Княгинята

1

– Messieurs, le gel du Nord empêche-t-il ici l’épanouissement des belles?
– Pas de tout. Има какво да видите в Петербург.
– О, не съм и предполагал, че ще намеря тук толкова красиви създания! В страната на северните мечки… Mon Dieu! Тези прелестни същества биха били украшение за всеки парижки салон!
– Признайте, monsieur Ренар, че парижките красавици биха позеленели от завист, ако видят нашите богини на Севера.
– На драго сърце – каза monsieur Ренар. – Признавам, че съм сразен, покорен и се записвам още отсега сред поклонниците на Venus du Nord… Но коя е ето тази там с бялата рокля, със златната коса? Такава приказна хубост не съм виждал през живота си!
– Тази с къдриците ли? Дето танцува с посланика?
– Oui, messieurs…
– О, господин Ренар, личи си, че сте новак у нас. Та това е изгряващата звезда на Петербург, княгиня Hélѐne Белозерская. Тя е само на седемнайсет, но вече цъфти по баловете и е придворна дама на Нейно Величество. Мигар тя е пленила сърцето ви? Не ви завиждаме тогава…
– Защо, господа?
– Защото тя стъпва по мъжките сърца с пантофките си небрежно като по килимче. Пазете се, господин Ренар, и помислете дваж и триж, преди да се озовете в легиона на нейните обожатели! Да знаете, че никой няма да може да ви спаси!
Тъй беседваха една майска вечер през 1876 г. неколцина светски млади хора на бала у княз N в Петербург. Те бяха застанали встрани от танцуващите, оглеждаха пъстрата наконтена светска тълпа, която струеше край тях, и обсъждаха всички, които попадаха в полезрението им, особено дамите.
Балът беше в разгара си. Залата с бели коринтски колони, украсена с рози, преливаше от огън и блясък. Огромни полилеи висяха от потона като бляскави планини от кристал; край стените пръскаха пламъци високи златни канделабри и грамадни лакеи, важни като министри, следяха дали всичко е в ред. Свиреше музика и една нестройна глъчка от множество гласове, смях, възгласи, тропот на стройни женски нозе и чаткане на гвардейски ботуши напомняше шума на море.
Това място бе истинска изложба на красотата и богатството. Блясъкът на диамантите по шиите и ръцете на жените и златото на офицерските еполети заслепяваха очите. Разкошните рокли на красавиците с голи рамене бяха размесени в пъстра райска смесица със строги бели гвардейски кители и великолепни придворни мундири. Момичета от висши аристократични фамилии, красиви като разцъфнали пролетни цветя, се носеха в обятията на улани и хусари, зрели дами с царствена хубост и осанка на богини се оставяха да бъдат водени от млади светски чаровници с невинни детски усмивки и опасно искрящи очи. Гърдите се вълнуваха, погледите бяха премрежени от упоение и нега, полуотворените устни мълвяха думи на страст. Ушите, бузите поруменяваха от признания. Любовта пърхаше между танцуващите двойки като пеперуда.
Девойката, която бе станала неволна мишена за злословието на младите хора, без, впрочем, да им обръща никакво внимание – младата княгиня Белозерская, се носеше във вихъра на танца упоено, неуморно. Вече бе изтанцувала безброй полки, екосези, котильони с толкова много кавалери, че не можеше да ги запомни, но не искаше и да помисли за спиране, прелестните малки нозе в бални обувки искаха да летят. О, ако можеше това да продължава вечно! Лека като перце, изящна като птичка, тя хвърчеше над балната зала сякаш без да докосва земята. Очите ѝ блестяха. Когато се смееше, а тя се смееше повече от радостта на своята младост и бързината на своя шеметен летеж, отколкото от шегите на кавалерите си, детското чипо носле се бърчеше очарователно, показваха се два реда бели зъби и две прелестни трапчинки се появяваха върху бузите. Това бе толкова красиво, че човек не можеше да откъсне поглед от нея. Всички мъже в залата я пиеха с очи, дори жените я гледаха влюбено. Сякаш невидима звезда светеше на челото ѝ. Златна коса обгръщаше главата ѝ като със сияние и две златни къдрици се спускаха край слепоочията към бузите. Тези къдрици бяха лишили от сън и покой не един нещастен младеж. Заради тези къдрици мнозина отчаяни глави искаха да си теглят куршума, а някои се бяха и дуелирали заради тях.
Най-после капелмайсторът обяви почивка. Танците спряха и двойките, задъхани, разплетоха ръце, освободиха се от прегръдките си и застанаха кой където се бе оказал. Слуги в златотъкани ливреи разнасяха подноси с шампанско. Мъжете и жените вземаха бокалите, пиеха жадно златистата течност и се стрелкаха с очи. Скоро затишието се смени с разговори, смях… морето от хора шумеше и се вълнуваше като преди.
Княгинята бе спряла в един ъгъл, като си вееше с ветрило. Гърдите ѝ, задъхани от танца, се вдигаха и спускаха учестено. Тя отказа шампанското и гледаше с престорена строгост висок момък, облечен с бял гвардейски офицерски кител, който стоеше пред нея във войнишка поза, с прибрани като в строя нозе.
– Не мога да ви простя, графе – казваше тя в отговор на някакъв негов въпрос или забележка, – не сте ми достатъчно предан. Вчера си говорехте нещо с онази Оленина, не сте ми винаги под ръка, когато пожелая да танцувам, а последния път, когато реших да направя излет с приятели след полунощ, не се явихте веднага, въпреки че получихте бележката ми.
Тъй хокаше тя великана, а той я гледаше покорно и тъжно, предано като куче.
– Вие знаете, княгиньо – оправдаваше се той и капчици пот избиха върху челото му, – че само вие сте в моето сърце. Вие сте царица за мен, а аз съм ваш роб, ваш предан слуга…
– Не ви вярвам.
– Искате ли да застана на колене?
– Много сте дързък, графе! – и тя го перна лекичко с ветрилото по носа.
– Не ми се сърдете – каза той умоляващо. – Та аз живея от една ваша усмивка до друга, княгиньо. Не знам какво бих правил без вас, как бих преживял!
– Ще го преживеете – каза жестоката красавица и се извърна.
…Балът свърши след полунощ. Стотици екипажи откарваха по пустите улици гостите по домовете им. Елена се прибра в дома на князете Белозерски на Английския кей.
Вкъщи тя свали диамантите си, съблече ефирно шумолящата бална рокля. Камериерката, едно сънено момиче, ѝ помогна да се съблече.
– Благодаря ти, Лиза – каза му тя. – Върви да почиваш.
Тя спа до дванайсет на следния ден. Сънуваше навярно балове и празненства и тълпи покорни, влюбени кавалери, които я носеха на ръце като в приказките, защото една щастлива детска усмивка не слизаше от устните ѝ. Когато се събуди и излезе, розова, от розовата си постеля в малкия алков, то първото нещо, което направи, беше да се огледа.
Розовото ѝ сияние изпълваше огледалото. Възхитителна както винаги! Вчера у княз N тя бе царицата, знаеше това! Никой не можеше да откъсне поглед от нея!
Закуската бе сервирана в малката ъглова зала с балкона. Чакаше я старата ѝ дойка, която веднага започна да мърмори.
– Какво правиш, дете, къде ходиш? По цели дни не те виждам вкъщи…
Някога здрава селска мома, откърмила Елена с гърдите си и гледала я като малка, днес Прасковя Фьодоровна вече почваше да старее. Косите ѝ се прошариха, лицето се смали и набръчка и само едновремешните кротки, топли кестеняви очи, които Елена помнеше от детинство, гледаха девойката загрижено.
– Та спри се най-сетне! Кога ще се налудуваш?…
Елена се протегна със сладка нега като котенце. В розовия си копринен пеньоар тя изглеждаше особено очарователно.
– И аз не знам, дойчице! Когато му дойде времето!
Тя обви с ръце старата жена и я целуна по носа.
– Ах, мила дойчице, да знаеш колко красив е животът! – и се засмя с щастлив смях.
Човек не можеше да се сърди на това прелестно същество!
– Чуй, Ольонушка… – започна дойката.
Но Елена, която едва ли бе хапнала и няколко залъка, вече беше изхвръкнала от стаята като птиче.
– Ангелче мое – каза дойката и въздъхна.
Тя живееше от много години с младата княгиня в тази господарска къща – дома на рода Белозерски в Петербург, който изглеждаше като малък дворец. Прозорците на парадната му страна гледаха към Нева. Неведнъж водите на реката отразяваха пъстрите весели огньове и светлини, с които тази елегантна обител на царедворци грееше по време на приеми, балове, празненства.
Младата княгиня бе единствена господарка тук. Майка ѝ умря още през детските ѝ години, бащата, старият княз Николай Белозерски, живееше в Париж с някаква актриса. Той се появяваше рядко в Русия и фактически беше оставил хубавата си дъщеря да прави каквото си иска – свобода, от която тя се ползваше с удоволствие.
Родът на князете Белозерски бе един от най-древните в страната. Потомци на владетели от стари времена, преди московските князе да подчинят цяла Русия, те носеха в жилите си кръвта на първооснователя Рюрик и не отстъпваха по древност дори на царската фамилия. От московско време насам те служеха вярно на трона и се радваха заслужено на слава и почит. Цар Иван Грозни, тиранинът, който преследваше старите княжески и болярски родове, се бе опитал да унищожи този древен род, но след смъртта на жестокия владетел те възстановиха и своята многобройност, и древните си права. Оттогава те се плодяха, процъфтяваха, богатееха и даваха първо на царството, а после и на империята велможи, воини, държавници и пълководци.
Тъй служеха те на своите императори – ценени от трона, почитани от народа. Но онези, които ги познаваха отблизо, казваха, че с Белозерски трябва да си винаги нащрек. Те бяха известни като хора неспокойни и своенравни, склонни към внезапни решения. Злите езици твърдяха, че от тях можеш да очакваш всичко. Един Белозерски се беше качил на ешафода по времето на цар Петър, друг, луда глава и отчаян храбрец, загина във войната с Наполеон. Още един посред вихъра на светския живот се покая внезапно, раздаде целия си имот на своите мужици и завърши живота си като монах-отшелник с железни вериги върху тялото. И това не беше нещо необичайно за тях. Не само любопитството и интересът към нови неща, но и някакво странно безпокойство на духа, някаква особена, стаена дълбоко в душата жажда за правда, несрещана често по върховете на обществото, бяха тласнали не един Белозерски към необикновени обрати и рисковани приключения.
…Последната издънка на този род стоеше в стаята си пред огледалото, държейки в ръка златен накит с монограм на Нейно Величество, който бе длъжна да носи при официални случаи. Тази година тя бе избрана за придворна дама на императрицата заедно с още няколко представителки на отбрани петербургски аристократични семейства.
По стара традиция на императорския двор за придружителки на Нейно Величество бяха избирани само млади неомъжени девойки от висшия аристократичен елит на империята. Това бе почетна служба без сериозни задължения. Придворните дами или фрейлини, както ги наричаха, трябваше да присъстват на големите императорски приеми и балове, носейки на гърдите си монограма на императрица Мария Александровна – едно голямо, увенчано с корона златно М, обсипано с диаманти. След като се омъжваха, те напускаха тази служба.
Най-после тя закачи царственото бижу на роклята си. В този момент слугинята донесе писмо. Върху плика с големи букви бе написано името на княгинята.
Елена го огледа и сбърчи капризно нос. То беше от сина на английския посланик.
“Dear Princess (се казваше в писмото),
You are the most precious treasure of the North. Приемете смиреното възхищение на един беден чужденец. То ще прибави малко към лъчите на славата Ви, но идва от едно предано Вам сърце и Вие знаете това.
Княгиньо, цяла година аз бях Ваш роб и Вие вършехте с мен каквото поискате. Като същинска богиня Вие не обръщате внимание на въздишките и страданията на клетите смъртни. Държахте се с мен като с кученце – трябваше да седя винаги в нозете Ви и да чакам заповедите Ви.
Вие, скъпа княгиньо, сте истинска belle dame sans merci. Пролях потоци от сълзи в нозете Ви, но Вие така и не ми обърнахте внимание. Принуден съм да потърся другаде своя късмет. Ще се обърна към по-благосклонни богини.
Не ми се сърдете, княгиньо. И не ме чакайте повече в дома си.
Ваш
Роберт”.
Красавицата беше смаяна. Писмото падна от ръцете ѝ.
Непокорство! Измяна!
– Това момче! Този хлапак! Ще го науча аз него!
Тя тупна гневно с краче и прехапа устни от яд.
Но времето не чакаше. Настъпваше вечерта и тя трябваше да иде на днешния голям прием в Зимния дворец…

