Константин Философът
Целия този следобед Константин престоя в по-малката зала на библиотеката на Магнаурската школа, където някога и сам бе учил, а сега беше учител. Любимо място бе тази зала на младия учен мъж, тук прекарваше той дълги часове, през всяко време на деня и нощта, надвесен над книги и свитъци, по коравите страници на които бе изписана цялата човешка мъдрост.
Залата беше на долния кат на библиотеката – един тих кът с широк изход към голямата сенчеста градина на школата. Тънки колони от зелен мрамор подпираха високия таван, край стените бяха наредени много лавици с всякакви книги и ръкописи. Откъм широкия изход на залата, откъм градината, се вливаше безшумно широка струя зеленикава светлина по белите мраморни плочи и стъпала на преддверието, та цялата зала, и тясното преддверие, и градината вън тънеха в тази мека хладна светлина, като да беше на дъното на дълбоко езеро, в неподвижни прозрачни води, в пълна тишина и покой.
Дългият и пламтящ летен ден бавно гаснеше в зелените дълбини, във влажните сенки на вековните явори, в гъстото студено зеленило на кипарисите. В тишината остро прошумоля бързо разгънат пергаментов лист. Константин прокара ръка по челото си и пак се наведе над някакъв ръкопис.
Негде далеко в градината се чуха звънки момчешки гласове и бързо се приближаваха разбъркани, припрени. Константин откъсна поглед от ръкописа, долови отделни думи и все по-гръмки викове:
– Чакай, робе, робе, чакай!…
Философът видя как се изсипаха на поляната отсреща дружина негови ученици, втурнали се подир свой другар, който бягаше на няколко разтега пред тях.
– Склаве, склаве! – викаха немирните юноши.
Тогава тоя, който бягаше пред тях, изведнъж се спря и се обърна насреща им. В буен порив той се нахвърли върху едно тънко младо дръвче, видя се как се напъна с голяма сила – да го изкорени.
Преследвачите му също се бяха спрели и го гледаха слисани. Той залитна няколко стъпки назад, но вече с дръвчето в ръцете си. Тогава преследвачите му разбраха що бе наумил и се разпиляха, изпокриха се из храстите наоколо, а той се втурна след тях, но вече нямаше кого да удари. Спря се и в безсилен гняв захвърли в тревата изкорененото стъбло. Сетне и той се изгуби някъде между дървесата.
Константин проследи тази сцена и тъжно поклати глава. Младите преследвачи бяха все ромеи, а преследваният – пак един от неколцината славянски юноши, които бяха дошли от подножията на Хемус, от бреговете на Вардара да се учат на по-висока наука в прочутата Магнаурска школа.
Нееднаж бе виждал философът подобни сцени и винаги преследваният биваше някой от славяните. И ги наричаха не слави, а склави, което ще рече роби… Мисълта на философа полетя към родния край, към Солуна – любимия град на апостол Павла. Беше по времето преди злата болест, която преболя той, преди тежкото страдание, което укроти сърцето му и удълби мисълта му.
Тогава Константин, седмото дете на солунския подуправител, нямаше още десет години, беше буен, необуздан, та често изпълваше с тревога нежното сърце на майка си. Още тогава и много преди това солунските улици гъмжаха от славяни… Откакто помнеше философът, цели квартали в родния му град бяха населени със славяни и тяхната напевна реч по солунските стъгди1 и пазарища все по-властно сподавяше бързия, съскащ говор на ромеите. Солуняните бяха пуснали в града си русокосите пришълци, но не преставаха да ги презират. И може би бяха започнали да се боят от тях. Често пъти тогава ромеите надигаха свирепи хайки срещу славяните – да се погаврят с тях, да ги бият, да ги убиват, от омраза и надменност… Синът на Лъва, и сега, при спомена си, потръпна от болка и отвращение.
