Зловещият урок
.jpg)
Бог често преподава странни на пръв поглед уроци. Някои от които доста болезнени. Оглеждайки се назад, виждам през какво множество такива уроци преминаваме всички ние, за да вземем най-важния изпит – този за Царството Небесно. И при всичките тези уроци, при всичката тази подготовка, при всичките рани, сълзи и „удари на съдбата” мнозина си остават ненаучени дори до края. Всъщност, повечето от нас.
Сега се сещам за една случка, която ме връща години назад – във времето, когато бях още ученичка. Може би пети-шести клас. Забравила съм точно. Останал е споменът за тъмносинята престилка с бяла якичка и неудобната ученическа чанта, натъпкана с учебници. Времето, в което акумулираш уроците от училището, но и уроците на живота, а после разсъждаваш за тях. Ако все още ги помниш. Ако все още искаш да се учиш. Ако не си станал дотолкова безчувствен, че да захвърлиш всичко това в дерето на забравата, цинично отричайки времето, в което си бил безпомощен. И много, много млад.
Беше сив есенен ден. Ученическа есен. Може би октомври. Малко след началото на учебната година. Точно почвахме да свикваме с мисълта, че лятото и неговото безгрижие са си отишли едва ли не безвъзратно и че единственото, което предстои са дълги и дъждовни есенни дни, в които ще трябва да ходим на училище, да се прибираме уморени, да си готвим уроците и почти да нямаме време за нещо друго.
Сега не знам как е, но тогава именно в началото на учебната година в училищата имаше практика учениците да ги водят на Уроци по безопасност на движeнието по пътищата в някой полигон на КАТ. Естествено, ние гледахме на тези уроци като на неизбежна досада, от която не можеш да се откачиш, но пък в тези дни почти не се учеше, така че – защо не? Нека ни учат как да се движим безопасно по улиците, само да не ходим на училище и да не ни изпитват.
Събрахме се както винаги рано сутринта, разкършихме сънливите тела с ведрина, изкарахме съкратени час-два и хайде на двора, където трябваше да се съберем и вкупом да поемем към КАТ. Там обикновено ни очакваха униформени катаджии, които говореха надълго и нашироко за правилата на движение, прожектираха ни диапозитиви и излъчваха кратки филмчета, след което ни пускаха да си вървим и с това учебният ден приключваше.
Така трябваше да бъде и този път. Поехме заедно с учителите към Полигона, до който трябваше да стигнем пеша. За щастие той не беше много далеч, но тъй като бяхме всичките паралелки от випуска, шествието ни приличаше на дълъг керван с много камили.
Движехме се успоредно на шосето и колите прелитаха край нас. Учителският авангард и ариегард удържаха този нестроен керван да не се разпилява в различни посоки, но така или иначе се движехме в широки редици, които помитаха всичко пред себе си. Момичетата вървяха на групички и си говореха, докато момчетата търчаха напред-назад като развързани коне, закачаха момичетата и се държаха като пълни идиоти, както обикновено се държат повечето момчета на тази възраст.
Бяхме минали километър-два и оставаха приблизително още толкова. Както вече казах, пътят ни вървеше успоредно на шосето, което беше в две платна, разделени по средата с мантинела. Всяко платно имаше три ленти и движението по тях беше доста оживено. В този момент се случи нещо, което обикновено се случва само във филмите с техните неочаквани обрати и нагласени съвпадения.
Отнякъде се появи едно момченце на видима възраст 9-10 години. Беше тъничко, русичко, късо подстригано, облечено в черен панталон, черна ризка и пуловер. То не беше от нашето училище и не вървеше с нас, но при все това излезе някъде от нашите редици. Очевидно искаше да се прехвърли от другата страна на пътя, като преди това прекоси платната и в двете посоки, прескачайки мантинелата. В мига, в който стъпи на шосето никой от нас или учителите не видя това. Следващият миг то вече тичаше към мантинелата, с което привлече нашите погледи, така че всички деца, без изключение станаха свидетели на това, което се случи. Колите на пътя бяха доста засилени, защото никой от шофьорите не очакваше тъкмо на толкова оживен път да излезе пешеходец, след като недалеч имаше подлез, а също и пешеходна пътека. Така че, когато момчето стигна средата на платното, един син москвич модел 408, (от старите ръбести соц-автомобили), не успя да спре навреме и го удари с всичката мощ на желязното си туловище. Тялото на детето изхвърча във въздуха, описа широка дъга и падна десетина метра по-нататък, където остана да лежи. Москвичът, в опитите да спре, поднесе, завъртя се и се обърна на една страна, падайки върху шофьорската врата.
