на своето царство и не обвинявай никого другиго за това. А всъщност това ли ти се предлагаше? Има три сили, единствени три сили на земята, що могат навеки да победят и да пленят съвест­та на тез слабосилни бунтовници за тяхното щастие, те­зи сили са: чудото, тайната и авторитетът. Ти отхвърли и едното, и другото, и третото и сам даде пример за това. Когато страшният и премъдър дух те постави на върха на храма и ти каза: «Ако искаш да узнаеш дали си Син Божи, хвърли се долу, защото е казано за оногова, че ангелите ще го подемат и ще го понесат и няма да падне, и няма да се удари, и ще узнаеш тогава дали си Син Божи, ще докажеш тогава каква е твоята вяра в отца твоего» – но ти, като изслуша, отхвърли предложението и не се поддаде, и не се хвърли долу. О, разбира се, тука ти постъпи гордо и великопепно като Бог, но хората, но това слабо бунтуващо се племе – те богове ли са? О, ти раз­бра тогава, че ако направиш само крачка, само движение Да се хвърлиш долу, тутакси би изкусил господа и всич­ката си вяра в него би изгубил и би се разбил о земята, която си дошъл да спасяваш, и възрадвал се би умният дух, който те изкушаваше. Но повтарям, колцина са такива като тебе? И нима ти наистина си можал да до­пуснеш макар и за минута, че и хората ще имат сили за подобно изкушение? Тъй ли е създадена природата чо­вешка, че да отвергне чудото и в такива страшни мо­менти от живота, моментите на своите иай-страшни ос­новни и мъчителни душевни въпроси, да си остава само със свободното решение на сърцето? О, ти знаеше, че подвигът твой ще се запази в книгите, ще стигне до дъл­боки времена и до последните предели на земята, и се надяваше, че следвайки те, и човекът ще си остане с Бога, без да се нуждае от чудото. Но ти не знаеше, че щом само човек отхвърли чудото, тутакси ще отхвърли и Бога, защото човекът търси не толкова Бога, колкото чудесата. И тъй като не е по силите на човека да остане без чудото, той ще си насъздаде нови чудеса, вече собствени, и ще се поклони на знахарското чудо, на бабешката магия, ма­кар да е бил сто пъти бунтовник, еретик и безбожник. Ти не слезе от кръста, когато ти викаха, подиграваха те и те дразнеха: «Слез от кръста и ние ще повярваме, че си ти.» Ти не слезе, защото все пак не поиска да поробиш човека с чудото и жадуваше свободна вяра, а не чудесна. Жадуваше свободна любов, а не робските възторзи на роба пред могъществото, което го е ужасило веднаж за винаги. Но ти и тук съдеше за хората твърде високо, за­щото те, разбира се, са роби, макар да са създадени бун­товници. Озърни се и съди, ето изминаха петнадесет ве­ка, иди ги погледни: кого издигна ти до себе си? Кълна се, човекът е по-слаб и създаден по-низш, отколкото ти мислеше за него! Може ли, може ли той да извърши съ­щото като теб? Ти го уважаваше толкова, а постъпи така, като че си престанал да му състрадаваш, защото твърде много поиска от него, и кой направи това – то­зи, който го въз люби повече от самия себе си! Ако го уважаваше по-малко, по-малко би и поискал от него, а това би било по-близо до любовта, ибо по-лек би бил неговият товар. Той е слаб и подъл. Какво от туй, че той сега повсеместно се бунтува против нашата власт и се гордее, че се бунтува? Това е гордостта на детето и на ученика. Това са мънички деца, които са се разбунту­вали в класа и са изпъдили учителя си. Но ще дойде край и на възторга на дечурлигата, той скъпо ще им струва. Те ще низвергнат храмовете и ще залеят с кръв земята. Но ще се досетят най-после глупавите деца, че макар и да са бунтовници, но са бувтовници слабосилни, които собствения свой бунт не издържат. Обли­вайки се в глупавите си сълзи, те ще съзнаят най-накрая, че онзи, който ги е създал бунтовници, несъмнено е ис­кал да се посмее с тях. Те ще кажат това в отчаяние и казаното от тях ще бъде богохулство, от което ще станат още по-нещастни, защото природата човешка не понася богохулството и накрая винаги сама ще отмъсти за него. И тъй неспокойство, смут и нещастие – ето сегашния дял на хората, след като ти толкова изтърпя за тяхната свобода! Великият твой пророк във видения и в алего­рии казва, че видял всички участници в първото възкре­сение и че те били от всяко коляно по дванадесет хиляди. Но ако са били толкова, те са били може би не хора, а богове. Те са изтърпели кръста твой, изтърпели са де­сетки години гладна и гола пустиня, хранейки се с акриди и корени, и, разбира се, ти можеш да посочиш с гордост тез деца на свободата, на свободната любов, на свободната и великолепна тяхна жертва в твое име. Но спомня си, чете са били всичко само няколко хиляди, и то богове – ами другите? А какво са виновни останалите слаби хора, че не са могли да изтърпят онова, което са могли силните? Какво е виновна слабата душа, че не е по силите й-да побере толкова страшни дарове? Та мигар ти наистина си дохождал само при избрани и заради из­брани? Но ако е тъй, тук има тайна