Покаянието на дявола
Един старец, велик в добродетелите и прозорлив, побеждавайки изкушенията на демоните и нямайки вече за нищо техните хитрини, стигна до съвършено безстрастие: обожи се духом и виждаше наяве и ангелите, и бесовете, и всичко, което те вършат с човека.
И тъй, този старец виждаше ангелите, виждаше и бесовете.
И не само отгоре-отгоре познаваше старецът бесовете, но и всекиго от тях по име. И, як в търпението си, безстрашно им се подиграваше и се надсмиваше над тях, – а някой път ще вземе и да се пошегува горчиво, напомняйки им за изпъждането им от небесното жилище и бъдещото мъчение в огъня.
– Бре – ще каже, – лошо ви се пише, нещастници! Скоро ще ви настъпят по опашката!
И бесовете, хвалейки един другиму стареца, почитаха стареца. И започнаха да идват при него вече не за да го изкушават, а от любопитство. И му се кланяха:
…ще се появи в часа на нощното правило някой еднокрак – има и такива бесове, еднокраки, пък се носят бързо-бързо, като моторетка! – ще застане тихичко в ъгъла и ще чака да му обърнат внимание; а обърнат ли му внимание, ще се поклони и ще си тръгне.
Ето що за човек беше този старец!
Веднъж на един бесовски сбор стана дума между бесовете за небесните тайни.
И рече един от тях на друг:
– Какво пък, другарю, ако някой от нас реши да се покае: ще приеме ли Бог покаянието му или не?
– Мъчно нещо ме питаш – отвърна му другият. – Никой не знае това.
Зерефер, чувайки тези думи на бесовете, се намеси в техния разговор.
– Знаете ли какво, другари – рече Зерефер, – аз ще отида при стареца и ще го изкуша с този въпрос.
Този Зерефер беше велик измежду бесовете. Той беше сигурен в себе си и не знаеше що е страх.
– Върви – казаха бесовете, – но да знаеш, че с мъчна работа се заемаш. Внимавай, старецът е прозорлив, веднага ще усети лукавството ти и ще откаже да пита за това Бога.
Тогава Зерефер се предреши като човек.
И като войник, облечен с хубава униформа, излезе от бесовския сбор, за да иде при стареца.
* * *
Много посетители минаха този ден при стареца; много мъка, несрета и глупост му се струпаха на главата. И ето че след вечерните молитви, когато старецът сам в килията си размишляваше за човешките дела –
на вратата се почука.
Старецът се отзова и отиде да отвори.
Един войник прекрачи прага на килията и падна с плач в нозете на стареца – и толкова горчив бе неговият плач, такова страшно отчаяние се усещаше в него, че и най-коравото сърце не би могло да не потрепери.
– Бре, човек, какво има? Защо плачеш тъй? – рече потресен старецът.
– Аз не съм човек – отвърна войникът, – аз съм самият дявол! Моите престъпления са ужасни.
– Какво искаш? Всичко ще направя за теб, брате мой!
Плачът на този войник късаше сърцето на стареца, а смирението, готово да се уеднакви дори с дявола, изпълваше с жалост душата му.
– Само за едно те моля – рече войникът, – помоли се и питай Бога: ще приеме ли Бог покаянието на дявола? Ако приеме покаянието на дявола, ще приеме и моето; моите дела са дела на дявол!
– Добре, нека бъде, както искаш – отвърна старецът. – Утре на разсъмване ела и ще ти кажа какво ми е повелил Бог.
* * *
И стана старецът да се моли, и, простирайки ръце към Бога, молеше Го горещо за отговор:
Ще приеме ли Той покаянието на дявола?
…Изведнъж като светкавица се яви ангел Божи.
– Луд ли си? – рече ангелът. – Какво се молиш за един демон? Не разбра ли, че това беше демон, който идваше, за да те изкушава?
Натъжи се старецът. Всички бесове познаваше той, и тутакси съглеждаше всекиго от тях, а ето че този път Бог бе скрил от него бесовската умисъл!
– Не тъгувай – рече ангелът, – такова бе Божието провидение. И това е за полза на всички съгрешаващи, за да не се отчайват грешниците: защото от никого, който идва при Бога, не се гнуси Бог. И когато пак дойде при теб демонът и започне да те пита, кажи му, че и него ще приеме Бог, ако изпълни заповяданото му от Бога покаяние!
И ангелът обясни на стареца какво трябва да стори бесът, за да се покае.
…Поклони се на ангела старецът и прослави Бога за туй, че е чул неговата молитва.
И рече ангелът, отлитайки:
– Древната злоба нова добродетел не става! Навикнал на гордост, как може дяволът да се смири покайно? Но за да не каже той в Деня на Съда: “исках да се покая, но не бях приет“ – предай му отговора. Нека да стори, каквото се иска от него, и Бог ще го приеме.
* * *
Без сън, в тиха молитва проведе старецът нощта.
Молеше се за човешкия род, за измъчената от страдания бедна земя и за демона, жадуващ покаяние.
Рано-рано, още преди да ударят камбаните, се чу познатият плач – и толкова горчив бе той, толкова страшно отчаяние се усещаше в него, че и най-коравото човешко сърце не би могло да не потрепери.
Войникът чукаше на вратата и плачеше.
Старецът позна гласа му и отиде да му отвори.
– Помолих се Богу, както ти обещах – рече старецът, – и Бог ми откри, че ще приеме и теб, ако извършиш нареденото ти покаяние.
– И какво трябва да сторя?
– Щом искаш да се покаеш, ето какво: стоейки на едно място, три години трябва да викаш към Бога непрестанно денем и нощем: “Боже, помилвай ме! Помилвай древната злоба!“ – и така сто пъти; след това: “Боже, помилвай ме! Помилвай мерзостта на запустението!“ – отново сто пъти; и най-сетне: “Боже, помилвай ме! Помилвай помрачената хубост!“ – отново сто. И като сториш това, ще те причисли Бог отново към ангелите, както някога.
– Не! Това – никога! – рече Зерефер, велик измежду бесовете, безстрашен, уверен и горд, и като блъвна огън, се промени целият, – ако съм искал да се кая по този начин и да се спася, отдавна да съм го сторил. “Древната злоба“? Кой го казва това? От началото и досега аз съм прочут, щастлив и богат, и всички, които ми се подчиняват, са също щастливи и богати! И за какво друго ме молят хората, ако не за щастие и богатство? И каква е тази “мерзост на запустението“? – този свят на величие и слава! И каква е, де е тази “помрачена хубост“? Та нали всеки иска да живее, и то не как да е, ами хубаво, а този хубав живот ви го давам аз! Аз дадох на човека щастието му, аз му дадох и смъртта! Не, аз не мога да се безчестя тъй!
И като рече това, бесът стана невидим.
“Древната злоба нова добредетел не става!“ – проумя тогава старецът думите на ангела и ги прие с горчивина в сърцето си.
Източник: сп. „Путь“ бр. 2, 1926 г.
Превод: Андрей Романов