* * *
– Chere princesse!…
– Прекрасна както винаги!
– Как е здравето на почитаемия Ви баща?
Елена чуваше тези приветствия и комплименти и им отговаряше, но погледът ѝ се плъзгаше разсеяно по тълпата от министри, дипломати и царедворци. Тя се отегчаваше на тези официални тържества, на които цветът на империята се събираше, за да види светлия лик на Техни Величества и да поскучае сред дворцовия блясък и разкош няколко часа.
Както обикновено вечерният, празнично осветен дворец сияеше от злато и пурпур. Анфиладата от огромни, разкошно обзаведени зали, през които струеше човешкият поток, сякаш нямаше край и високо над главите на хората огромни мраморни вази и статуи на антични богове и герои се белееха сред тъмночервени драперии със златни пискюли. Както винаги, след като Техни Величества се показаха и оттеглиха, светската тълпа се поразпръсна и леко забръмча, зашумоля като войска, на която е дадена заповед “свободно!”
Но този път беше по-различно… Разговорите в различните части на залата бяха някак особено оживени, дори шумни – нещо нечувано сред тези стени, – и в тях се усещаше тревога.
– Портата… Портата… – чуваше Елена, – la question orientale… La rébellion… Les Bulgares…
Всички сякаш говореха за едно и също нещо, което ги вълнуваше, учудваше, плашеше. Обичайните светски любезности и шеги бяха престанали.
– Les Bulgares, les Bulgares! – се чуваше на много места.
– Les Bulgares? Какви са тези българи, генерале? – попита тя познат камерхер, който тъкмо минаваше с любезна усмивка край нея.
– Българите са християнски народ в Турско, светлейша княгиньо – отговори той, като ѝ целуна ръка. – Днес чуваме страшни неща за това, което турците вършат с тях…
– Как, нима не сте чули за българските ужаси? – каза още един, който се появи отнякъде. – Цяла Русия, цяла Европа говори за това!
Наобиколиха ги и други и тя ги гледаше учудено. Министър, генерал, двама дипломати… всички бяха някак необикновено възбудени. Толкова напрегнати тревожни лица не беше виждала никога тук.
– Това е християнски народ, княгиньо, православен, чийто език прилича твърде много на нашия. И не е чудно, защото са славяни като нас. Всички славяни сме едно семейство… От много векове те живеят под турска власт. Турците ги наричат рая, което ще рече роби, животни. И така се и отнасят с тях – като с животни. Християните в Турско нямат никакви права и дори живота си трябва да откупуват със специален данък. Този данък се нарича джизие…
– Джизие – повтори тя странната дума и изведнъж я побиха тръпки. Сякаш нещо свирепо и страшно я лъхна от грозните звуци.
– Да, княгиньо. Онези, които познават българите, казват, че това са мирни земеделци, кротък и работлив народ. Но техните немилостиви господари смучат кръвта им страшно, и така е от много векове. Отнемали са им децата за еничари, християнските девойки са били продавани като робини. Никой християнин в Турско не може да бъде сигурен за имуществото и живота си. Никой не знае какво ще му донесе утрото… Най-после българите, търпели толкова време, въстанаха срещу своите мъчители. Това стана миналия месец…
– Въстанали? Искате да кажете, че е имало бунт?
– Да, княгиньо. Бунт кървав, безнадежден, отчаян!
– Въстание или бунт – думите нямат значение – намеси се единият дипломат. – Важното е, че турците го потушиха и се разправиха с християнското население чудовищно. Чак сега започваме да научаваме за мащабите на катастрофата. Кореспондентите на европейските вестници, които посетиха българските земи, съобщават страшни неща. Човешкият мозък не може да го вмести. Така не биха постъпили и най-дивите зверове… Изклани са цели градчета и села. Не са пощадени нито старците, нито жените и децата. Изродите са изтръгвали младенците от ръцете на майките им, изнасилвали са момите, преди да ги убият, разпаряли са коремите на бременните жени. От много български селища са останали само трупове и развалини. Един европейски кореспондент казва, че на едно място, чиито жители са били избити, е видял подивели кучета да влачат късове човешко месо. Въображението не може да си го представи…
– Но как… мигар е възможно това?
– Уви, княгиньо, такава е страшната истина. Палачите не се спират пред нищо, за да задушат жаждата на един народ да бъде свободен.
– Ето какво пише дописникът на един американски вестник, княгиньо:
“…Щом приближихме града, вниманието ни бе привлечено от глутница кучета. Отбихме се встрани от пътя, минахме през развалините на две-три стени и пришпорихме конете към кучетата. Те излаяха по нас разярено и избягаха в съседните ниви.
От седлото си не забелязвах нищо особено, докато конят ми не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп, отчасти скрит в тревата. Черепът беше напълно изсъхнал и оглозган, сякаш е бил там от две или три години, така добре бяха свършили работата си кучетата.
Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет – също така бял и изсъхнал. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече ставаха костите, скелетите и черепите.
Но тук те не бяха така добре оглозгани, тъй като имаха парчета полуизсъхнала, полуизгнила човешка плът. Малко по-надолу видяхме гледка, от която изтръпнахме от ужас.
Грамада от черепи, смесени с кости от всякакви части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около която тревата растеше обилно.
Смразяваща миризма на леш се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха бързо храна и нашето неочаквано приближаване ги прекъсна.
По средата на тази грамада можах да различа малка форма на скелет, все още облечен в женска риза, череп, обвит с цветна забрадка, а кокалите на глезените обути в изплетени чорапи без стъпала, каквито носят българските девойки.
Наоколо земята беше постлана с кости във всички посоки, където кучетата ги бяха замъкнали, за да ги глозгат на спокойствие. Градчето лежеше на разстояние от стотина ярда по-надолу.
Гледано от нашето място, то напомняше на развалините на Херкулан или Помпей. Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена.
Всичко бе маса от развалини… По-късно, когато влязохме в градчето, погледнахме отново грамадата от черепи и скелети пред нас.
Забелязахме, че всички са малки, и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности.
Всички са били жени и момичета. От седлото на коня аз преброих над сто черепа, без да включвам онези, които бяха скрити под другите кости на страхотната грамада, нито онези, разпилени по нивите.
Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени.
…Малко по-нататък стигнахме до предмет, който ни изпълни с ужас и жалост. Това бе скелетът на младо момиче, не повече от петнадесетгодишно, захвърлено в хендека край пътя и отчасти покрито с отломките на разрушена стена. То беше все още облечено в женска риза, глезените му обути в чорапи без стъпала… На черепа имаше дълбока рана. Богата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше все още повлечена в прахта.
Това нещастно дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и скъпоценности, и след това изнасилено и убито”.
Елена закри лицето си с ръце, сякаш трупът на закланата девойка лежеше в нозете ѝ.
– Но защо Европа търпи това? Защо християнските нации не накажат турците?
Мъжете я гледаха снизходително.
– Защото Англия и другите европейски сили крепят Турция срещу нас, княгиньо. Тях не ги интересува съдбата на християните, ако ще и всички бъдат избити до последния човек. За тях е важен само техният интерес…
Те продължаваха да говорят, но княгинята не ги слушаше. Всичко това ѝ подейства ужасяващо. Тя посърна, пребледня, очите ѝ се разшириха от страх, устните трепереха като на дете, което се готви за заплаче. Стори ѝ се, че вижда в средата на залата, върху блестящия паркет купища трупове, майки с разпорени кореми, окървавени детски личица. И сякаш тълпата от царедворци и елегантни светски дами виждаше същото и се притискаше уплашено към стените. Всички разговори бяха секнали. Бледи, смразени от ужас хора стояха с жълти лица и примигваха.
…Вкъщи, преди да си легне, тя изведнъж си представи отрязана човешка глава и се разплака от притеснение и страх. Стана ѝ лошо. Дълго старата ѝ дойка трябваше да я успокоява.
За пръв път в своя живот леконравната светска красавица разбра, че има и друг свят, не само този на дворците, младите гвардейски офицери и баловете. Това откритие я потресе. Изведнъж сякаш се събуди от сън и отвори очи.
–
Лятото отмина, после и есента. Вече във всички петербургски домове, всички приемни и салони говореха само за турските зверства и съдбата на християните. И вестниците пишеха за същото. Страшно негодувание бе обзело руското общество. Всички искаха война. Чертаеха планове, обсъждаха политиката на европейските кабинети, спомняха си миналите военни кампании срещу Портата. Предаваха думите на господаря император, казани от него в частен разговор: “На турците и техните покровители няма да им се размине. Русия няма да стои със скръстени ръце и да гледа как избиват нейните братя”. Свещениците по църквите описваха в проповедите си страшните български страдания и народът се вълнуваше и кипеше. “Война, война” – се чуваше навсякъде.
Много младежи от нейния кръг не искаха да чакат и се записваха доброволци в различни чети и отряди, които се организираха за борба с турците. Младият граф Егерт, когото тя бе смъмрила толкова жестоко на бала у княз N, дойде да се сбогува с нея.
– Довиждане, княгиньо – каза великанът с тъжния поглед. – Отивам в Сърбия при генерал Черняев. Кой знае дали ще ви видя отново…
Генерал Черняев бе събрал на сръбско-турската граница отряд от доброволци, руси и сърби, и безпокоеше оттам с хвърчащи нападения турската войска.
– Не се оставяйте да ви убият, графе, моля ви – помоли го тя и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Ще ми бъде мъчно за вас…
– Наистина ли, княгиньо? – каза той трогнат и като се наведе, целуна благоговейно пръстите ѝ – всеки пръст един по един.
Приятели я заведоха в салона на графиня Протасова на улица Морская, където се събираха писатели, философи, обществени дейци, и Елена започна да посещава техните сбирки. Тя вече беше научила, заедно с всички в Петербург, какво значат думите “джизие”, “рая” и “ферман”, знаеше кога е бил сключен последният мирен договор и защо са важни Проливите и слушаше с интерес разговорите на тези важни учени люде, въпреки че разбираше не всичко.
– Господа, Турция е “болният човек на Европа” и това е същината на източния въпрос! Тая изостанала ориенталска държава, под чиято власт все още стенат толкова много християнски народи, е един смъртник на легло и само европейските ѝ покровители я поддържат жива!
Това бе Михаил Катков, редактор на вестник “Московские ведомости”. Запознаха я с още интересни хора – Иван Сергеевич Аксаков, председател на Славянския комитет, философа Иван Василиевич Киреевски и други.
– …Много пъти сме били тези диваци, колко войни сме водили с тях – продължаваше Катков, – но те не разбират от дума. След последната война отново се окопитиха и станаха нагли. Този път трябва да стигнем докрай. Нищо по-малко от Цариград не може да ни задоволи! Да смажем главата на змията!
– Недейте да подценявате Турция, господа – възрази някакъв господин с гарвановочерна коса и брадичка. – Тя наистина е изостанала, ала след реформите на покойния султан Махмуд турците се сдобиха с редовна войска и правилна администрация. В това им помогнаха англичаните и германците… Разбира се, тази войска и управа се използва не за доброто на населението, а за дивашки цели – азиатски терор и грабеж. Но това не интересува нашите европейски приятели. Днес те хвърлят огромни пари за турската армия и са въоръжили с най-модерно европейско оръжие чудовището на Босфора. Войната с Турция ще струва големи жертви!
– А ние сме съвсем неподготвени – каза редакторът на петербургския “Голос”. – След Кримската война и Парижкия трактат ние нямаме флота. Турция господства в Черно море. Нашата армия тепърва ще се превъоръжава…
Лакеи разнасяха безшумно чай и сладкиши. Разговорът се въртеше около реакцията на европейските сили.
– В Европа сме съвсем сами, господа!
– Както винаги…
– На думи те осъдиха турските кланета, но всъщност са с турците срещу нас! Турците знаят това, затова са толкова нагли! Подиграват ни се в очите!
– Подлеци! Докато се бием, те всички ще се обединят срещу нас и ще ни нападнат в гръб!
– Господарят знае това и преговаря с прусаците и австрийците. Трябва ни техният неутралитет.
– Никога не забравяйте Англия! Ние сме водили много войни с Портата – и всеки път Англия е спасявала това кърваво азиатско чудовище…
– Но Бог е с нас, господа! Настанал е съдбовният час. Не можем да се отклоним от моралния си дълг. Потомците няма да ни простят, ако се поколебаем сега!
– Така е. Кръвта на нашите славянски братя вика към небето за отмъщение. Целият народ иска война!
– До среща в Цариград! Време е кръстът да стъпи върху полумесеца!
– Амин! Дай Боже! – казаха мнозина.
Народът се готвеше за война. Синодът разпрати по църквите и манастирите молитви за христолюбивото православно войнство. Събираха се пари и пожертвувания, дори дамите от висшето общество продаваха скъпоценностите си. Мнозина жертваха последното, което имаха. Говореше се, че мнозина българи, бегълци от Турско, ще се влеят в руската войска в специални дружини, наречени “българско опълчение”. После вестниците писаха, че сестрите от Иверския манастир в Самара са ушили знаме за опълчението с извезан кръст и надпис: “Да возкреснет Бог и да разточатся врази Его”.
Тя се запозна и с още един човек, който ѝ се стори странен и някак необикновен. Представиха ги един на друг:
– Княгиня Белозерская.