и ние не можем да я разберем. А щом кма тайна, тогава и ние сме били в пра­вото си да проповядваме тайната и да ги учим, че не сво­бодното решение на техните сърца е важно и не любовта, а тайната, на която те са длъжни да се подчиняват сля­по, дори въпреки съвестта си. Тъй и направихме ние. Ние поправихме подвига твой и го основахме върху чудото, тайната и авторитета. И хората се зарадваха, че пак са ги повели като стадо и че от сърцата им е снет най-после толкова страшният дар, който им е донесъл толкоз мъки. Прави ли бяхме ние, като учехме и правехме така, кажи? Нима ние не сме обичали човечеството, след като толкова смирено съзнахме неговото безсилие, облекчих­ме с любов товара му и разрешихме на слабосилната му природа дори и греха, но с наше позволение? Защо си дошъл сега да ни пречиш? И защо мълчаливо и проник­новено ме гледаш с кротките си очи? Разсърди се, аз не искам твоята любов, защото аз сам не те обичам. И защо да крия от теб! Или аз не зная с кого говоря? Всичко онова, което имам да ти кажа, вече ти е известно, аз чета това в очите ти. Та аз ли ще скрия от тебе нашата тай­на! Може би ти искаш да я чуеш именно от моите уста, слушай прочее: ние не сме с тебе, а с него, това е на­шата тайна! Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века. Тъкмо преди осем века ние взехме от него онова, което ти с негодувание отхвърли, онзи последен дар, който той ти предлагаше, като ти показа всички земни царства: ние взехме от него Рим и меча на кесаря и обявихме само себе си за земни царе, единствени ца­ре, макар и донине да не сме смогнали да доведем нашето дело до пълен завършек? Но кой е виновен? О, това дело досега е само в началото си, но то е вече започнато. Дълго още има да се чака завършекът му, и много още ще из­страда земята, но ние ще достигнем целта си и ще бъдем кесари и тогава вече ще помислим за всемирното щастие на хората. А между туй ти можеше тогава още да вземеш меча на кесаря. Защо отхвърли този последен дар? Ако бе приел този трети съвет на могъщия дух, ти би възмез­дил всичко, което човек търси на земята, тоест: пред кого да се преклони, кому да връчи съвестта си и по какъв начин да се съедини най-после с всички в един въз­торжен общ и съгласен мравуняк, защото потребността от всемирното съединение е третото и последно мъчение на хората. Винаги човечеството в своята цялост се е стре­мило да се устрои непременно всемирно. Имало е много велики народи с велика история, но колкото по-високо са стояли тия народи, толкова са били и по-нещастни, защото са съзнавали по-силно от другите потребността от всемирното съединение на хората. Великите завоева­тели, тимуровците и чингисхановците, са пролетели като вихър по земята, стремейки се да завоюват вселената, но и те, макар несъзнателно, са изразили същата тази велика потребност на човечеството към всемирно и все­общо единение. Ако беше приел света и порфирата на кесаря, ти би основал всемирно царство и би дал всемирен покой. Защото кой друг ще владее хората, ако не онези, които владеят съвестта им и в чиито ръце са хлябовете им? И ние взехме меча на кесаря, а като го взехме, раз­бира се, отвергнахме тебе и тръгнахме след нгго. О, ще минат още векове на безчннство на свободния ум, на тяхната наука и антропофагия, защото, като почнат да издигат своята Вавилонска кула без нас, те ще свършат с антропофагия. Но тъкмо тогаз ще пропълзи към нас зверът и ще лиже нозете ни, и ще ги опръска с кървави сълзи из очите си. И ние ще се качим върху звера и ще издигнем чаша, а на нея ще бъде написано: «Тайна!» Но тогава, само тогава ще настане за хората царството на покой и щастие. Ти се гордееш с твоите избраници, но ти имаш само избраници, а ние ще успокоим всички. Пък и дали е тъй: колко много от тези избраници, от силните, които биха могли да станат избраници, са се уморили най-после да те очакват и са понесли и още ще понесат силите на духа си и жарта на сърцето си на дру­га нива и ще свършат с това, че срещу самия тебе ще издигнат своето свободно знаме. Но ти сам издигна това знаме. А у нас всички ще бъдат щастливи и няма повече ни да се бунтуват, ни да се изтребват един други навред както в твоята свобода. О, ние ще ги убедим, че те само тогава ще станат свободни, когато се откажат от твоята свобода заради нас и ни се подчинят. И какво, прави ли ще бъдем ние, или ще излъжем? Те сами ще се уверят, че сме прави, защото ще си спомнят до какви ужаси на робство и смут ги е довеждала твоята свобода. Свободата, свободният ум и науката ще ги заведат в такива дебри и ще ги изправят пред такива чудеса и неразрешими тай­ни, че едни от тях, непокорни и свирепи, ще изтребят са­ми себе си, други, непокорни, но малосилни, ще се из­требят едни други, а трети, останалите, слабосилни и нещастни, ще пропълзят към нашите нозе и ще возопият към нас: «Да, вие бяхте прави, еднички вие владеехте не­говата тайна и ние се връщаме