Ние останахме като вцепенени. Вперили поглед в немърдащото телце се мъчехме да проумеем станалото и пред очите ни още и още се прожектираше картината с летящото във въздуха дете, което пада като простреляна птица на асфалта. В този момент учителите се опомниха и се спуснаха към момчето, а наоколо за един миг се изпълни с множество народ. Учениците все още бяха стъписани, някои от момичетата се разплакаха, а други оживено почнаха да се обясняват едно на друго. Но повечето от нас бяха толкова зашеметени, че не издадоха нито звук. В това време шофоьорът на москвича се подаде от прозореца на колата и излезе пребледнял от нея. Беше на средна възраст с леко прошарени коси. Изглеждаше толкова съсипан, че безпомощно седна на асфалта и прокара ръце през челото си. До нас долитаха откъслечните реплики на учителите: „Умряло е!”, „Още не!”, „Повикайте линейка!”, а ние смутено стояхме и гледахме.
Не помня какво стана по-нататък – дали е дошла линейка или някой е закарал бедното дете до болницата, която се намираше недалеч. Не зная дори дали е оцеляло. Помня само, че учителите дойдоха при нас, погледнаха ни съчувствено, сякаш извинявайки се за случилото се, и след кратък съвет решиха, че няма да сме в състояние да отидем до Полигона и да слушаме инструкции по безопасност на движението. Някой от тях подхвърли, че при такъв урок другият би бил излишен и така ние бяхме свободни да си отидем у дома.
Бог често праща жестоки уроци. Уроци, от които боли. Но такива са Божествените уроци – едни се учат от болката на други.
Следвайте ни
Браво!
Много е интересна религиозната обстановка в България. От една страна БПЦ казва, че не може да тълкува Божията воля и че намеренията на Бога към нас са непредсказуеми и неизследими. От друга страна ни препупреждава за Божии уроци, наказания и пратени страдания, за да ни научат на респект към Създателя. Едно изказване за концерта на Мадона и трагедията в Охридското езеро на известен митрополит предизвика реакции в медиите – имаше глас, че никой не може да говори от името на Бога, а един свещеник каза, че БПЦ говори от името на Евангелието. Добре, как ще се докаже връзката на Църквата с Бога, освен с мистиката и тайнствата? Има една връзка на човека с Бога, която се казва Божия дарба. Тези дарби, някои от тях във видимия, други в невидимия свят, следва да бъдат в Църквата, за да се докаже връзката й с Бога. В Европа способностите на Църквата се обосновават от силата на Разума и неговите произведения. В България Църквата се обосновава от мистичната конспирация. Давам цитат:
Интересен случай, но именно „урокът“ липсва на тази материал. Не е изведена нравствената поанта, няма нравствен заключение и поука. Да не би авторката да го писала между две загоряли манджи?
Поредната порция скудоумие: “ В Европа способностите на Църквата се обосновават от силата на Разума и неговите произведения.“
Коя църква се има предвид? Само Православната (според консерваторите)? Православната и Римокатолическата (според либералите)? Всички хиляди църкви от най-различни разцветки (според сектантите)? И коя от тях се обосновава не от вярата (каквато и да е тя), а само от рационализма? Може ли „църква“, която се опира единствено на разума, да се нарече църква? Тя била фарс като култа на разума на френските революционери от 1791 г., които накрая вкарали в „Нотр Дам“ на колесница една полугола фурнаджийка и я обявили за „богиня на Разума“?
Вярно е, че Чингиз ще ни липсва с дървеното си философстване, ако бъде забранен достъпа му до форума, но все пак трябва да се направи нещо.