– Г-н Достоевски, съчинител, – и той ѝ целуна ръка тежко и непохватно.
Съчинителят беше висок слаб мъж с костеливо измъчено лице. Той беше облечен в износен стар черен сюртук, тук-там скъсан и закърпен. Дълго вади с непохватни движения някаква тетрадка и я прелиства, мръщейки чело над нея. Елена го гледаше с любопитство. Лице на човек мрачен и вглъбен в себе си, потънал в мисли; чело, очни кухини, скули – грубо и тежко оформени, сякаш изсечени от камък; хлътнали, обрасли с рядка брада бузи… Най-после той намери това, което търсеше, и започна да чете. В началото говореше глухо, запъвайки се, но после гласът му се изясни, укрепна, изтерзаното бледо лице се озари от някакъв таен огън, страдалческите очи светнаха, той простря вдъхновено ръце…
– Русийо! Днес отново ти се изправяш с меч в ръка, с Христов кръст в сърцето, на света бран за клетниците, за страдащите, за поруганите и онеправданите на тая земя. Ти, защитнице на слабите, помни винаги Спасителевия завет: няма по-голяма любов от тая, за ближния да дадеш душата си! Благословен да бъде твоят меч и помни: твоята мяра, твоят идеал не е земното царство, нито земното богатство и слава – нека другите племена ламтят за тях и ги търсят, – не, твоят идеал е един: Христос!
Времето минаваше в напрежение и очакване. Всички разпитваха за новини. Един ден вестниците писаха, че в Цариград е имало среща на посланиците на Великите сили. Те поискали от султана да въведе ред и законност в дивашката си империя и да даде права на християнското население. Конференцията на посланиците постановила България да получи автономия в границите на османската държава. Султанът отстъпил и се подчинил.
Всички очакваха какво ще се случи. На следния ден се разбра, че английският посланик е ходил при султана. Изведнъж султанът заяви, че народите в неговата империя се радват на благоденствие и мир и оттегли своето съгласие.
– Англия! – казаха в салона на графинята. – Образец на подлост и лицемерие! Тя има не едно лице, а две, три… десет! За пред хората мъмри турците, а всъщност ги окуражава!
– Англия винаги е била против православните народи и Русия. Турците знаят, че нищо няма да им се случи, докато Англия бди над тях като кокошка над пиленцата си и ги закриля!
– Винаги адвокатка на кръволоци! Без английска помощ и закрила тия злодеяния биха били невъзможни. Кой е следващият – арменците, гърците? Колко невинни хора трябва да бъдат избити, за да се засрами тая покровителка на убийци?
Тогава един друг съчинител, Тургенев, прочете свое стихотворение:

Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
английските дами – туй модно е днес
и всички от радост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите…
Кралицата смее се, но подир миг
извръща си с ужас очите.

Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знаци на страшни страдания.

А кралската щерка – играе и тя
с главите безброй, а едната
търкаля се, скача и пада в прахта,
на нашта кралица в краката.
Глава на дете, къдрокоса глава,
която шепти, укорява…
Кралицата тръпне от тези слова,
и тежко, и страшно ѝ става.

“О, докторе, помощ! Лекарство ми дай!”
А лекарят казва любезно:
“Мадам, много вестници чели сте май,
това не е никак полезно…
“Таймс” пише, че в Турция, както личи,
са станали грозни кланета.
Изпийте туй прахче! Ще ви облекчи!”
Откарват я вкъщи с карета.

Но тежките мисли все тъй я гнетят,
тъй мрачно е свъсила вежди…
О, Божичко! С кръв е изцапан платът
на нейните кралски одежди!
“Отмийте кръвта! Заповядвам ви аз,
британски реки!” – тя вопие…
“Кралице, уви! На света няма власт –
невинната кръв да отмие!…

В личния кабинет на императрицата в Зимния дворец се почука. Влезе секретарят на Нейно Величество, един млад велможа.
– Ваше Императорско Величество, придворната дама княгиня Белозерская моли да я приемете.
– Да влезе.
Настъпваше вечер и в стаята цареше лек полуздрач. Царствената съпруга на Александър Втори седеше, сякаш почивайки си, с леко наведена глава. Тя изглеждаше замислена, лицето ѝ беше тъжно. Щом влезе, Елена се хвърли на земята пред нея и зарови лице в гънките на дрехата ѝ.
Императрицата сложи ласкаво ръка върху главата на девойката:
– Какво има, мило дете?
– Господарке! Изслушайте ме, моля ви! Днес господарят е подписал манифест за война с турците… Пуснете ме да ида на фронта!
– Как така ще идеш? Какво ще правиш там?
– Искат се милосърдни сестри… Ще бъда сестра.
Императрицата се вгледа учудено в своята придворна дама. Нейно Величество бе вече доста възрастна жена. Лицето ѝ, в което все още се отгатваха следите на някогашната хубост, бе помръкнало, състарено от тъги и грижи. Под уморените очи се очертаваха тъмни кръгове, устата бе увиснала тъжно. И все пак в нея се усещаше някакво дълбоко, пропило цялото ѝ същество благородство, тихо и кротко величие и царственост.
– Ах, дете мое… Ще се справиш ли? – каза тя майчински топло.
– Да, господарке!
Нейно Величество гледаше момичето замислено. Тя беше височайш покровител на руския Червен кръст и на всички руски сестри, където и да бяха те. Изведнъж стана, хвана Елена за ръка, вдигна я, заведе я пред иконата и я прекръсти:
– Върви тогава! Ти ще можеш, аз те познавам… прави това, което ти казва сърцето ти! Бог ти е внушил това и Бог да те закриля, дете! Върви… С Богом!
След една седмица Елена вече беше на фронта.

2

В тъмното тясно помещение на бригадния полеви лазарет беше задушно и смрадно, миришеше на плесен. Няколко газеничета осветляваха едва-едва дългата землянка на лазарета с черен пръстен под и пръстени влажни стени. Върху дълги редици грубо сковани дъсчени двуетажни легла бяха нахвърляни безредно ранени и умиращи; други, за които не се бе намерило място, лежаха под леглата, край тях и в тесните проходи, където земята се беше превърнала в кал под множеството тела и нозе.
Ужас изпълваше това тясно пространство на страданието и смъртта. Ранените, мятащи се в огън, в треска, викаха и бълнуваха на всякакви езици, други вече застиваха неподвижни с изпружени крайници, с изцъклени очи; онези, които бяха запазили съзнание, пъшкаха и молеха за вода, някои мърмореха в полусън молитви или зовяха майките си; стонове, хъркане и рев огласяха мъждивия мрак. Мнозина бяха без ръце, нозе, с раздробени челюсти, надупчени кореми, отрязани стъпала, гной избиваше от разкъсаните тела, – черните петна на гангрената вече пълзяха по тях и гниещото месо миришеше отсега на леш. Всеки ден изнасяха няколко трупа, опяваше ги полковият свещеник, преди да ги нахвърлят задружно в братските гробове. А живите още гълголеха, стенеха от ужас, псуваха, още молеха за милост.
И сред всички тези мъже – офицери и войници, сред мръсотията, смрадта и гнойта, сред воплите и жестоките псувни едно момиче, едно крехко същество се движеше тихо и безшумно като сянка. Това бе Елена Белозерская.
Тя сновеше между мъжете неуморно, беше сякаш навсякъде и всеки от пациентите на лазарета можеше да чуе кроткия ѝ глас и да усети допира на две безшумни, тихи ръце, които поправяха превръзките или бършеха с влажна кърпа потта от челото и гърдите му. Най-шумните замлъкваха при нейното приближаване, дори мъчените от жестока агония сякаш се успокояваха, а по-слабо засегнатите ѝ се усмихваха благодарно като деца. Един дори я целуна по пръстите. “Сестричке, сестричке… – чуваше се отвсякъде, – дай ми да пия… повдигни ме малко… отхлаби тук… ох, горя, горя… задушавам се… въздух, въздух!… водица, водица!” И тя изпълняваше всичко безпрекословно. Този, който искаше водица, не се удържа и повърна всичко върху скута ѝ. Тя не каза нищо, само намокри една кърпа и се избърса безропотно.
Вече мина повече от месец, откак руските войски прекосиха Дунава и стъпиха на българска земя. След преминаването на голямата река край Свищов руската армия се раздели на три големи отряда, всеки от които имаше отделна задача. Елена беше зачислена като милосърдна сестра в бригадния лазарет към Русчушкия отряд, който действаше в Северна България и се командваше от престолонаследника Александър Александрович.
Приятелите и познатите на веселата млада княгиня от предишния ѝ живот сега едва ли щяха да я познаят. Тя отряза златната си коса и двете прекрасни златни къдрици бяха безмилостно унищожени. Облечена в дълга до петите дреха, пребрадена плътно до веждите с дългото бяло було на милосърдните сестри, тя изглеждаше сериозно и строго. Всеки ден пристигаха нови ранени, болни, агонизиращи, работата беше неимоверно много и Елена тичаше почти по всяко време на денонощието между превързочната, операционната и лазарета. Никой не знаеше кога яде и кога спи. Времето никога не достигаше, лекарите и офицерите само даваха разпореждания и крещяха заповеди, а тя се трудеше безропотно и безмълвно.