при вас, спасете ни от самите нас.» Получавайки от нас хлябове, разбира се, те ще виждат ясно, че същите техни хлябове, от техните ръце получени, вземаме от тях, за да раздадем пак на тях, без никакво чудо, ще видят, че ние не сме обърнали камъните в хлябове, наистина повече, отколкото на са­мия хляб ще се радват те на това, че го получават от на­шите ръце! Защото ще помнят много добре, че преди, без нас, самите хлябове, добити от тях, са се обръщали в ръцете им само на камъни, а когато са се върнали при нас, самите камъни са се обърнали в ръцете им в хлябове. Много добре, много добре ще оценят те какво значи да се подчинят веднаж за винаги! И докато хората не разберат това, те ще бъдат нещастни. Кой е спомагал най-много за това неразбиране, кажи? Кой е раздробил стадото и го е разпръснал по пътища неведоми? Но стадото пак ще се събере и пак ще се покори и вече веднаж за винаги. То­гава ние ще им дадем тихо, смирено щастие, щастието на слабосилните същества, каквито те са създадени. О, ние иде ги убедим най-после да не се гордеят, защото ти ги превъзнесе и с това ги научи да се гордеят; ще им до­кажем, че те са слабосилни, че са само жалки деца, но че детското щастие е по-сладко от всяко друго. Те ще станат плахи и ще почнат да ни гледат и да се притис­кат към нас от страх като пиленца към квачка. Те ще се дивят и ще се ужасяват от нас и ще се гордеят, че ние сме тъй могъщи и тъй умни, та сме могли да уми­рим такова буйно хилядомилионно стадо. Те ще трепе­рят безсилни пред нашия гняв, умовете им ще се наплашат, очите им ще станат извори на сълзи като у децата и у жените, но също тъй лесно ще преминават те само по един наш знак към веселба и към смях, към светла радост и щастлива детска песенчица. Да, ние ще ги на­караме да работят, но през свободните от труд часове ще им наредим живота като детска игра, с детски пес­ни, хор, с невинни танци. О, ние ще им разрешим и гре­ха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да грешат. Ние ще им кажем, че всеки грях ще баде изкупен, щом бъде направен с наше позволение; а им позволяваме да грешат, защото ги обичаме, а наказанието за тез грехове, така трябва да бъде, ще вземем върху себе си. Да, ще го вземем върху себе си, а те ще ни обожават като благодетели, които са понесли върху себе си техните грехове пред Бога. И те няма да имат от нас никакви тайни. Ние ще им поз­воляваме или ще им забраняваме да живеят със своите жени и любовници, да имат деца или да нямат – всич­ко според тяхното послушание – и те ще ни се подчи­няват с веселие и радост. Най-мъчителните тайни на съвестта си – всичко, всичко те ще съобщават нам и ние всичко ще разрешим и те ще повярват на нашето решение с радост, защото то ще ги избави от великата грижа и страшните сегашни мъки на личното и свободно решение. И всички ще бъдат щастливи, всичките ми­лиони същества, освен стотиците хиляди, които ги управ­ляват. Защото само ние, ние, които пазим тайната, само ние ще бъдем нещастни. Ще има хиляди милиони щастливи младенци и сто хиляди страдалци, що са взе­ли върху себе си проклятието на познанието на доброто и злото. Тихо ще умрат те, тихо ще угаснат в твое име и след гроба ще намерят само смърт. Но ние ще запазим секрета и за тяхно щастие ще ги примамваме с награда небесна и вечна. Защото, ако има нещо на оня свят, то, разбира се, не ще бъде за такива като тях. Казват и про-рочествуват, че ти ще дойдеш и пак ще победиш, ще дой­деш със своите избраници, горди и могъщи, но ние ще кажем, че те са спасили само себе си, а ние сме спасили всички. Казват, че ще бъде опозорена блудницата, която седи върху звера и държи в ръцете си тайната, че ще се разбунтуват наново слабосилните, че ще разкъсат порфирата й и ще оголят «гадното» й тяло. Но тогава аз ще стана и ще ти посоча хилядите милиони щастливи младен­ци, които не са знаели греха. И ние, които сме взели тех­ните грехове заради тяхното щастие върху себе си, ние ще застанем пред тебе и ще кажем: «Съди ни, ако можеш и ако смееш!» Знай, че не ме е страх от тебе. Знай, че и аз съм бил в пустинята, че и аз съм се хранил с акриди и ко­рени, че и аз съм благославял свободата, с която ти благослови хората, и аз се готвех да влезна в числото на избраниците твои, в числото на могъщите и силните с жажда «да се попълни числото». Но аз се свестих и не поисках да служа на безумието. Аз се върнах и се присъединих към сонма от онези, които поправиха твоя подвиг. Аз напуснах гордите и се върнах при смирените, за щастие на тези смирени. Това, което ти говоря, ще се сбъдне и нашето царство ще се съгради. Повтарям ти, още утре ти ще видиш това послушно стадо, което по пър­вия мой знак ще се хвърли да притиква горящите въгле­ни към твоята клада, на която ще те изгоря, защото си дошъл да ни пречиш. Защото, ако е имало някой, който да е заслужил най-много от всички нашата клада, това си ти. Утре ще те изгоря. Dixi⁵».