не искам да съм разбрала правилно, че според авторката Бог е пожертвал това дете, за да „прати“ нагледен „урок“ за правилно движение по пътищата на разпасаната група тийнейджъри?! как ли биха погледнали на тази поука родителите и хората, които обичат това дете. но да, то сигурно е било натрупало повече грехове от другите герои на разказа, които като „развързани коне“ се мотаели по шосето. заслужавало е да им послужи за урок. да…
за случай като този старите хора и небогословите (а вероятно и някои не толкова стари и някои богослови) биха казали едно „Пази Боже!“, избягвайки литературните упражнения. присъединявам се към тази обрана позиция.
неизбежно припомняйки си духовната интерпретация на трагедията в охрид от водещ наш епископ, ще ми се да не бях чела горния текст. вместо да гадаем за правилата на Божествената дидактика, по-добре е повече смирение; по-малко приказки за неща, които не са в нашата област.ако имахме във всичко любов, както трябва да е, нямаше да се налага да мислим толкова върху това, което казваме. но ние нямаме. затова – да мислим.
Присъединявам се към Илиана, че ни липсва любов и смирение. Пример за това е Дон Кихот, който изобщо не се смирил и притежава неясни критерии за себепреценка. Аз не възразявам модераторите да спрат коментарите ми ако казвам лъжа и от мен лъха неверие. Въпросът е обаче, че вярата се поражда от идеи, житейски представи, умонастроения и съпреживяване на света, които се описват със силата и талантите на Разума. Тук не става дума за рационализъм – за пореден път Дон Кихот не е разбрал. Тук става дума, че комуникацията между хората и описанието на света е от словесния свят и художествеността съществува главно като допълнително внушение. Църквата следва да проявява дарба и Разум, когато обяснява разбираемите и неразбираеми явления от живота за да не се ходи по врачки. Например католиците направиха конференция за извънземните, за да проучат тези поверия сред хората. Професори в България пишат книги за сънищата – а БПЦ какво прави в тази област на вярата, като всеобхватно човешко явление?
Не мога да повярвам!!! Никой ли не чете материалите преди да бъдат публикувани? Жестоките уроци на Бога… Жестокостта е в сърцето на този, който разсъждава по подобен начин. Не е лошо преди да решим, че може да пишем да отделим известно /по възможност повечко/ време за четене.
[url]http://www.dveri.bg/content/view/106/120/[/url]
Иинтересен е повикът на Дон Кихот за забрана на изразяване на свободното мнение, което по същество казва верни неща. Интересен култ към забраните има у много православни. Да забраним силово ересите и сектите, да забраним археологията, която ни казва непозволени неща за миналото на света, да забраним геологията, която учи че земята е създадена много отдавна, да забраним историята като просветено знание, което търси общи и вселенски закономерности за развитието на всички общества по планетата, да забраним философията като идеен автор на Просвещението и по-късно на фашизма и на комунизма, да забраним правото на човека да има собствено мнение по въпросите на религията и вярата, да изпълняваме решенията и волята на клира, независимо от интелектуалната подготовка, качествата и хуманността на духовника, да забраним свободната преса и Интернет – нека да живеем в интернационална православна славянска република, водени, както и преди, от безпогрешните във вярата Москва, Атина и Белград!
Авторката има прекалено моралистичен и назидателен стил на писане. Това проличава и от други нейни текстове, например „Траур за България“. Ние не можем да знаем докрай Божия промисъл. Бог е неизследим.
Подобни възгледи могат да отблъснат още неукрепналите във вярата, които ще си помислят: „Щом Бог е толкова зъл и жесток, защо да вярваме в Него? По-добре без Него.“
А къде остава Божията любов, от която никой не може да ни отлъчи?
Хубаво е да търсим поука от нещастията, но смъртта, особено детската смърт трябва да накара нас, възрастните, да се замислим за собствената си жестокост и едва след това да търсим Божиите уроци.
Мисля, че идеята на авторката не трябва да се тълкува буквално. Случката с детето е само символ, едва ли е искала да каже нещо от типа „Бог го наказа“. По-скоро горкият малчуган се е самонаказал с детинското си бързане и нетърпение и така, без да иска, е дал урок на другите. И такива себенаказания има колкото щеш в живота, и то далеч не само в живота на децата. Бог тук е непричом или по-скоро Той само оставя нещата да се развият по естествената им логика.
