Все тя
Иска ми се всичко, каквото напиша, да посветя на светлата памет на майка ми. Струва ми се, че тя е свързана с всичките неща, които съм обичал някога в детинството – играчки, учебници, картинки, свирки – струва ми се, че моята обич към живота се затопляше от нейния дъх. Аз живеех, растях, а очите ѝ следяха всяко мое движение, нагоре и напред, и ми сочеха онова светло и хубаво нещо в пътя ми, което просветлява и разкрасява всичките часове на дните и нощите.
Не зная как би изглеждал животът без майка. Струва ми се, че тя е вечната жена, дадена от Бога, за да растат на скутите ѝ деца, внуци и правнуци и да крепнат под сиянието на една никога неугасваща любов.
За нея искам да разкажа нещо. Всеки от нас има какво да каже за своята майка. Аз съм спастрил* за моята майка спомени в душата си, дето тя е хубава и добра като Божията Майка. Един ден вуйчо ми, брат ѝ, я повика в Разград, където той беше учител. Вуйна заболяла, та нямало кой да ѝ шета. Мъчно ми беше за мама. Татко беше общински писар в едно село и трябваше да остана сам на лелините Сийкини грижи. Тъй и стана.
Когато влакът изчезна от очите ми, аз не знаех да заплача ли, или да схрускам главата на шоколаденото кученце, което мама ми купи на тръгване.
Не направих нито едното, нито другото. Държеше ме за ръка леля Сийка, а това уби охотата ми за каквото и да е удоволствие. Все пак имаше нещо хубаво в моето ново положение. Леля ми не ме задържа вкъщи. Целият ден играх с приятели на улицата.
На другия ден дълго се мъчих да разбера какво става в двора. Някаква чудна пустота навяваше нашият китен двор. Когато кучето свободно премина през лехите на градината, разбрах какво липсваше: гласът на мама не се чуваше. Та този глас беше най-хубавият накит на целия ни дом! И когато мъмреше кокошките, и когато викаше подир нашето пакостно куче, и когато разнасяше по всичките ъгли на двора своя весел смях, или когато нареждаше една от ония песни, които само тя можеше да пее тъй хубаво, в двора се стелеше някаква чудна радост и правеше цветята по-миризливи, слънцето по-весело… Сега този глас беше изчезнал. Сутрин две ръце прокарваха гребена по главата ми, същите ръце закопчаваха якичката; груби ръце, но грижливи, топли… Те ловко пъплеха с пръстите си по мене, сякаш плетяха някаква тънка дантела, така аз ставах чист и спретнат, макар и във вехти дрехи.
Но сега де бяха тези ръце?
– Измий се и се облечи сам! – казваше ми леля наставнически. – Трябва да се научиш. Не си малък.
След дълги игри, когато огладнявах, обичах мама да ми подаде комата. Тя подпираше питата хляб на гърдите си и с дългия нож ми отрязваше голям дебел резен.
– Хайде, Дочко, сега нямам какво друго да ти дам, хапни си само хлебец. – Тия думи на мама ми стигаха, за да усетя комата тъй много вкусен.
А леля, тя нищо не знаеше, горката! И резените ѝ бяха криви и тънки, и гозбите ѝ безвкусни, а когато трябваше да ме удари за нещо – уж не замахваше силно, а болката беше страшна. Мама правеше иначе. Тя се спускаше като хала върху ми, натупваше ме и после ми се усмихваше с всичките си разредени зъби.
Мама се забави. Не, тя трябва да си дойде! Стига е стояла при вуйчо.
Всичко около мене бързо опустяваше. Мама отнесе със себе си всичките радостни часове, които ми даваше денят. Дето и да отидех, аз търсех нейния образ. Страшна мъка ме беше обхванала. Дните станаха дълги, предълги, игрите нямаха край, та и те дотягаха. Леля Сийка ми стана непоносима. Каквото направеше, правеше го, за да ме разплаче сякаш. Нищо свястно не умееше да направи. Вечер ми приготвяше леглото. Господи! – поне това да правеше като мама! Тя ме бутваше на леглото и не подпъхваше завивката под гърба ми, нито пък пръстите ѝ ме погалваха по лицето и главата ми. Грубо нещо!
О, дано си дойде мама утре!
Тя не си идваше. Какво стана с нея? Жива ли е? Да не се е обърнал влакът в някоя пропаст? Аз тръпна. Сърцето ми се топи от страшна мъка. Иска ми се цял ден да викам: мамо, мамо, мамо!..
Страшни картини се откриваха в главата ми. Искам да избягам от тях, но те ме гонят. Не! С мама се е случило нещо, нещо страшно. После? Какво ще правя без нея?
Озъртах се като малко изоставено коте, което не знае де да се дене. Жива ли е? Да не е в болницата? Не смеех да питам леля, защото вече се боях от нея. Пък и никога нищо свястно не ми е казвала. И какво може да знае тя?
Само маминият образ изпълваше сънищата ми. Тя ме водеше някъде, говореше ми нещо весело, закопчаваше ми якичката… Мамо, мамо, ти не си умряла, ти си жива! Ей на, жива и здрава си!
Но събуждам се. Леля хърка до стената. В душата ми студено, на гърдите ми камък лежи. Една нощ се събудих внезапно. Ужасен страх ме люлееше. Не, нещо ще се е случило! Тя е пострадала, или е болна… Татко се мъчи да я свести, но очите ѝ са затворени, устните ѝ слепени. Майко, майко!..
Огледах стаята. Луната беше отправила един лъч връз иконостаса, точно върху лика на Света Богородица.
Света Богородица! Измъкнах се от леглото, застанах пред иконата и започнах да се моля. О, аз вярвах, че тя ще ме чуе! Защо не? И тя беше майка, и на нейната ръка имаше едно Дете… Молех Божията Майка да запази мама и да ѝ каже по-скоро да се върне, защото ми е много мъчно без нея…
Мама си дойде. Донесе цяла кошница с плодове и бохчи с чорапи, с шаяк за дрехи и платно за ризи… Но аз нищо не забелязвах. Гледах я право в очите и виждах, че всичките ми изгубени радости са пак при мене. Сега всекиму бих могъл да разкажа какво нещо е да си без майка!
Радостта ми беше толкова голяма, че първата нощ не спах и често дигах глава от леглото си и вторачвах поглед в мама. В полумрака виждах главата ѝ, спокойно потънала във възглавницата. И пак радостно затварях очи. О, кога ще се съмне веднъж!
От тогава пазя в дома си онази стара икона – Света Богородица с нейното малко Дете.
* спастрям – прибирам, запазвам, скътвам.
Из сборника “Детски цветослов”, ИК “Омофор” 2012 (Добри Немиров, „Когато бях малък”, разкази, книга І, 1934 г.)