Иван млъкна. Той беше се разгорещил и приказва­ше с увлечение: а когато свърши, изведнаж се усмихна.

Альоша, който го слушаше през всичкото време мъл­чаливо, а към края извънредно развълнувано, като се опитва на много пъти да прекъсне речта на брат си, но очевидно се сдържаше, изведнаж заговори, скачайки като ужилен.

— Но.. . това е нелепост! – извика той заруменял. – Твоята поема е хвала на Исуса, а не хула… както ти си искал. И кой ще ти повярва за свободата? Тъй ли, тъй ли трябва да я разбираме! Това ли е по­нятието в православието… Това е Рим, пък и не целият Рим, това не е истина – това са най-лошите в католичеството, инквизиторите, иезуитите!… Пък и съв­сем не е възможно такова фантастично лице като твоя инквизитор. Какви са тези грехове на хората, взети върху себе си? Какви са тези носители на тайна, взели върху себе си някакво проклятие заради щастието на хората? Кога ги е имало! Ние знаем иезуитите, за тях говорят лошо, но такива ли са те, каквито са у тебе? Съвсем не са такива, съвсем не са…Те са просто рим­ската армия за бъдещото всемирно земно царство, с император – римския първосвещеник начело… ето техния идеал, но без никакви тайни и възвишена скръб… Най-просто желание за власт, за земни нечисти блага, за поробване… Нещо като бъдещо крепостно право, с прибавката, че те ще станат помешчици… това е всичко у тях. Те и в Бога не вярват може би. Твоят страдащ инквизитор е само фантазия…