Има извод или поанта и те се съдържат в първия абзац.
Със случаите, когато смятаме, че Бог е наказал някого, трябва много да внимаваме с изводите, за да не изпаднем в ригоризма на пловдивския владика. И все пак понякога този извод наистина се натрапва. Наскоро ми разказаха за ловци, които убили много жестоко кошута и малките й. Скоро след това всички до един загинали при различни нещастни случаи. Всички сме чували за подобни истории, има ги и в Писанието. Така че Бог наистина дава понякога и преки уроци на хората.
не знам каква е тази сърна. аз обичам животните, поне някои. не приемам жестокости към тях; но не приемам и да мисля, че Бог е изтребил за наказание тия ловци, виновни за смъртта на кошутата с малките, докато личности, виновни за смъртта на милиони или за брутални жестокости към други хора пък приема по-спокойно и без последствия… надали това е обяснението.
за текста – не ми се коментира. ясен е.
Десислава Панайотова заявява през „Фокус“, че постът започнал от днес, неделя:
http://www.focus-news.net/?id=n1297848
Каноните забраняват да се пости в събота и неделя! Не слушайте слепите водачи на сляпото стадо!
Илиана, забележката ти е справедлива. Струва ми се обаче, че хората, които са извършили големи злодейства, а да не говорим за избиване на милиони и подобни неща, не намират своето наказание тук на земята не защото не го заслужават, а защото вината им изобщо не може да бъде изкупена в този живот. Тя е толкова голяма, че на земята не може да има достатъчно наказание за нея, и затова Бог ги оставя за съда в отвъдното. А земните нещастия сполитат онези, за чието поправяне и изкупление има все пак някаква надежда. Така ми се струва поне на мен, може би не съм прав. Господ знае.
здравей андрей,
аз не разбирам много тази теория за изкуплението. мисля си, че нещата не опират до това колко са големи греховете. възможността на човека да отпада е базгранична, но безгранична е и спасителната сила на Бога. въпросът е какво избира човекът. и ако той избере да умре в греховете си, което значи – без Бога, независимо какви конкретни деяния е вършил – малки или големи, той избира смъртта. и обратно – ако се обърне към Бога, избира живота. и големината на прегрешенията няма да надвиши Божията милост.
„Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.“ (Исаия 1:18)
естествено, че начинът на живот, отдалечаването от Бога, за което може да се съди по конкретните грехове, които върши човекът, има значение за да се „прогнозира“ неговата способност да се върне обратно. но едва ли има равнище на падение, след коет очовекът става недостъпен за Бога и неговата спасяваща сила.
другото обяснение, според което Бог решава да спаси едни хора (като тези ловци, например) , като ги изтреби или подложи на някакви страдания за наказание приживе, за да изкупи не чак толкова тежките им грехове, ми се струва механистично и юридическо. какъв ще е смисълът на това наказание? отмъщение ли е то? но дори и по човешките закони отмъщението не може да бъде цел на наказанието. тежките грешници пък, понеже няма какво толкова лошо да им се направи приживе, достойно за тяхната лошотия, оставени са на справедливия небесен съд. трудно ми е да разбера това.
чия справедливост постига такова наказание? не нашата ли, човешка, щом така или иначе хората умират неразкаяни, а Бог ги спасява по милост? Той няма нужда от тяхното страдание в замяна (изкупление), на греховете им.
единственото, което ми идва наум, е, че хората, които умират без Христос, в някакъв смисъл живеят по Стария Завет. и тогава наистина има обяснение отмъщението, с което Бог отмъщава. око за око… знам ли. както казваш – само Господ знае.