–

Линията на огъня никога не минаваше твърде далеч от обоза и тила, където се разполагаше техният лазарет, и Елена отдавна бе свикнала с песента на куршумите, – тя вече не ѝ правеше впечатление. Така и днес още от ранна сутрин се възобнови непрестанният гърмеж, сякаш стотици чукала удряха неуморно по желязно дъно. Сухото тракане на пушечната стрелба се смесваше с тежкия тътен на топовните гърмежи. Бързо, както винаги, започна да пристига и шлаката, избълвана от битката – окървавени, обезобразени тела, ранени и умиращи хора. Лазаретните линейки не достигаха и мнозина бяха натоварени върху волски каруци, водени от българи. Елена гледаше състрадателно, но без страх сивите, мъртвешки помръкнали лица, сгърчени от мъка или озъбени в предсмъртно стенание. Санитарите сваляха ранените от каруците, не толкова тежко засегнатите слизаха, олюлявайки се, сами. Тя бързо подхвана един огромен гренадир, който обеси ръка през рамото ѝ и почти легна с огромната си тежест върху нея.
– Хайде, юначе, полекичка… така, така…
– Сестричке, охммм… – изпъшка той. Главата му висеше безсилно надолу.
До тях фелдшерът Максим Никитич разпитваше двама млади войници с превързани глави:
– Как са наш’те там, надвиваме ли? Къде е турчинът?
– А, бихме го, чичо, ходихме два пъти в атака! Насинихме му задника, бяга! – отвърна, блестейки весело със зъби, единият, докато другарят му си свиваше цигарка от парче вестник.
– Елена Николаевна, бързо! Къде се губите? – каза ѝ недоволно главният лекар, когато тя се появи в операционната, след като бе завела гренадира в превързочния пункт, промила и превързала раните му.
На масата се гърчеше от болка и ужас съвсем младо момче, почти дете. Гледката бе ужасна: надолу от бедрото започваше някаква неописуема кървава мръсна каша от строшени кости, разкъсани мускули и дрехи.
– Никита Мелниченко, редник от седми Астрахански полк. Десният крак разкъсан от артилерийски снаряд. Налага се незабавна ампутация, Алексей Егорович.
– Е, с Богом – каза Алексей Егорович и се прекръсти. – Да започваме.
– Мамо! Мамо! – викаше войничето, докато връзваха ръцете и нозете му и фиксираха тялото му за операция. Елена го милваше по главата като малко дете:
– Никитушка, потрай, миличък… – а то трепереше и я гледаше с очи, разширени от ужас.
– Мирувай, редник – каза строго лекарят, нахлузвайки подадените му хирургически ръкавици. – Елена Николаевна, маската!
Тя сложи маска от марля върху лицето на болния, наведе се и пръсна върху нея няколко капки етер. Разнесе се остра миризма.
По ръцете, здраво завързани и фиксирани върху краищата на масата, следяха дали е настъпило отпускане. Мускулите се отпускаха постепенно. Добавиха още етер.
Този нов метод, при който пациентът биваше упойван преди операция, за да не изпитва болка, беше приложен за пръв път от прочутия Пирогов по време на Кримската война. Дотогава болните трябваше да понасят всичко будни.
Старшият лекар майор Смоленцев се беше нагледал през своя живот на човешки мъки, стонове, кръв, на хиляди рани – разкъсни, прободни, контузии, нанесени от щик, нож, бомба, куршум, – и сякаш нищо вече не можеше да впечатли скучаещите му очи. Навъсен, хладен, с гнусливо отпуснати ъгълчета на устата, той изглеждаше по-скоро отегчен от онова, което трябваше да прави.
Операцията протичаше в мълчание, чуваха се само кратки отсечени заповеди:
– Есмарховия бинт!
– Скалпела! Бързо!
– Клемето!
– Ампутационния нож!
Елена сновеше бързо и подаваше инструментите. Огледаха и обработиха раната, извадиха натрошените кости, спряха кръвотечението; майорът отсече кожата и мускулите с ампутационния нож. Но бедрената кост трябваше да се реже с трион.
– Елена, триона! Бързо, бързо!
Бялата му престилка беше оцапана до гърдите с кръв като на касапин. Той се движеше със светкавична бързина, но ръцете му пипаха внимателно и леко, без нито едно излишно движение.
Операцията приключи с добре зашит чокан, чисто бинтован със стерилни бинтове. Майорът излезе от операционната палатка, за да изпуши една папироса.
– Е, мина и този… Ще живее.
– Без крак, Алексей Егорович…
– А, колко такива има!
Елена гледаше с печал грапавото му лице, нарязано от бръчки, с костелив нос и дълбоки, тъмни очни кухини. Това беше лице на човек, видял много, измъчен и уморен, но все още жизнен; косата му, някога буйна, черна, се беше прошарила на много места и изглеждаше сива. Кокалестите огромни ръце държаха цигарата, която се губеше сред едрите пръсти.
– Това е третата ми война – казваше майорът, – след кримската и туркестанската кампании. Но тази е много по-лоша. Турците са ужасяващо жестоки. Избиват християнското население, опожаряват всичко. Искат да оставят след себе си опустошена земя. Видяхте ли църквата тук, в селото? Използвали са я като обор за конете си. Знаете ли, капитан Нелидов ми разказа, че на влизане в една паланка нашите видели, че са им оставили изненада… или може би поздрав… на една поляна голям полумесец от отрязани носове и уши на наши войници.
Той замълча и смукна от цигарата си.
– И цяла Европа ги подкрепя – каза Тибо, младшият хирург. – Германците ги снабдяват с оръжие и им строят железници, Англия превозва войските им с кораби по море. Французите им дават кредити…
– Ваши благородия, добри новини! – прекъсна ги весел глас. Едър казак идеше към тях, водейки след себе си своя кон, лицето му се разтягаше от неудържима усмивка. – Превзели сме Овча могила!
– Наистина ли?
– Да! Турците бягат като луди, зарязаха обоза и полковата каса! Преследваме ги!
– Слава Богу! – всички се прекръстиха. И наистина, канонадата, която гърмеше от ранна сутрин, беше замлъкнала. Ярко слънце беше изплувало от облаците и денят се къпеше в светлина.
– А как е войната като цяло? – запита пълничкият Тибо с доброжелателни черни очи. Казакът вече се бе отдалечил и бързаше да занесе новината на други.
– Е, различни неща се чуват. Взели сме Никопол и обсаждаме Плевен. На юг сме стигнали до Стара Загора.
Но Елена нямаше време за разговори. Вече я викаха от лазаретната землянка – ефрейтор Горшечкин, бълнувайки, беше разкъсал превръзките на слабините си и се гърчеше обезумял сред гной и кръв. Елена бързо изтича до лазарета, превърза отново Горшечкин и се помъчи да го успокои, доколкото можеше.
Следобед продължиха операциите. Имаше войник с раздробена челюст и друг с избодено от щик око. Един турчин постъпи с ранение в корема.
Руските санитарни служби прибираха от бойното поле както руси, така и турци, без да правят разлика между тях, а Елена се грижеше и за едните, и за другите с еднакво усърдие.
Санитарите внесоха двама ранени офицери. Щабскапитан Новиков беше прострелян в гърдите. При другия офицер, един млад поручик, куршумът беше заседнал в коляното. Огледаха го и решиха, че ще се прави резекция на колянната става.
След това дойде време да се разнасят лекарствата. Тя сновеше из лазарета неуморно, старателно. Десетки очи я следяха и само онези, които бяха в безсъзнание или пък вече се бяха преселили там, дето човек не се вълнува от нищо земно, не се обърнаха да я погледнат. Надигнаха се гласове, някъде слаби и немощни, другаде груби и дрезгави:
– Сестричке, студено ми е! Покрий ме!
– Горя! Горя!
– Ела тук, моля те!
– Помогни ми…
– Зле ми е… ох, ох…
– Дай ми да пия! – молеха мнозина.
– Превържи ме!
– Помогни ми да стана!
– Сестричке, искам по нужда…
– Ще ми напишеш ли писмо до село?
Тя покри с одеяло трескавия, напои жадните, поправи сламениците и възглавниците, изнесе нечистотиите и обеща да напише тази вечер писмото. (Тя пишеше писмата на неграмотните до вкъщи.)
После в превързочната сменяше превръзки, промиваше рани, биеше инжекции, намирайки бързо и ловко артерията. През това време редник Мелниченко вече се бе съвзел от упойката и заплака, че е останал без крак и ще си бъде цял живот ей-такъв, сакат…
– Никитушка, не плачи! – говореше му тя, държейки го за ръка. – Ти си юнак, може ли такова нещо! Ще ти направят хубав дървен крак, ще танцуваш с него!
И още дълго трябваше да го утешава и придумва, защото момчето ревеше и не искаше да се успокои.
Привечер кърпеше под светлината на газениче хирургическото бельо и облеклото на лекарите.
На всички тези неща и на много други се научи тук и някогашният живот в Петербург вече ѝ изглеждаше нереален като приказка или сън. Ръцете ѝ загрубяха от дезинфектанти и безкрайни пранета. Вече не я плашеха мръсотията, зловонието, кръвта, гледката на човешки трупове и умиращи в агония хора; всичко това не предизвикваше в сърцето ѝ ужас, като през първите дни, а само остра жалост и съчувствие, – искаше да спаси клетниците и беше готова да даде собствения си крак или ръка, само и само да им помогне. Тя не знаеше, че войниците я наричат “ангела”. “И родната ми майка не би се грижила така за мене – казваше не един. – Бог да я благослови сестричката, нашия ангел…”
…На следващия ден топовните гърмежи се подновиха още по-яростно. Те сякаш идваха от много места. Заредиха се операции. Случаите бяха толкова много, че хирурзите се разделиха на два екипа, този път Елена помагаше на Тибо. (На главния лекар асистираше фелдшерът Максим Никитич).
Огромен казак стоеше пред Тибо. Той бе застанал в положение “мирно” и сякаш гълташе с предани очи хирурга, който подготвяше инструментите си. Главата на казака беше гладко избръсната, голият му череп лъщеше като мед. Под огромния червендалест нос се спотайваха малки руси мустачки с краища, извити кокетно нагоре.
– Седни, Миронов – каза Тибо и му посочи едно столче.
Раненият изблещи очи:
– Позволете ми да остана прав, Ваше благородие!
Тибо вдигна глава:
– Защо така?
– Аз, Ваше благородие, дори пред поганеца турчин на бойното поле, дето се вика, съм бил на нозе, та пред Вас ли няма да бъда!
Тибо се усмихна и махна с ръка.
Свалиха ризата от огромните рамене. Случаят не беше мъчен. Хирургът напипа куршума в меките тъкани под дясната плешка и взе скалпела в ръка.
– Дръжте тоя юнак за раменете, за да не се поклати! – каза той на Елена и санитаря.
Казакът се обиди:
– Какво говорите, Ваше благородие, та аз не съм пиян, че да се клатушкам!
– А ще викаш ли?
– Когато съм бил малък, майка разправя, че съм бил ревлив; е, оттогава не съм плакал никога! – отвърна казакът твърдо.
– Е, харно, харно, юначе!
Докато се водеше този разговор, хирургът направи светкавичен разрез под плешката. Казакът замръзна за миг, лицето му се изкриви, но нито звук не излезе от стиснатите зъби, докато Тибо извличаше куршума.
– Удивителен екземпляр! – разказваше после Тибо на приятелите си. – Разрезът беше голям, куршумът беше влязъл доста навътре; снайдеровски куршум, голям; и този човек дори не изохка! Удивителен екземпляр!
Операциите продължаваха. Елена нагледа болните си и се върна пак в операционната палатка.
– Елена Николаевна! Елате тук!
В ъгъла стоеше като сянка млад улан и трепереше.
– Успокойте болния! Ей-сега му предстои операция, а той се лигави!
Тя отиде при войника. С големи тъмни очи я погледна клетникът, зъбите му тракаха като от силен студ. Ръката му беше черна от гангрена.
– Какво има, миличък? Искат да ти вземат ръката ли?
Болният кимна.
– Е, какво си се оклюмал! Не е толкова страшно… Ела – тя го хвана за другата ръка. – Ние искаме да те спасим. Тая ръка вече за нищо не става, виж я само… ако останеш така, ще умреш… Нали искаш да живееш, нали? – говореше му ласкаво като на дете. – Ще живееш, миличък, всичко ще бъде наред! Само се успокой! Ей сега ще ти направят операция и всичко ще ти мине, болките ще минат, ще си бъдеш здрав! Ще се върнеш у дома, на село, при мама и татко.
Жадно я слушаше клетникът, вкопчил се конвулсивно в нея, и когато тя свърши, взе да я моли:
– Сестричке, не ме оставяй!
– Тук съм, миличък, не се бой!
Тя го поведе към операционната маса, той все така беше вкопчен в нея.
Положиха го на масата, той я държеше за ръка и не искаше да я пусне. Докато го упойваха и подготвяха за ампутация, на другия край на палатката се надигна дрезгав вик.
– Я млъквай! Какво ми ревеш като жена! – изръмжа хирургът и викащият утихна, сякаш засрамен.
…Когато уланът се съвзе, вече в лазарета, първото, за което се огледа, беше Елена. Тя се беше надвесила над него.
– Тук ли си, сестричке? – пошепна той.
– Тук съм, тук съм, миличък – каза тя и още дълго не го остави, следеше внимателно състоянието му.
През това време полковият свещеник отец Гурий тръгна да обикаля лазаретните палатки и землянки. Събраха се всички лекари, санитари, подвижните болни с патерици в ръце. В един ъгъл стоеше Елена. Свещеникът, надянал епитрахил, кадеше и пееше молитви в тясното пространство на землянката.
– Скорий в заступлении, Христе, скорое свише окажи посещение страждущим и избави от недугов и гоpких болезней… Малодушния утеши, немощния укрепи, ожесточенним сердцам умекчение и просвещение даруй!
Всички очи следяха внимателно свещеника и това, което вършеше той. Болните, които можеха го да сторят, се приповдигнаха върху леглата и се кръстеха благоговейно. Някои припяваха, други, съвсем отслабнали, повтаряха молитвата тихо или наум, със затворени очи. Молеха се лекарите, молеше се Елена. Майор Смоленцев бе скръстил ръце, устните му мърдаха, лицето му стана унесено, кротко.
– На одре болезни лежащих и смертною раною уязвленних… сице и нине, Милосерде, страждущих посети и изцели: Ти бо Един еси недузи и болезни рода нашего понесий, и вся могий, яко Многомилостив!
Тогава свещеникът започна да раздава причастие. Той загребваше с лъжичка от малък потир и поднасяше даровете. Приемаха ги десетки устни – чисти и нечисти, тъмни и смрадни, изгнили и червиви, синкавочерни и миришещи на смърт. Всички искаха да се причастят, всички молеха за утеха, оздравяване, спасение.
– Владико Вседержителю, Святий Царю, телесния человеков скорби изправляяй, молимся Тебе, Боже наш, рабов Твоих посети милостию Твоею! Врачебную Твою силу с Небесе низпосли, прикоснися телеси, угаси огневицу, укроти страст и всякую немощ! Ей, Господи, пощади создание Твое!
Пощади! Пощади! – умоляваха обречените и сякаш горещо очакваното Чудо пърхаше с крила над челата им и се готвеше да ги осени. Отец Гурий се пресягаше, колкото можеше, за да стигне навсякъде, и дори почна да пълзи на колене там, където не ставаше другояче.
…След края на службата лекарите се събраха пред входа. Майорът въртеше цигара в ръка, но сякаш не искаше или не смееше да запали. Когато Елена излезе, той я погледна.
