Ивици лазурно небе

Влизайки с радост в Църквата, повярвал в нея като в свето и непорочно Тяло Божие, всеки се изправя пред задачата как да съхрани такъв живот и такава вяра, как да се опази неосквернен от света. Състоянията на радостна просветленост са редки и краткотрайни поради нашата греховност. Зад тия ивици лазурно небе цялата ни душа пак се обвива в облаци от неразбиране, пустота, скука, скръб, съблазни и раздразнение. Неверието плътно обгражда душата, като вълна върху скала приижда съмнението, залива камъка на вярата. Това е толкова реално, толкова осезаемо и толкова страшно, че човек непрестанно би трябвало да стои на този камък с издигнати към Бога ръце, простирайки целия себе си подобно кръст, с вопъл за помощ.
Разбираемо е защо словото Божие изисква от човека постоянна молитва. „Непрестанно се молете“ е заповед за всекиго. Завършвайки едно от своите послания, апостол Павел пише: „И тъй, ние, като приемаме царство непоколебимо, нека пазим благодатта, с която да служим благоугодно Богу с благоговение и страх, защото нашият Бог е огън, който изтребя“ (Евр. 12:28–29). Но как да „пазим“, как да съхраним себе си в Бога? Да, разбира се, най вече с молитва на сърцето, посредством която се привлича Божията помощ. Но как да се приучим към молитва, когато в сърцето е сухо и горестно, когато в ума ни е пустота или грях?
Има едно Божие определение или Негово предупреждение към нас, което ние, съвременните маловерци, най-често забравяме, а като си го спомним, с особено неудоволствие го отхвърляме: „Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). Ето къде е пътят към съхраняване на себе си в Бога. Това е и тесният път, водещ към вечния живот: „Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7:14). За нас това е най-непоносимото. Вековете благополучие в показното християнство са ни приучили да не полагаме никакви усилия, да не търсим тесния път. Да стоиш два часа на великолепно богослужение и после да си отидеш вкъщи, за да ядеш пироги с най-различни плънки – за това не се изисква особено усилие. По този начин благополучно е влизало в отворената врата неверието, а когато то започне да дава тон на мисленето, то против самопринудата, против „тесния път“ възниква особена, подчертана, принципна вражда. „Когато имам настроение, ще се моля“ – ето я обичайната формула на широкия път. Очевидно е, че „аз ще търся Царството Божие, когато имам настроение“. „Как така „да насилваш“ Царството Божие? Всяко насилие е против религията.“ И какво ли още няма да възрази душа, която не иска да приеме на сериозно християнството, не иска да го направи своя реалност?! Нима преминаването в друга държава, приемането на друго поданство се постига без усилия? Там е цялата работа, че посредством приемането на християнската вяра човек трябва да започне съвсем реално преминаването си в друга държава и преминаването е притеснително. „Подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат и не ще смогнат“ (Лук. 13:24). Няма да съумеят, няма да смогнат да преминат, тъй като ще отричат необходимостта от усилие над себе си, ще отричат необходимостта от подвиг. „Твърде много хора – казва Макарий Велики – искат да се сподобят с Царството без мъки, без подвизи, без проливане на пот; но това не е възможно.“ „Светият Дух – казва Антоний Велики – се вселява в каещите се души само след много усилия.“ Отец Амвросий Оптински твърди, че състоянието ни при молитва, когато сърцето не е лицемерно, но е сухо и каменно, е по-угодно на Бога, отколкото, когато то е в огъня на умилението. И действително, какво му е трудното да се молиш, когато Божията благодат е слязла и е оросила пустинята? На Господа е угодно друго – да вижда нашето усилие, нашия подвиг, макар и най-незначителен, търпеливото ни очакване за Него в душевната пустиня. Както в молитвата, така и във всичко трябва да има подвиг или усилие. Нима е лесно да надвием гнева си? Да не говорим за неизказаната буря от гняв в сърцето, дори устата си от приличие толкова трудно държим затворена, за да не дадем воля на раздразнението си.
Авва Йоан Лествичник така разказва за тази може би дългогодишна стълба на усилията, надвиващи гнева: „Начало на безгневието е мълчанието на устата при възмутено сърце (сърцето още бушува). Средата – мълчание на помислите при тънко смущение на душата (вълните затихват). Краят – ненарушима тишина при полъх на нечисти ветрове (всичко е отминало, но е някъде наблизо)“.
А какво голямо усилие трябва да вложим, за да възпитаме в себе си сериозност, каква поне минимална съсредоточеност, отклоняване от всяко разсейване с разговори или книги. Не само слушащият, особено ако е млад, трудно би ни разбрал за „подвига“ или „усилието“, но и да пишеш за това, е по-трудно от всичко. Думите, неподплатени с дела, губят силата си не само за слушащия, но и за говорещия. Ето, аз сякаш държа тия думи – „усилие“, „подвиг“ – или някои други скъпоценни думи, като древни златни монети на дланта си, но нали аз самият не чувам, а само се досещам за златния им звън. Отвън те са покрити с мръсен и лигав налеп от столетия човешко лицемерие и лъжа. Затова за мен е най-блажено да говоря не от свое име, а „да търся следите на отците“, да откривам в забравени книги златото на думите.
Да отворим най-старата и най-забравена книга – Битие – и да прочетем в нея с благоговение и страх разказа за борбата на човека с Бога. Няма ли образът на тази най-свята борба да хвърли светлина върху толкова трудните за нас понятия усилие и подвиг, като лъчи, внезапно сипнали се иззад облаците? „И с него се бори Някой до зори (…). И (му) рече: пусни Ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да Те пусна, докле не ме благословиш. И рече: как ти е името? Той отговори: Иаков. И (му) рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш. (…) И го благослови там“ (Бит. 32:24–29).