— Но чакай, чакай – засмя се Иван, – как се раз­горещи! Казваш фантазия – нека да е така! Разбира се, фантазия. Ала позволи ми: нима наистина мислиш, че цялото това католическо движение от последните ве­кове е всъщност само едно желание за власт, за едни само нечисти блага. Да не те учи тебе тъй отец Паисий?

— Не, не, напротив, веднаж отец Паисий говори до­ри нещо като твоето… но, разбира се, не това, съвсем не това – тутакси се стресна Альоша.

— Все пак скъпоценно сведение, въпреки твоето «съвсем не това». Аз те питам именно, защо твоите иезуити и инквизитори са се събрали само за едни мате­риални мръсни блага? Защо между тях да не може да се намери ни един страдалец, измъчван от велика скръб и любещ човечеството? Видиш ли: предположи, че се е намерил поне един измежду всички тия желаещи само материални и нечисти блага – поне само един такъв ка­то моя старец инквизитор, който сам е ял корени в пу­стинята и се е мъчил, побеждавайки плътта си, за да направи себе си свободен и съвършен, но все пак кои­то целия си живот е обичал човечеството и изведнаж е прозрял и видял, че не е голямо нравствено блаженство да достигнеш съвършенство на волята, за да се увериш в същото време, че милионите други Божи същества са останали устроени само за подигравка, че те никога не ще бъдат в състояние да се справят със своята свобо­да, че от тия жалки бунтовници никога няма да излезнат великани, за да довършат кулата, че не такива гъски е мечтал великият идеалист за своята хармония. Раз­брал всичко това, той се е върнал и присъединил… към умните хора. Нима това не е могло да се случи?

— Към кого се е присъединил, към кои умни хо­ра? – извика Альоша почти в азарт. – Никакъв такъв ум нямат те и никакви такива тайни и секрети… Само едно безбожие, това е целият им секрет. Твоят инкви­зитор не вярва в Бога и това е целият му секрет.