– Е, сестро, гответе се. Фронтът отива напред. Ще вървим и ние след него.
След два дни лазаретът потегли след фронта.
***
Пътят, размекнат от дъжда, изровен от хиляди нозе, беше станал на глинеста кална каша. Месеха я конски копита, колелета на коли и каруци, безброй войнишки ботуши, – една безкрайна върволица от сиви, мокри силуети се движеше под ниското дъждовно небе, опряно на хоризонта върху назъбената линия на далечни планини. Хора и животни крачеха морно, но неспирно и неотклонно, като мравки, гонени сякаш от някаква неумолима воля, която не им позволяваше нито за миг да поспрат, да си починат.
Влачеше се войската, влачеха се обозите, артилерията. Тежките топовни лафети затъваха в калта и войниците от оръдейната прислуга биеха конете с крясъци и псувни; измъчените животни напрягаха последни сили. Случваше се някоя особено мършава кранта, чиято ребра се четяха, да рухне внезапно и да изпружи нозе с отчаяно цвилене. Тогава мъжете се впрягаха сами и беше страшно да се гледат моравите им лица, налетите с кръв свирепи очи. Колоната не биваше да спира нито за миг. От двете страни на пътя се точеха поля – пусти, захвърлени, само понякога труп на човек или на кон, проснат върху калната земя, нарушаваше от време на време сивото еднообразие на голите ниви и стърнища. Очите на мъртвите гледаха печално към войнишката върволица, която ги отминаваше равнодушно. Понякога минаваха през изклани и опожарени от турците села и тук труповете бяха повече, – те се въргаляха из дворовете, по улиците между почернелите развалини, където върху купчини смет и пепел глутници подивели кучета посрещаха и изпращаха с вой руските войски.
Сред тези мрачни мъже, които бързаха към битките в южна България, вървеше и една девойка, обута в груби, тежки войнишки ботуши, които ѝ бяха големи, наметната с тежък войнишки шинел. Заедно с тях тя месеше неуморно калта, лепнеща на огромни буци към ботушите ѝ, заедно с тях изминаваше безкрайните преходи, мокра до кости, с изкаляни, натежали от влагата дрехи. Заедно с тях по време на лагеруванията се топлеше край някое набързо накладено огънче, чакаше реда си пред полевата кухня, дъвчеше твърди като камък сухари и стържеше с лъжица по стените на войнишкото канче, в което бе сипана каша. Нощем лежеше до тях върху твърдата корава земя, гледаше покритото с облаци или обсипано със звезди небе и се загръщаше плътно с шинела, за да се запази от студения вятър. Очите ѝ се слепваха от тежка, мътна умора, някъде в тъмното изцвилваше кон или кашляше човек, после всичко утихваше през кратките часове на съня. Рано сутрин, преди изгрев слънце, колоната се будеше и потегляше на път.
Елена бе свикнала с всекидневието на войната. С лазарета си мина през много села и градове. Когато движещата се все напред фронтова линия се забавяше там, където турците се отбраняваха особено свирепо и войската спираше своя устрем, той се закотвяше и оставаше на едно място със седмици, дори месеци. После фронтът се раздвижваше отново и лазаретът с неговите лекари, санитари и сестри трябваше да бърза след него.
В тази страна тя видя, разбра много неща, позна истинското лице на живота: черепа. Имаше гледки, на които дори коравите, нагледали се на всякакви неща мъже не можеха да издържат дълго. Преди два дни минаха през село, на чиито плетища и стобори турците бяха накачили български глави. Десетки отрязани глави, покрити с петна засъхнала кръв, грозно, жестоко изкривени от предсмъртни страдания или озъбени от омраза, изпълваха улицата и гледаха войниците изцъклено.
– Господи! Какво е това! – зачуха се гласове. Елена пребледня.
Но войската трябваше да върви напред. Казаците събраха мълчаливо главите и ги погребаха.
А преди седмица в едно градче, изоставено от жителите, тя видя обесен свещеник.
Бяха го обесили пред портите на църквата му, разграбена и изгорена. В паметта на Елена се врязаха босите му посинели нозе.
Тя видя много разрушени и осквернени храмове. Някои от тях турците бяха използвали като конюшни и нужници, съдейки по изпражненията и конската тор. Дух на тлен и мъртвило владееше между почернелите зидове.
През вратни отвори без врати се влизаше в полусрутени постройки. Там, където покривът беше съборен, стените стояха голи под небето и вятърът влизаше и се шляеше свободно навсякъде, размятайки купища боклуци по пода. Свиреше печално през прозорците, въздишаше и стенеше в олтара. Иконите от иконостаса се въргаляха в прахта. Образите на светиите по стените бяха покрити със скверни надписи и рисунки, очите им – задраскани или избодени с щикове. Христос и Богородица гледаха нямо с празни, голи очни дупки.
Наоколо чернееха изгорени къщи. Кучешки глутници се надлайваха из дворовете.
…Тя вървеше сред войнишката колона и си мислеше за онези, които не успя да спаси, за онези, които погреба.
Чичо Семьон, глухият артилерист. Чичо Семьон беше оглушал от тежките топовни гърмежи, едното му ухо недочуваше. Винаги весел, пъргав, услужлив, той ѝ се усмихваше ласкаво като на малко момиченце, утешаваше я, когато ѝ беше тежко:
– Не плачи, гълъбче, всичко ще е наред.
Разказваше ѝ как крадат момите по техния край, в Костромска губерния.
– Тъй и аз, гълъбче, откраднах мойта Лиза. Те, нейните, бяха богати и нямаше да ми я дадат. Така е, като си беден момък…
– И как се събрахте, чичо Семьоне?
– Е, как, гълъбче… Наговорихме се с нея, то се знай. Тя излезна ужким за вода, при кладенеца край селото. Там я чакахме с един мой авер…
Падна снаряд и чичо Семьон загина на място. Не остана дори една здрава част от тялото за погребение.
Унтер Колесников – наръган в корема с щик по време на атака. Вътрешностите му се бяха изсипали навън, издъхна още докато санитарите го носеха на носилка. Стиснал зъби, намръщен, суров, той посрещна смъртта презрително и спокойно, без да изстене, без да проговори.
Двамата войничета, надупчени от куршуми…
Татаринът Махмуд… Млад мъж с големи черни очи, орлов нос, тънко изваяни ноздри – някаква особена източна хубост имаше в него, – мършав, изпосталял, жълт… Треската го изгаряше, мургавото лице, покрито с капчици пот, беше станало пепеляво. Гледаше я мъчително втренчено, вперил умоляващи очи, сякаш казваше: “Помогни ми, девойко, спаси ме! Нали няма да умра?…”
Умря още същата вечер!
Федя Комаров, редник от шеста рота. Носеше вода и цепеше дърва за лазарета, толкова старателно и добро момче… Убиха го край село Българени.
Пантелей Миронов, Захар Майков, Тимофей Рожин, Яков Смуров. Всички останаха край Лесново.
Еврейското войниче Яшко с вечно прибрана между раменете глава, сякаш се страхуваше, че ще го бият. Беше толкова чувствителен и срамежлив, че се просълзяваше от всяка по-груба дума, псувня. Издъхна в ръцете ѝ след тежко ранение в слабините.
Казакът Данилкин не се завърна от експедиция в тила на врага.
Павло Омелчук, дългият драгун. Елена едва разбираше малоруското му наречие, а той ѝ се усмихваше с някаква почти детска признателност. Умря от многобройните си рани.
Ефрейтор Горшечкин агонизираше особено мъчително. Тялото му беше разръфано, разкъсано на парцали…
Подпоручикът… Подпоручик Ленчевич, едно съвсем младо, осемнайсетгодишно офицерче, което я гледаше с копнеж. Веднъж се реши да я заговори:
– Как се казвате, сестричке? Отде сте?
И се изчерви като момиче.
– А пък аз съм от Вилно. Миналата година завърших кадетския корпус и ме произведоха офицер – разказваше той. – Мама и татко толкова се гордеят с мен! Ще служа на отечеството и господаря император. А вие как мислите, как ще завърши тази война?
След два дни го донесоха от бойното поле, долната част на тялото му беше станала на каша. В очите, неподвижни, изцъклени, бе застинал ужас.
И тя му ги затвори с ръката си.
Гробове, гробове… Войници и офицери, ветерани и новобранци, сурови мъже и млади момчета, почти деца. Те бяха толкова много, че ако трябваше да носи траур за всички, нямаше да ѝ стигне целият живот.
За някои свои пациенти не знаеше нищо – бяха ги изпратили в Русчук при прочутия Пирогов.
Лекарите… Спомни си първия си началник доктор Фомин, при когото започна в началото на кампанията, след като изкара ускорен курс на Червения кръст. Докторът беше дебел, страдащ от задух мъж с червено лице и огромни бели бакенбарди и мустаки. Когато Елена пристигна за пръв път на фронта, тя не знаеше къде да се дене, какво да каже, не смееше да го погледне от притеснение и смущение. А той я гледаше с откровено недоверие. Но постепенно свикна с нея и я научи на много неща. При него тя овладя занаята на милосърдна сестра, започна да асистира на операциите. Въпреки суровия си изглед, той не беше груб, държеше се с нея като баща.
Загина от случаен, неизвестно откъде долетял куршум през почивката между две операции.
…Колоната забави ход. Пътят, по който вървяха, се катереше по откоса на стръмен планински склон. Едно от оръдията се отклони, политна по склона и се сгромоляса в пропастта заедно с конете, които го теглеха. Надигна се врява. Въздухът кънтеше от викове, псувни и оглушителни офицерски команди. Хората се трупаха, крещяха, ръкомахаха и гледаха надолу, където на дъното на клисурата тичаха и сновяха войници, дребни като мравки.
…Много видя, много преживя. В сражението край Ново село турците тръгнаха в атака, пометоха руските позиции и лазаретът неочаквано се оказа съвсем близо до предния край. Работеха под вълни от картечен огън, но операциите не спряха. Лекарите действаха спокойно и съсредоточено, Елена се движеше бързо, както винаги, без да обръща внимание на снарядите, които пищяха и свиреха над главите им. От време на време турски шрапнел или фугас се приземяваше с отвратителен вой недалеч от тяхната палатка, земята се сгърчваше от ужас и операционният нож трепваше в ръката на хирурга. Но никой не губеше самообладание. Елена не изпитваше страх, само някакво особено, странно любопитство – ще оцелее ли? ще остане ли жива? Какво ще се случи с тях сега? Но поглеждаше хладните лица на своите началници и в сърцето ѝ се вливаше безстрашие. Операцията продължаваше. По-късно този ден един куршум я улучи в лявата ръка, тя се превърза набързо и продължи да шета, сякаш нищо не се беше случило.
Война… Бавно търкалящи се волски коли, препълнени с окървавени тела на ранени и умиращи. Ями, натъпкани догоре с мъртъвци, – нареждаха ги на пластове един върху друг за икономия на място. Тифозни и холерни бараки, оградени с бодлива тел, където пускаха само санитарите и Елена. Червени локви на пътя, човешки крайници и части от разкъсани животински и човешки тела, въргалящи се по пътищата, поляните, нивите. Труп на войниче, полегнало на земята с прибрана под главата ръка, сякаш за да си почине. Огромни ята гарвани, кръжащи неизменно в небето с пронизващи викове, с железен смразяващ грак… Те изпращаха войската навсякъде, където отиваше тя, и покриваха дружно като с равен чер гробен килим бойните полета след спирането на огъня. Трябваше да ги пъдят с ръце и тояги, за да търсят сред труповете живи хора, ранени, но оцелели; птиците се дигаха неохотно във въздуха, правеха тромави кръгове и долитаха пак.
Тя видя много такива полета. След боя при Мечка двамата със санитаря бродеха заедно сред купищата мъртъвци, – другият санитар беше загинал и Елена със слабите си женски сили трябваше да го замести. На някои места земята бе плътно покрита с трупове и беше отвратително да стъпваш по мека човешка плът, по хрущящи кости. Гарваните кряскаха недоволно срещу тях, плющяха с криле и едва не се завираха в лицата им.
– Ехееей! Има ли някой жив? Обади се!
Разравяха гробните купчини с ръце. Жълтозелените мъртъвци се оставяха покорно да ги влачат, очите им гледаха втренчено и строго. Понякога отдолу се чуваше стон, мръдваше ръка или крак. Вадеха внимателно живия изпод телата, с които беше затрупан, слагаха го на носилка. Отблизо и отдалеч долитаха слаби, стенещи звуци, дрезгави гласове на руски и на турски:
– Помогнете ми, моля ви!… Вземете ме оттук!…
През целия дълъг ден до вечерта намираха оцелели и ги товареха на каруците. Санитарят Лука газеше труповете нехайно, риташе, без да се замисля, някой офицер или войник, който му препречваше пътя. Но Елена се вглеждаше в лицата на мъртвите с внимание и печал. Едър драгун още стискаше щика, с който е тичал в атака. Перчемът му бе зацапан с кръв, очите гледаха с някакво наивно, детско недоумение. Защо трябва да остави костите си в тази далечна, чужда страна? Там, в Смоленска или Воронежка губерния, една прегърбена бабичка – старата му майка, се моли всеки ден за него, пада на земята пред иконите. “Спаси ми го, Майко Божия! Запази ми го!” Тя не знае, че нейният Гриша или Ванюша вече няма да се върне при нея… Елена извади внимателно винтовката с щика от ръцете на мъртвеца, затвори очите му и се прекръсти набожно. Наблизо двама – руснак и турчин, вкопчени в последната си смъртоносна прегръдка, бяха рухнали заедно на земята, без да се пуснат. Жестока омраза се четеше в сгърчените лица, в зверски оголените зъби. До тях лежеше млад руски офицер, фуражката му бе паднала до него и вятърът рошеше русите му коси. Турци с продупчени гърди, с разпорени кореми лежаха сред конски трупове, разпилени муниции, разбити и изоставени оръдия. Насипът пред турския редут бе осеян с мъртъвци, мъртъвци, мъртъвци… Тя видя черни и жълти хора, смугли мъже с тесни очи и огромни скули, негри, татари, индийци, черкези. Дервиш със зелена гъжва на главата стискаше зелено знаме с полумесец и звезда. Слънцето безпощадно печеше и от труповете се надигаше зловоние.
А в лазарета я чакаха онези, които тепърва щяха да оздравеят или да умрат. Много от тях бяха белязани като с невидим знак и скоро щяха да се присъединят към падналите в братските им гробове. Тя вече се научи да разпознава знака и виждаше кой е обречен.
Стонове… Смрад, гной и кръв. Огромни мъже, плачещи като деца…
Война… Тя бе дошла в този ад, за да служи на страдащите и умиращите, и като ангел, слязъл в преизподнята, се стараеше да ги утеши и да облекчи доколкото е възможно мъките им. И в нейните кротки ръце те издъхваха примирени. Тихо заспиваха, тихо си отиваха от света и една тиха, немощна, едва доловима усмивка оставаше да витае върху устните на мъртъвците, изумявайки лекарите и офицерите.