Той, галеният син на подуправителя, играеше с други деца пред бащиния си дом. По улицата се зададе с вик и крясък настървена тълпа, а на десетина разтега пред нея бягаше млад славянин. Малките ромеи, с тях и той, Константин, се втурнаха срещу славянина, а Константин хвърли камък и удари злочестия беглец. Видя как славянинът спря върху него поглед, безумен от мъка и ужас, видя как потече по лицето му кръв…
Майка му го поведе към къщи, въведе го в своите покои, в най-отдалечената стая, и седна на леглото. Прегърна сина си и тихо го попита:
– Сине, защо удари клетия човек?
– Но, мамо,… той беше славянин!
– Чуй, сине, ти не си вече съвсем малък, чуй и сам размисли за постъпката си. И аз, сине, твоята майка, съм славянка.
Константин се отпусна на рамото ѝ, а тя трябваше да го задържи здраво, за да не падне той на каменния под. Нежно го обгърна, за да укроти пламналата болка в сърцето му, и продължи:
– Мразиш ли ме ти сега, като узна моята тайна? Само баща ти я знае и аз не смея никога да спомена за своя род. Ето, виждаш как преследват тук моите еднородци, и ти самият дигна камък. Мразиш ли ти сега своята майка, и можеш ли да мразиш вече ония, с които сме една кръв?
Майчината тайна се изля като огън в детското му сърце. И започна от този ден нежната майка да лекува нараненото сърце на детето си, да го храни със сладостта на славянската реч, с копнежите на славянската душа, докато превърне омразата в обич и презрението – в гордост…
Градината стихна. Константин мина през тревистата поляна, видя захвърленото там дръвче, което славянинът бе изскубнал, и се усмихна. Намери го до дебел дънер, да плаче горко. Философът сложи ръка на рамото му, както някога неговата майка бе сложила ръка на рамото на детето си. Младият славянин се обърна със заплаканото2 си лице.
– Защо плачеш, Момире? – попита философът на славянобългарски.
– Ти говориш на моя език, учителю?
– Не – усмихна се философът. – Това е мой майчин език.
Младежът не знаеше що да стори, що да продума от радост. Константин го прихвана дружески и го изведе на поляната. Повтори въпроса си:
– Защо плачеш?
– Те ме мразят, преследват ме и ме наричат роб! – Гласът му затрептя на плач.
Константин не сваляше очи от лицето му.
– Но ти ги прогони с това дръвче, което изтръгна от земята с голямата си сила. Боиш се от ругатните им, а така насърчаваш тяхната дързост. Ти не познаваш собствената си сила, славянино! Мразят те, защото се боят от тебе. Наричат те роб на свой език, а майка на твоя род и език е Славата Христова. Ти си по-силен от тях, рожба на великия славянски род, по-силен си с това изкоренено дърво и със сълзите, с които изплакваш своята мъка. Познай себе си, славянино!
И дълго още говори учителят на своя ученик и брат по кръв.
Младежът трепереше от вълнение, както високите дървета, когато ги разлюлее вятърът. Тази вечер те влязоха заедно в общата трапезария на школата, влязоха с радостни лица и ги срещнаха там много погледи, смутени от завист, от страх и възхищение.
Три години по-късно Константин философът сътвори тридесет и осем знака, богоявени за славянската реч, и заедно с брата си Методий замина за Моравия, както бе пожелал и помолил Ростислав, князът на моравските славяни.
Откъс от „Детски цветослов“, София, Омофор 2012.
Бележки:
*Разказът „Константин Философът” е отпечатан за пръв път във вестник „Изгрев”, 1948 г. (година ІV), бр.1115, стр. 3. Също и в сборник „Разкази и повести”, 1962 г. Този разказ е първото публикувано произведение на Димитър Талев след Девети септември 1944 г. Разказът тук е със съкращения
1 Стъгда – площад, мегдан.
2 Заплакано – т.е. разплакано. Димитър Талев често използва в творбите си думи от своя роден местен говор.