— Да речем, че е тъй! Най-после ти се досети. И на­истина е тъй, наистина само в това е целият секрет, но нима това не е страдание, макар и за такъв човек, ка­къвто е той, който целия си. живот е погубил за подвиг в пустинята и не се излекувал от любовта към човечест­вото? „В залеза на своите дни той се убеждава ясно, че само съветите на великия страшен дух биха могли от малко малко да турят в сносен ред малосилните бун­товници, «недоправените пробни същества, създадени за подигравка». И ето, след като се уверява в това, той вижда, че трябва да се върви по указанието на умния дух, на страшния дух на смъртта и разрушението, а за това – да се приеме лъжата и измамата и да се водят хората вече съзнателно към смърт и разрушение и при това да се мамят през целия път, та да не забележат по никакъв начин къде ги водят, та поне из пътя тези жалки слепци да се смятат щастливи. И забележи: лъ­жа в името на тогова, в идеала на когото толкова страст­но е вярвал старецът целия си живот! Нима това не е нещастие! И ако само един такъв се озовеше начело на цялата тази армия, «жадуваща власт само за нечи­сти блага» – нима не е достатъчен макар само един такъв, за да стане трагедия? Нещо повече: достатъчен е и един такъв, застанал начело, за да се намери най-после същинската ръководна идея на цялото римско дело, с всичките му армии и иезуити, висшата идея на това дело. Казвам ти направо, аз твърдо вярвам, че този едничък човек не е липсвал никога сред стоящите наче ло на движението. Кой знае, може би са се случвали и между римските първосвещеници такива единици. Кой знае, може би този проклет старец, който толкова упо­рито и толкова по своему обича човечеството, същест­вува и сега във вид на цял сонм такива отделни стар­ци и съвсем не случайно, а съществува като съгласие, като таен съюз, отдавна вече учреден за пазене на тайна­та, за пазенето й от нещастните и слабосилни хора, с цел да ги направи щастливи. Това непременно е така, пък и тъй трябва да бъде. Мене ми се струва, че дори у масоните има нещо като тази тайна, в тяхната основа, и че затова католиците тъй ненавиждат масоните, защо­то виждат в тях конкуренти, раздробяване единството на идеята, тогава, когато трябва да има едно стадо и един пастир… Впрочем, като защищавам моята мисъл, аз приличам на съчинител, който не е издържал твоята критика. Доста за това.

— Ти може би сам си масон! – изплъзна се изведнъж от устата на Альоша. – Ти не вярваш в Бога – додаде той, но вече с извънредно голяма скръб. Нему се стори при това, че брат му го гледа с насмешка. – И как свършва твоята поема? – попита той изведнаж, гледайки в земята. – Или вече свърши?

— Аз исках да я свърша тъй: когато инквизиторът млъква, чака известно време какво ще му отговори плен­никът. Тежи му неговото мълчание. Той е видял как зат­ворникът го е слушал през цялото време проникновено и тихо, гледайки го право в очите и очевидно не желаей­ки да възразява нищо. Старецат би искал онзи да му каже нещо, макар и горчиво, страшно. Но той изведнаж мълчаливо се приближава до стареца и тихо го целува по безкръвната деветдесетгодишна уста. Ето и целия от­говор. Старецът трепва. Нещо мръдва в ъглите на устни­те му; той отива към вратата, отваря я и му казва: «Вър­ви си и не дохождай вече… не дохождай никак… ни­кога, никога!» И го пуща по «тъмните площади на гра­да». Пленникът си отива.

— А старецът?

— Целувката гори на сърцето му, но старецът си остава с предишната идея.

— И ти заедно с него, и ти? – извика горестно Альоша.

Иван се засмя.

– Но това е глупост, Альоша, това е само несмисле­на поема на несмислен студент, който никога два стиха не е написал. Защо го вземаш толкова сериозно? Да не мислиш, че аз сега ще отида право там, при иезуитите, за да се наредя при сонма хора, които поправят неговия подвиг? О, господи, какво ми влиза мене в работа! Та аз ти казах: да стигна само тридесетте години – ще раз­бия чашата о пода.

— А лепкавите листица, а скъпите гробове, а синьо­то небе, а любимата жена! Как ще живееш, с какво ще ги обичаш? – извика горестно Альоша. – С такъв ад в гърдите и в главата нима е възможно това? Не, имен­но ти отиваш, за да се присъединиш към тях… а ако не отидеш – сам ще се убиеш, но няма да издържиш!

— Има такава сила, която всичко ще издържи! – вече със студена усмивка издума Иван.

— Каква сила?

— Карамазовската… силата на карамазовската низост.

— Значи, да потънеш в разврат, да смажеш душа­та си в разтление – така ли, така ли?