3

Военните действия през летните месеци се разгърнаха според плановете на руското командване.
На 7 юли русите влязоха във Велико Търново, на 16-ти минаха Стара планина през Хаинбоазкия проход, на 19-ти завзеха стратегически важния Шипченски проход – ключа към юга. Пътят към Тракия бе открит. Стреснато от тези успехи на своя неприятел, османското командване прехвърли от Албания армията на Сюлейман паша. Турските войски бяха превозени по море от английски кораби.
На 11 юли предният руски отряд и българското опълчение освободиха Стара Загора и бяха посрещнати с неописуемо ликуване от народа. Камбаните биеха и в присъствието на хиляди граждани народният поет Петко Славейков поздрави освободителите в църквата “Св. Димитър”. Властта в града бе поета от привременна комисия начело със Славейков, глава на първата българска гражданска власт в Стара Загора.
А през това време армията на Сюлейман паша вече вървеше към Стара Загора, изтребвайки всичко българско и християнско по пътя си. Множество бежанци се струпаха в града.
В навечерието на битката в града бяха разположени четири опълченски дружини, три кавалерийски полка, две казашки “сотни” – общо около 4500 души, които заеха отбранителна линия с дължина четири километра под формата на дъга южно от Стара Загора.
Турската армия от 41 табора, с многобройна артилерия, пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли тя продължи пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започна в 7 часа сутринта.
В 10 часа генерал Столетов повери на полковник Прерадович защитата на Стара Загора, изпращайки му като подкрепление Казанския драгунски полк. По това време вече всички опълченски дружини бяха на позиция южно от града.
Но силите бяха неравни. Турците превъзхождаха многократно по численост русите и българските опълченци и съдбата на бранителите беше решена. Към обяд, когато положението беше вече неудържимо, всички резерви бяха влезли в боя. На помощ вече не можеше да се разчита, а от юг прииждаха нови и нови турски сили.
Най-критичният момент настъпи, когато турците успяха да се вклинят между трета и пета опълченска дружина. Подполковник Калитин, командир на трета дружина, поведе войниците в контраатака.
В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърли всичките си сили срещу позициите на бранителите. Турците атакуваха с ярост и стръв. Най-страшният удар беше поет от героичната трета дружина, където беше и Самарското знаме – първото знаме на свободна България. Жестока беше борбата за него, паднаха много герои.
“Тая касапница стана все за Самарското знаме – спомняше си след години един от опълченците. – То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след петстотингодишното робство то беше първото знаме, което развя българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина устоя на думата си.
– Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! – викаше подполковник Калитин на опълченците. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от трета дружина, противникът се бе опомнил и отново се хвърли в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под знамето. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец, пришпори коня си и изкомандува: “След мене напред!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой!… Точно в този миг достойният водач на трета дружина и най-храбрият офицер от опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено”.
Руската армия се оттегли от Стара Загора. Но турците си отмъстиха страшно на мирното население. Войниците на Сюлейман паша изклаха десетки хиляди жители на града и селата около него. Хиляди млади девойки и жени бяха отвлечени и продадени на робските пазари на Османската империя. Стара Загора беше опожарена и срината до основи. Пепел и въглени покриваха развалините и изглеждаше, че тук вече никога няма да живеят хора, че градът никога няма да се съгради отново.