Разбирам логиката ти, но тук вече преминаваме към твърде сериозни и комплицирани проблеми. Като оставим настрана въпроса дали наказанието изобщо е вид отмъщение, възмездие или превенция, трябва да признаем, че понятията съд, наказание, изкупление не могат да се отстранят от християнството, иначе то ще се превърне в някакъв розов сурогат. Бог е праведен Съдия. „Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие и неправда на човеците“ (Рим. 1:18). „Аз съм и няма Бог, освен Мене: Аз убивам и съживявам, Аз раня и Аз церя, и няма кой да избавя от ръката Ми“ (Втор. 32:39). „Ще отмъстя на враговете Си и ще отплатя на ония, които Ме мразят“ (Втор. 32:41). „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“ (Рим. 12:19). „Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний, Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях, ала не оставя без наказание“ (Изх. 34:6-7). „Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащите наказвам до трето и четвърто поколение децата (на онези), които Ме мразят, и Който показвам милост до хиляди поколения към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди“ (Втор. 5:9-10). Това са само няколко наслуки подбрани цитати от стотици подобни места в Стария и Новия Завет; ако трябва да ги напишем всичките, няма да ни стигне мястото на този сайт. Цитатът от Исайя, който ти даваш, също може да се продължи: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля. Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят“ (Ис. 1:16-21).
Като ви чета как се дърлите за глупости, сещам се за онази прочута случка от Древния патерик, който издадох през 1994 г. и който е идеално четиво за поста.
В пустинята св. Антоний се чудел като милиони други хора защо богатите прокопсват, а бедните страдат, защо едни умират млади, а злодеи векуват и пр. По едно време чул Божия глас: „Антоние, това са тайни и не ти е дадено да ги знаеш. По-добре внимавай над себе си и гледай да се спасиш!“. Много добър съвет.
………………..
Евреите в Йезуитския орден –
jhttp://archiman.livejournal.com
Доне, кое е по-авторитетно: благочестивите измислици на безименни агиографи, или свидетелството на Словото Божие?
Да се нарича Патерика „измислица“ е несъмнен грях. Това е най-хубавата книга след Библията според мен.
Но ето какво пише св. Нил Синайски за отхвърлящите духовните книги:
„Когато чете книга, унилият често се прозява и клони към сън, търка лицето си, протяга се, повдигайки ръцете си и отделяйки очите си от книгата, упорито гледа стената: като се обърне отново към книгата, чете малко, прехвърли листата, за да види края, брои страниците, прави сметка за числото на целите страници, осъжда почерка и украшенията, и най-накрая, като затвори книгата, слага я под възглавницата и заспива не много дълбок сън, защото гладът започва вече да тревожи душата му и го кара да се погрижи за себе си.“
Разказът може да се възприеме като метафора на уроците, които учим в живота. Аз лично съм от този тип хора, може би като повечето, на които ако им се каже, да не пипат печката, защото ще се изгорят, по-скоро ще я пипнат. Случката е много жестока: аз имам дете горе-долу на възрастта на блъснатото дете, но подкрепям Десислава в нейния поглед върху събитието. Когато сме нехайни към житейските уроци, Бог ни ги предава по начин, който наистина ще ни разтърси и накара да ги проумеем.
Не отхвърлям Патерика, нито го хуля, това е чудесна книга. Но кой би могъл с пълна сигурност да гарантира, че там всичко е основано само върху строги факти и няма никакви елементи на религиозен фолклор?
Този въпрос дори не е смешен. Има огромен брой монографии и статии за египетските апофтегми и патерици, които доказват лексикално и идейно тяхната дълбока древност и автентичност. В тях съществуват и по-късни евтини наслагвания, разбира се, но в Древния патерик те са накрая. Например се разказва как лъв щял да изяде послушник, но го спирала непрекъснатата молитва на духовния отец. В секундите, когато старецът се разсейвал, лъвът отново се хвърлял върху послушника. Това е магическо разбиране за молитвата. В основния текст такива глупости няма.
Фолклор се е промъкнал и в по-късни преписи на прочутия „Лавсаик“ на еп. Паладий, където след екзорцизъм демон излиза от устата на бивш бесноват във вид на змия и „изпълзява към Червено море“ (подобно на гадаринските свине). Не се казва змията е влязла във водата, но не бих се учудил, ако се е превърнала в риба.
Нямах това предвид. Не мога да поставям под съмнение, разбира се, древността и автентичността на преданията в Патерика в смисъл, че те принадлежат на древната коптска монашеска среда. Но строгото авторство на всички изречения и постъпки, приписвани на споменатите в него авви, е от научна гледна точка също толкова недоказуемо, колкото и това, че Мохамед наистина е изказал и свършил всичко, което му се приписва в хадисите.