—"Ако щеш, и това… само че до трийсетте години може би ще го избягна, а после…

— Как ще избегнеш? С какво ще го избегнеш? То­ва е невъзможно с твоите мисли,

— Все пак по карамазовски.

— Това, дето «всичко е позволено» ли? Всичко е позволено, тъй ли, тъй ли?

Иван се намръщи и изведнаж някак странно по­бледня.

— А, ти подхвана вчерашната думичка, от която тъй се обиди Миусов… и която тъй наивно изпусна бра­тът Дмитрий? – криво се усмихна той. – Да, може би «всичко е позволено», щом веднаж е казана тази ду­ма. Не се отричам, Пък и редакцията на Митенка не е лоша,

Альоша го гледаше мълчаливо,

— Аз, брате, заминавайки, си мислех, че имам на то­зи свят поне теб – продума изведнаж Иван с неочаквано чувство, – а сега виждам, че и в твоето сърце няма за мен място, мой мили отшелнико. От формулата «всичко е позволено» аз няма да се отрека, е, ала заради това пък ти ще се отречеш от мене, нали, нали?

Альоша стана, отиде до него и мълчаливо го целуна по устните.

— Литературна кражба! – извика Иван, като изведнъж изпадна в някакъв възторг. – Ти открадна това от моята поема! Благодаря ти все пак. Ставай, Альоша, време е и за мене, и за тебе да тръгваме.

— Ето какво, Альоша – продума Иван с твърд глас, – ако наистина доживея до лепкавите листенца, аз ще ги обичам само защото ще си спомням за тебе. Доста ми е, че ти си тук някъде, и още няма да ми се отще да живея. Стига ли ти това? Ако искаш, вземи го дори за обяснение в любов. А сега ти – надясно, аз – наляво – и стига, чуваш ли, стига. Тоест, ако утре не замина (струва ми се, че непременно ще замина) и пак случайно се срещнем, дума не ми продумвай повече на всички тези теми. Моля те настойчиво. И за брата Дмитрий, също особено те моля, дори не заговаряй с мене ни­кога вече – прибави той изведнаж раздразнено, – всич­ко е изчерпано, всичко е изприказвано, нали? А пък аз на тебе от своя страна ще ти дам също едно обещание за това: когато към тридесетте години поискам «да разбия чашата о пода», където и да си, ще дойда още веднаж да поговоря с тебе… дори от Америка, да знаеш това. Специално ще дойда. Много интересно ще бъде и тебе да те видя тогава какъв ще бъдеш. Виждаш ли, доста тър­жествено обещание. А всъщност може би ние се сбогува­ме за седем или десет години. Хайде, върви сега при твоя Pater Seraphicus, нали той умира; ще умре без тебе и току-виж, че си ми се разсърдил, дето съм те задържал. Довиждане, целуни ме още веднаж, така, и върви. . .

Иван изведнаж се извърна и тръгна, без повече да се обръща. Също както вчера братът Дмитрий бе оставил Альоша, макар че беше съвсем друго. Тази странна бележчица прелетя като стреличка през печалния ум на Альоша, печален и скръбен в тази минута. Той почака малко, гледайки подир брат си. Кой знае защо, извед­наж забеляза, че брат му Иван върви някак с олюляване и че дясното му рамо, като се гледа отзад, изглежда по-ниско от лявото. Никога по-рано не беше забелязвал това. Но изведнаж и той се обърна и почти затича към манастира. Смрачаваше се бързо и му беше почти страш­но; у него нарастваше нещо ново, на което той не би могъл да даде отговор. А когато влезе в горичката на ски­та, пак както вчера се изви вятър и вековните борове мрачно зашумяха около него. Той почти тичаше. “Pater Seraphicus” – това име той е взел отнякъде – откъде ли? – мина през ума на Альоша. – Иване, клети Ива­не, кога ли ще те видя пак?. . . Ето и скита, господи! Да, да, той, той, Pater Seraphicus, той ще ме спаси.., от него и навеки!»

Коментари

коментара