Основоположникът на подвига Иисус Христос ни е завещал борбата за нашето просветляване. На Твореца на света е угодно да приема за Свои чада, в „сонма на боговете“ („Аз рекох: богове сте“ – Иоан 10:34) само воини, стигнали до целта, само онези, чиято войнстваща воля издава неукротимо желание да бъдат с Бога. Тази борба е израз на неотклонно определената свободна воля на човека и именно свободната му воля, възжелала божествената вечност, търси Господа. Той не иска насила или механично да ни направи богове, както майсторът прави кукли, а иска сами, борейки се, да достигаме до Царството Божие. Борбата на човека за божественото му звание е, разбира се, борба със собственото му зло. Затова могат да ме попитат какво общо има тук образът на Яков. И аз не бих могъл точно да отговоря. Може би защото Господ е постоянен свидетел и съдия в тази постоянна „невидима бран“, може би защото целият „метод“ на борбата за човека се свежда до това да не пуска от себе си Господа, да Го държи, да се вкопчва в крайчеца на одеждите Му, да не Му дава да си отиде, за да му помогне Той, да не го изостави: „Няма да Те пусна, докле не ме благословиш“.
Нека си спомним и притчата за „неправедния съдия“. „Тая вдовица не ми дава мира, ще я защитя, та да не дохожда вече да ми додява“ (Лук. 18:5). Много ли „додяваме“ на Господа с неотстъпно и детско дръзновение в молитвата? Един немски поет има стихове по библейския сюжет за Яков. Ето ги, преведени в проза:

Ти сам, гръд срещу гръд, нощ след нощ,
трябва със своя Бог да се бориш.
Когато първият Му слънчев лъч прониже тъмата на твоята душа,
не Го пускай, о, само не Го пускай,
докато не те благослови.

Преминаването в Царството Божие може да бъде само притеснително, тоест чрез усилие, и именно като приемаме „теснотата“ на подвига, ние пристъпваме към своето съхраняване, към пазенето на онази благодат, която ни дава вярата.
Спомням си един сив зимен ден. Минавам с моя позната от Москва, учена жена, но в същото време църковна, през светите врати в манастира. Манастирските порти, кой знае защо, винаги особено действат на човека – навярно в тях започва „докосване до други светове“, както казва Достоевски – преходът! Сред останалите изображения и надписи помня славянския шрифт: „Внидите узкими враты“ (Мат. 7:13). Същата вечер моята позната ми казва: „А знаете ли, едва днес за пръв път имах усещане за тия „тесни врати“, за пръв път го разбрах“. Така и ние: по някой път чак към края на живота човек разбира, досеща се къде е преходът към Бога, къде е условието за пазене на вярата. Надписът беше в манастир, който пренебрегвахме, думите бяха от Евангелието, чиито заповеди също оставяхме да ги изпълняват монасите. Ето защо е толкова важно да не се боим от съзнанието, че всеки християнин, а не само духовник, е монах – човек от друга държава – от Царството, което не е от този свят. Ако не деляхме вярващите на монаси и немонаси, ако бяхме под единното вечно синьо небе на първохристиянството, когато не е имало такова деление, то покрай непосредственото наставление от апостолските думи в Новия Завет каква велика помощ бихме могли да получим от грижовните наставления на същите тия монаси, които отделяме от себе си.
Тръгвайки по „тесния път“, човек влиза в „невидимата бран“, той, като воин, трябва да се въоръжи с указанията на мъдрите Божии хора, вече стигнали до края на пътя. Ние имаме много силно оръжие за „бран“ – техните духоносни думи. Ето сега, в този момент, когато внезапно ме обзе порив на отчаяние при мисълта, че сам нищо не върша, а при това поучавам, навярно за да не изнемогна от отчаяние, внезапно открих такова място у авва Исая: „Пред нас има два пътя: пътят на живота и пътят на смъртта. Вървящият по единия не върви по другия. А който върви ту по единия, ту по другия, той не принадлежи изцяло нито на един от двата пътя, нито на водещия към Царството, нито на водещия към мъката. Когато си отиде, има право да го съди единствено Бог, Чиято милост е неизразима“.
Господи!
Помилуй всинца ни!

Из Пред стените на църквата. До моите деца и приятели на Сергей Фудел, „Омофор“, 2014, превод: Мария Хаджиева

Заглавието е от редакцията