Да родиш свещеник
След дълги молби и увещания най-накрая отецът се съгласи да разкажа тази история. Неговото условие обаче беше да не споменавам никакви имена.
Аз съм дякон в църквата, в която служи един от най-достойните млади свещеници, които познавам. Помагам му в службите, в требите и във всичко останало, което се върши в една църква. Благодарение на силната му вяра и всеотдайност, за тези няколко години откакто съм в тази скромна църква, намираща се в края на града, тя се преобрази. Със сърдечните си проповеди и безкрайна любов той привлече много хора и ги спечели завинаги за вярата. Някои от старите енориаши разправят, че преди неговото идване тук е било мъртвило. Имало е едва десетина бабички и никой не се е интересувал от затънтената ни църква. Но ако дойдете да видите какво е сега, ще се учудите. Има постоянно хора, а отецът не може да вдигне глава от задължения. Всички толкова го обичат, че край него винаги има някого.
От самото начало, когато ме разпределиха в тази църква, ми направи впечатление една дребна около 80- годишна старица, която посещаваше почти всяка служба. Тя беше истински блага и смирена и никога не гледаше другите в очите. По-късно разбрах, че това е майката на нашия обичан отец. Ходеше винаги със забрадка, усърдно се молеше и често се усмихваше.
На втория ден на Великден, тази година, тъкмо влизах в църквата, настроението ми беше приповдигнато заради празника и си мислих за Възкресението на Господа, когато отецът ме посрещна плачещ на входа. Никога до този момент не го бях виждал такъв. Той ме дръпна настрана и тъжно ми каза, че майка му умира. Трябваше да я изповяда и да й даде последно причастие. Сърцето ми се сви като чух лошата новина. Попита ме дали искам да отида с него и аз веднага се съгласих. Той взе сухото причастие и другите необходими неща и закрачи толкова бързо напред, че едвам успявах да го догоня. За малко дори щях да изпуснах влакчето в метрото.
Оказа се, че майка му живее в прилично обзаведен апартамент на хубаво място в града. Стана ми странно, че на нейната възраст е пътувала почти всеки Божи ден, за да идва чак в нашата църква. Но това свидетелстваше само едно – имала е истинска и силна вяра. Когато влязохме в стаята, там вече беше съпругата на отеца и неговите деца – две изписани като икони момиченца, облечени със снежно бели ризки, прилежно изплетени плитки и с лица на ангели. Те се простиха с баба им, прегърнаха я за последно и тихичко излязоха. Съпругата му също се прости с нея и излезе. Останахме само аз и отецът. Той се доближи до умираща си майка, наведе се над нея и дълго я целуна по челото. После ми даде знак да приготвя требника, одеждите и причастието. Изпълних заръчаното и зачаках. Отецът се прекръсти, запали една свещ и прочете молитвата преди изповед. Старицата бе бледа и немощна, но все още с всичкия си. Тя започна да говори, а аз понечих да изляза. Той обаче ме хвана за ръката и ме спря.
Стреснах се, защото добре знаех, че на изповед не е редно да присъства друг, освен свещеникът и изповядващият се. Това, което се случваше, беше странно. Мястото ми не беше там, но не можех да помръдна. Усещах, че думите на отеца не бяха случайни и ме задължаваха да стоя. Старицата спокойно изброяваше греховете си, а аз се опитвах да мисля за други неща и да не я слушам, но не ми се получаваше. Изповедта на тази необикновена жена ме обгръщаше. Постепенно разбирах, че това е началото на един чуден духовен урок, който никога нямаше да забравя. Изминаха няколко минути и тя тихо започна да плаче. „Аз имам един голям грях към тебе, сине мой“, каза и направи пауза. Тогава се случи всичко онова, което така силно ме разтърси, че преобърна всичко в мен. Не мога да говоря от нейно име, защото се вълнувам, а и защото не мисля, че е редно, затова ще преразкажа случилото се с мой думи…
Плачейки през цялото време и стискайки ръката на отеца с малкото сили, които й бяха останали, тя изповядваше, че никога не е обичала истински своя съпруг и поради това животът й е преминал в угнетение и самота. Съпругът й, тоест бащата на отеца, бил толкова студен и безразличен към нейните чувства, че тя често имала усещането, че живее с непознат човек. Пропастта между тях била толкова голяма, че още на младини се зарекла, че не иска да има никога деца от него. Тъй като той настина бил студен човек, липсата на деца по никакъв начин не го притеснявала. Господ обаче имал други планове за тях. Тя била почти на 50 години, когато веднъж, излизайки от метро-станция „Красные ворота“ на улица „Каланчевская“, била спряна от странен просяк с дълго опърпано палто. Той я заговорил едновременно благо и властно. Казал й да си спомни на колко години Сарра, жената на Авраам, е родила своя син. И как вътрешно се била присмяла на ангела, когато той съобщил на Авраам, че тя ще зачене. После странният просяк я погледнал отблизо и казал: „Това е твоята съдба! Последвай я и Господ ще те благослови!“.
Старицата плачеше все по-силно пред отеца, признавайки му, че е знаела, че трябва да послуша този пратеник, но въпреки това продължавала да се съпротивлявала. Но Господ не отстъпил от нея. Една нощ сънувала необикновен сън. Видяла се, че стои на кръстопът. Единият път водил към камениста долина с изсъхнали дървета, а другият водел към зелена поляна с полски цветя. В края на тази поляна имало някакво малко момче, което й махало отдалече. Когато дошла на себе си тя вече знаела, че всичко на този свят е суета и че жените са призвани да даряват живот. Убедила мъжа си, че с цялото си сърце желае да стане майка. Въпреки напредналата си възраст, родила прекрасно, здраво и слънчево момченце. Скоро след това съпругът й се разболял, отишъл си от този свят и тя останала сама. Но всъщност това не било съвсем вярно, защото вече имала малкото момченце, което някой ден щяло да стане един от най-обичаните свещеници в града. „Ти беше нежелан от мене, моето момче – шептеше тя със сетни сили. – Бях глупава тогава и вярвах, че животът може да има и друг смисъл. Не знаех, че децата са най-голямото благословение!“ Като каза това, тя започна да се задушава. Отецът отвърна, че за нищо не я упреква и че всичко й прощава. Той прочете набързо разрешителната молитва и я причасти. През цялото това време аз бях толкова шокиран и едновременно облагороден от случващото се, че не бях напълно адекватен…
Старицата умираше пред очите ни. Тя обаче беше спокойна и щастлива. Отецът я галеше по ръцете, челото и косата и не спираше да плаче. След това се наведе над нея и с треперещ глас й каза, че я обича и че скоро тя ще попадне в по-хубав свят, в който ще има много ангели. Тогава тя отвори бавно уста и изпълнена с любов промълви: „Те са вече тук, сине! Ангелите са тук. Виждам ги в очите ти…“ и предаде Богу дух.