–

След старозагорската катастрофа пътищата на България се напълниха с бежанци.
Започнаха да ги срещат в края на лятото. В началото малки групички, след това все повече и повече, и накрая безкрайни върволици окъсани, гладни, мършави хора със сиви лица крачеха, кретаха, пълзяха в обратна посока, на север, към освободените от турците земи.
Тълпите им нямаха край… Десетки, стотици хиляди бягаха от турските пожарища и кланета. Елена не беше виждала никога нищо подобно. Тук и там дръгливи волове влачеха каруца с жалката мизерна покъщнина на семейството, спасена от огъня. Но повечето вървяха пеш, дори вехтите прегърбени баби и жените с малки дечица на гърди. Виждайки войската, те се спираха за миг, бършеха безсилно потта от челата си; в очите им, празни и неми, се четеше само покорство и скръб. Рояци деца с протегнати ръчички наобикаляха веднага войнишката колона:
– Чичо, дай хлебец! Дай хлебец!…
Войниците сваляха раниците, развързваха торбите си. Железните, нагледали се на всичко мъже се извръщаха и бършеха скришом очи.
Понякога край пътя виждаха трупове – цяло семейство заедно с мизерната си каручка се беше спряло сякаш за почивка, и лешояди с грозни крясъци вече кръжаха, кръжаха над тях… Елена видя паднала в прахта майка с пеленаче на ръце; по снагата и лицето ѝ пълзяха мухи…
А от юг прииждаха още и още. Сякаш цяла България бе напуснала родните си огнища и се луташе по друмищата, отчаяна и безутешна.

–

Градецът, който беше превзет наскоро от руската армия и в който се разположиха тиловите части и лазаретът, беше пълен с бежанци.
Още на първия ден Елена отиде до армейската полева поща, за да изпрати писмо до Петербург.
– А, сестричке, писмо ли носите? Заповядайте, заповядайте! – рече любезно офицерът.
– А за мен няма ли нищо?
– Ей-сега, госпожице, сега ще проверим… – той прехвърляше с бързи движения купчинката писма. – Б-б-б, Белозерская… ето. Заповядайте, госпожице!
Тя се прости с любезния подпоручик, взе писмото и излезе навън.
Цялата улица беше пълна с мършави полуголи деца. Гладните им очи се втренчиха веднага в нея.
– Леличко, дай хлебец! Хлебец, леличко, хлебец, хлебец!…
И я заобиколиха от всички страни, плачейки и пищейки. Едно мъничко момиченце с пръстче в устата мълчеше и гледаше тъжно.
Сърцето на Елена се сви. Тя отиде до близката хлебарница и излезе с няколко хляба.
Децата едва не се сбиха. Тя се видя обградена от цяла тълпа и хлябовете потънаха в нея, изчезнаха за секунда. Нови деца прииждаха от съседните улици, след тях и възрастни – жени и мъже, посивели от прах, с умоляващи скръбни погледи.
– Помогни ни, девойко! – каза една гологлава боса селянка. – Децата ми ще умрат!
– И ний!… Гладни сме!…
– Не сме кусвали нищо от три деня! Смили се над нас!
– Помогни ни! Помогни ни! – викаха отвсякъде.
– Елате с мен – каза Елена.
И поведе множеството към един хан през няколко улици.
Ханджията беше дебел нисък мъж със сънливи мътни очи.
– Нахранете тези хора – каза му тя, мъчейки се да използва малкото български думи, които знаеше.
– Кой ще плаща? – попита ханджията.
– Аз ще платя за всичко.
И му остави всичките си пари.
…В лазарета отвори писмото. То беше от дойката.
“Мила моя господарке!
Как си, пиленце мое златно? Здрава ли си ми, добре ли си? Докладвам на твоя милост, че всичко в къщата е в ред, всички сме здрави, слава Богу, и всички твои верни слуги ти целуваме ръка. Архип, конярят на твоя милост, се ожени миналия месец и взе човекът добра мома. Старият Григорий, дето пише това писмо, също ти се кланя, господарке, и се моли усърдно за тебе. И аз, твойта стара дойка, всеки ден паля свещ и пиша името ти в черква на литургия; нашият поп отец Спиридон ми вика да не плача толкоз и да не се вайкам, ами да се надявам твърдо на Господ и света Богородица – че ще ми се върнеш жива и здрава, чедо. И всинца твои слуги сме така. А виж, твойте приятели, младите господа, дето всеки ден се навъртаха у нас, не се вестяват вече, ни се виждат, ни се чуват и никой не го е еня за теб.
(Бързо ме забравиха – помисли си Елена.)
А ти, господарке, като се грижиш за войничетата, не ни забравяй и нас, дето ни е мъчно за тебе и те чакаме всеки ден да ни се върнеш, и помисли и за свойто си здраве и добро, а не само за доброто на другите. Аз те знам, чедо, ти само за другите мислиш, а за себе си – нищо. Ала помисли и за ония, които те обичат. Не се тревожи толкоз много за войничетата, те ще преживеят с Божия помощ, а ако не – Божа воля. Добре да ми се обличаш, чеденце, есен е вече, студове идват. Пиши, ако ти трябва нещо – дрехи, храна или пари, всичко ще изпратим.
Оставам твоя вярна слугиня, слънчице мое, и всеки ден вярна молителка за теб,
Прасковя Фьодорова”.
Елена целуна писмото и го притисна до гърдите си. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
Но нямаше време да го чете отново. Вече я викаха от превързочната и операционната:
– Сестро, къде се губите? Кой ще върши вместо вас задълженията ви?
Трябваше да се залови за работа.
…След два дни излизаше от операция и тъкмо бършеше с чиста бяла кърпа ръце, когато дойдоха да я повикат:
– Елена Николаевна, елате! Търси ви някакъв човек, българин.
– Българин?…
– Да. Чака ви от един час, казва, че било важно.
“Какво е това?” Тя излезе от лазарета и един мургав шишко се появи веднага пред нея.
Ханджията! Какво ли иска?
А той я гледаше мрачно, дори презрително.
– Парите ви свършиха, госпожице!
– Парите?… Нахраниха ли се хората?
– Ами! Къде ще се нахранят! Толкоз гърла наяждат ли се? Разчуло се из града, че храня тия голтаци и почнаха да ми се трупат пред хана! Брех, мамицата му! Вчера бяха сто, днеска хиляда! Кажи ми сега ти какво да ги правя?
Елена се стъписа.
– Помогнете им, моля ви! Те няма какво да ядат, ще умрат!
– Абе, ти луда ли си, госпожичке? Кой ще ми плаща за това?
– Ще намеря пари… Моля ви се, изчакайте ме!
Мрачният начумерен ханджия обърна гръб и си тръгна.
Елена стоеше като гръмната. Хиляда гладни пред хана!
Но тя дори и не помисли, че може да свие рамене и да се откаже. Това бяха гладни деца, нещастни гладни хора…
Пари! Отде да намери пари?
Та колко можеха да ѝ пратят от Петербург? Едва сега започна да разбира с какво се е заела и с какъв ужасен товар се е натоварила.
…Елена продаде скъпоценностите си. Писа спешно до Петербург и след две седмици получи голяма сума. Тежкият пакет се издуваше от банкноти.
И се зае да помага на клетниците. Плати на хановете и гостилниците в града да ги хранят, купуваше и сама хляб и го раздаваше; но по-голямата част от полученото за своите диаманти и бижута занесе в близкия манастир “Св. Богородица”, в чийто двор и околности нощуваха най-много бежанци.
Сестрите от манастира бяха покъртени. Те не знаеха какво да правят с целия този народ. Времената бяха тежки, самата обител едва преживяваше. А в двора и из чардаците беше пълно с бродещи и легнали на земята въшливи, болни и гладни мъже и жени, многогласен детски писък и плач заглушаваше черковното пеене. Игуменията се кръстеше със сълзи на очи и благославяше девойката:
– Бог да те благослови, чедо! Да си ни жива хиляда години… Господ те изпрати, ти си като ангел небесен!…
Новината за това, че руската сестра помага на бежанците, обиколи бързо града. Тълпи народ започнаха да се трупат пред руския лазарет, викаха, плачеха, целуваха ѝ ръцете:
– Сестричке! Милост!
– Дай ни да ядем! Не ни оставяй!
– Жива да си, сестричке, десет души сме с бабата и децата, ела ни виж!
– Помогни ни, дай хлебец! Ще изпукаме от глад!
– Спаси ни!
– Не ни оставяй!
Елена гледаше изпосталелите мършави майки с празни, увиснали като торби гърди, децата-скелети, съсухрените черни старици, и ѝ се струваше, че по-голяма мъка и мизерия не може да се намери.
Сърцето на девойката се късаше от жал. Тя раздаваше парите, които ѝ оставаха, но те бяха все по-малко, а бежанците – все повече.
Хиляди нови страдалци, отчаяни, измъчени, пристигаха в града.
…Един ден майорът я повика при себе си.
– С какво се занимавате, сестро? – каза строго той. – Каква е тая благотворителност?
Елена го погледна виновно:
– Ами… тези хора са гладни… Можем ли да ги оставим така?
– Това не ви влиза в работата! Занемарявате задълженията си!
Тя сведе поглед.
– Какво си мислите, че правите? Вие сте сестра, не сте калугерка!
– Но те ще умрат!
– Сестро – каза спокойно майор Смоленцев, – не можете да нахраните всички гладни по света. Не за това сме дошли тук.
– А милосърдието? – попита тихо тя.
Майорът махна с ръка.
– В мъки се ражда нова страна, нова държава. Винаги е голяма цената за това.
Елена мълчеше.
– А сега да ви кажа за какво ви повиках. Казват, че в тукашния край се е появила чума. Това е опасно за армията. Ще обиколим селата, за да видим дали е вярно и да определим огнището. Разбрахте ли ме?
– Да, Алексей Егорович.
– Гответе се.
…Но тя не се отказа, разбира се. Мъртвата майка с мухи по лицето стоеше пред очите ѝ и тя не можеше да я забрави.
А бежанският поток продължаваше да приижда. Много скоро тя раздаде всичко, което имаше. Ханджиите и гостилничарите похарчиха всичко, което им бе дадено, или твърдяха, че са го похарчили; а цените на храната в града се покачиха двойно и тройно.
Всеки ден пред лазарета се трупаха нови тълпи отчаяни, бедстващи хора. Те ставаха все повече. Вълните на човешкото нещастие я заливаха и тя не знаеше какво да прави.
Елена се оказа в положението на човек, който хвърля шепи пясък в морето с надеждата да го запълни.
Пари, трябваха ѝ пари! Но пари нямаше. Кой можеше да ѝ помогне?
Приятелите ѝ от висшето петербургско общество? Едва ли би могла да очаква нещо от тях. Никой от бившите ѝ обожатели, младите аристократи, не би си мръднал пръста за гладуващите в една далечна, чужда страна.
Какво да прави? Тя потапяше лице в длани и се мъчеше да измисли нещо.
Саратовското имение? Но кой би го купил?
Баронът! – каза си тя. Барон Розен, богаташ-милионер и едър земевладелец от този край, искаше навремето да го купи и ѝ говореше всеки път за това, когато идваше в Петербург. Може би не се е отказал; трябва да му пише.
С поредната поща за Русия замина писмо.
“Почитаеми господин бароне,
Осмелявам се да Ви обезпокоя, защото по време на Вашите посещения в Петербург миналата и по-миналата година Вие не един път благоволявахте да ми пишете и да искате среща с Вашата покорна слугиня. За мен беше голяма чест да Ви приема в моя дом и беседата, които водихме тогава, остана завинаги в сърцето ми.
Господин бароне,
По време на нашата последна среща, както и при други случаи, Вие любезно пожелахте да купите Константиновка и предложихте да покриете разноските по продажбата и оформянето на собствеността върху имението. Цената, която предложихте, а именно 270 хиляди рубли, бе напълно справедлива и отговаряше на цените, на които поземлените владения с тези размери се търгуват в империята днес. За съжаление, в онзи момент не можах да Ви дам удовлетворителен за Вас отговор, защото самата аз не бях сигурна, че желая тази продажба. Сега обаче аз се нуждая от пари и Ви известявам, че приемам Вашето предложение с надеждата, че Вие не сте се отказали от него.
Тъй като понастоящем не съм в Русия, благоволете да се свържете с моя довереник г-н Пьотр Саввич Спицин, чийто адрес в Петербург прилагам по-долу.
Приемете, любезни бароне, моите най-искрени почитания.
Оставам завинаги Ваша
Княгиня Белозерская
България, Действащата армия”
…И имението беше продадено. Всичко, което получи за него, занесе в манастира. Остави парите на игуменията, огледа с детско любопитство българския манастир и си тръгна. А в килията си старата игумения майка Митродора още дълго бършеше очи и повтаряше шепнешком:
– Ангел… Ангел Божи!
Тъй родовото наследство на князете Белозерски се превърна в хляб за гладуващите.
“Младата Белозерская е полудяла. Разпродава имота си заради българите!” – гръмна новината в Петербург. “Моля ви се, господине, госпожо, до какво доживяхме – бръмчаха аристократите по светските салони. – Белозерски винаги са били авантюристи и луди глави, но това вече на нищо не прилича”.
Тя получи писма от познати и роднини. “Моля те, мила Hélѐne – се казваше в едно, – обмисли внимателно своето решение. Ти правиш крачки, които са непоправими. За Бога, не бързай! После ще съжаляваш”.
“Ma chère Hélѐne – пишеше леля ѝ от Москва, – ти знаеш колко те обичам. Винаги си ми била слабост, скъпа моя. Но това, което правиш сега, е недопустимо. Излагаш, не знам поради какво, честта и името на нашия род. Вече и последната сган по улиците говори за теб. Писачите от вестниците са надушили какво става и името ти се подмята по кръчми и кафенета!… Мигар това не е ужасно? Недей, моля ти се, недей…” – и още няколко страници в този род.
“Скъпа Елена Николаевна – се казваше в писмото на един възрастен приятел на семейството, Афанасий Петрович Рерберг, – аз познавам много добре милостивото Ви сърце и чистата Ви душа. Но Вие сте още твърде млада и като всички млади люде се ръководите повече от сърцето си, нежели от разума. Вие сте млада. Целият живот е пред Вас и Вие ще имате още много възможности и сгодни случаи да вършите добро. Послушайте съвета на един доброжелател, един възрастен човек, чиито бели коси го поставят на прага на гроба. Помислете си, за кого правите всичко това? Тези българи – нима те заслужават Вашето благородство, Вашите жертви? Ще го оценят ли? Ще си спомнят ли някога за Вас?”
…Елена прочете и скъса и последното писмо. Мъртвата майка с детето се яви пак пред очите ѝ. “Ще продам и къщата в Петербург” – реши тя.
Тя съзнаваше, че къса безвъзвратно с миналото, с положението си в обществото, с целия свят, в който бе живяла. Ако се върне в Петербург като сиромахкиня, без пари, без нищо, никой няма и да я погледне. Всички врати ще бъдат затворени за нея… Какво пък, ще работи, както работят хиляди млади жени. Тя погледна ръцете си. След преживяното на войната вече от нищо не се плашеше. Ще започне съвсем нов, трудов живот…
* * *
С двама казаци и вестовоя си Никанор майор Смоленцев тръгна да обикаля околностите на града. Стигнаха до села, опустошени от болестта.
Елена придружаваше старшия лекар. Яздеше кон като мъжете и спеше заедно с тях под открито небе. Веднъж влязоха в едно съвсем празно село, в което не се чуваше човешки глас, нито блеене на овца, нито кучешки лай.
– Село Каракьой – каза майорът, като погледна картата. – Оттук е минала чумата. Жителите са измрели или избягали. Нищо не е останало, край.
Селото с неговите тесни нечисти улици и малки къщурки от кал тънеше в мъртва, страшна тишина. Тук-там по дворовете се виждаха трупове – седнали, легнали и паднали там, където ги беше настигнала смъртта.
Казаците свалиха фуражки и се прекръстиха. Групата яздеше в мрачно мълчание. Изведнъж някъде отпред се чу говор.
Те замръзнаха от учудване… Казаците спряха конете. На двайсетина крачки от тях на един камък седеше девойка и си говореше сама.
Тя беше съвсем невръстна, може би на дванайсет или тринайсет, гологлава, боса. През скъсания мръсен сукман прозираше тялото ѝ. Очите ѝ бяха червени, подпухнали, тя въртеше глава, говореше си нещо несвързано и когато млъкваше, все пъдеше и пъдеше с несигурно движение някаква невидима муха от лицето си.
Елена слезе от коня. След нея на земята скочи майорът.
– Клето момиче – каза той. – Съвсем сама… Нейните близки са умрели или са я изоставили.
Елена гледаше момата втренчено. Тя понечи да отиде при нея, но изведнъж силна мъжка ръка я сграбчи за рамото:
– Да не сте посмяла! Не виждате ли, че бълнува? Тя е чумава! Да се махаме оттук!
– Алексей Егорович! – каза Елена умолително. – Мигар ще я оставим така? Нека я вземем с нас, моля ви!
Майорът я изгледа с изумление:
– Леночка, вие луда ли сте? Да вкараме заразата в армията? Нямаме с какво да я лекуваме, а и да имахме, кой ще рискува живота на войниците! И дума да не става! Бързо на коня, тръгваме си оттук!
– Алексей Егорович!…
– Не!
Те се качиха на конете. Девойчето все така бълнуваше и пъдеше мухата от лицето си. Казаците се извърнаха настрани, в очите на един проблеснаха сълзи.
Те яздеха мълчаливо. Елена гледаше право пред себе си, но не забелязваше нищо. В очите ѝ, в мозъка ѝ продължаваше да седи и да пъди невидима муха едно клето същество, дете, изоставено от всички… Тя спря коня си.
– Алексей Егорович, довиждане. Аз оставам.
– Какво означава това? Как така оставате?
– Така – каза Елена твърдо. – Не мога да зарежа едно дете на произвола на съдбата.
В лицето ѝ имаше нещо неумолимо, строго.
– Вие… вие луда ли сте…
– Не си хабете думите, Алексей Егорович. – И тя скочи решително от коня.
Всички я гледаха смаяно.
– Какво можете да направите? Тя ще умре. Нищо не може да се стори!
– Все едно. Не мога да я оставя.
– И вие ще умрете заедно с нея!
Тя наведе глава и не каза нищо.
Майорът я изгледа с дълъг поглед. Тя вдигна очи и посрещна погледа му. В очите ѝ, в тези упорити, непреклонни очи на князете Белозерски, имаше нещо, което накара мъжа, потресен, да разбере, че няма смисъл да спори.
– Както искате – каза накрая той.
…Майорът и казаците си заминаха, оставяйки малко храна и вода. Елена се върна по обратния път към чумавото момиче, което все така си седеше на камъка. Застана пред него и се огледа. Тишина, мъртво мълчание. Тъмен страх се надигна в сърцето ѝ. Сама в това пусто, страшно място, където от всеки ъгъл се зъбеше зверски смъртта!
Но стисна зъби и се овладя. Пристъпи към момичето:
– Как се казваш?
Детето завъртя глава и сякаш искрица разум проблесна за миг в лицето му.
– Цве-цвета – пошепна то.
– Да вървим, Цвета.
То послушно стана и сложи ръката си в ръката на Елена.
Те вървяха по улицата, момичето следваше кротко, покорно своя водач. Изведнъж Елена потрепери: на пътя им лежеше труп на мъж, проснат по очи, разперил широко ръце. Тя закри с длан очите на момичето и го поведе на друга страна.
Влязоха в двора на някаква къща, която изглеждаше по-голяма от останалите. Елена се огледа. Трупове не се виждаха. Тя бутна вратата. В сиромашкото селце това сигурно беше богата, чорбаджийска къща. От тъмния пруст се минаваше в две малки стаички. Край стените от кал имаше тесни, покрити с черги миндери. Прозорчетата без стъкла бяха преградени с решетки. Тишината бе мъртва и само бръмченето на мухите нарушаваше гробния покой.
Стопаните, избягали или мъртви, не бяха взели изглежда нищо със себе си. Тя отвори един-два долапа. Съдове за храна, гърнета, котли… На друго място бяха наредени дрехи.
Те излязоха на двора. Елена взе един съд и донесе вода от близкия бунар. Някога гордата петербургска княгиня застана на колене и изми калните нозе на девойката.
Детето правеше послушно всичко, което искаха от него. Но умът му едва просветваше несигурно в мрака. Понякога мълчеше, гледайки изплашено и тъжно, а после започваше пак да бълнува и да си говори.
Признаците на чумата се виждаха по тялото му: тъмни възли, големи колкото бобени зърна.
Тя реши да го опере и изкъпе. Прерови пак долапите и намери парче сапун, корав и твърд като камък. Свали сукманчето и го сложи настрана. Дълго ми и търка детското тяло, изми косата и я среса с голям нащърбен гребен.
Очите на девойчето се избистриха. То се посъвзе, изглежда му стана хубаво от това, че са го изкъпали и сресали. Вдигна главица и погледна доверчиво Елена:
– Леличко, заведи ме при мама и тати!
Елена, която беше клекнала пред него, се изправи:
– А къде са мама и тати?
Но то вече пак беше потънало в полусъзнание. Очите помътняха, главицата клюмна към земята.
Тя го избърса, колкото можа, и навлече върху него груба, но чиста конопена риза, която намери в единия долап.
Слънцето залязваше зад мъртвото село. Високо в небето се виеха лешояди.
Отвориха торбата с храна, която им бяха оставили казаците. Девойчето сдъвка послушно няколко залъка, но веднага повърна всичко. Мъчителни гърчове преминаха през тялото му. Очите му се разшириха от страх и Елена трябваше дълго да го милва и да го успокоява.
Бързо падаше мрак. Тишината натегна още повече и стана още по-заплашителна и страшна. На човек неволно му се причуваше нещо… някакви далечни, призрачни гласове. Елена потрепера. Стори ѝ се, че чува вой, крясъци, закани и смях. Тя се прекръсти и помрачението отмина.
Но не смееше да стои в двора. Двете влязоха в къщата, хванати ръка за ръка. Тук мастиленият мрак беше още по-черен, той сякаш ги обвиваше, задушаваше. Девойчето се притисна към Елена и тя го помилва по лицето:
– Няма нищо, Цвето! А сега ще си легнем, нали? Нани-нани, нани-на… – каза тя на руски първите думи от песничката, която в детските ѝ години ѝ пееше нейната дойка.
Скоро изгря месечина и стъкленият ѝ лъч осветли едва-едва малката стая. Елена се огледа. Легло нямаше. Тя постла на пода няколко черги и сложи Цвета върху тях. Зави я с още една черга. Девойчето не искаше да пусне ръката ѝ и тя легна до него.
Така лежаха те в тъмнината – две човешки същества, прокудени от живите, намерили подслон в пуста къща на мъртъвци. Девойчето, уплашено, мълчеше. Мъртва нощ царуваше в мъртвото село. В мрака се усещаше почти физически нечие страшно присъствие, сякаш някой невидим, но чудовищен и зъл обикаляше по улиците, надничаше по домовете…
– Леличко, страх ме е! – изплака Цвета.
– Страх ли, ама защо, миличка? – уговаряше я Елена. – Не се бой, всичко ще е наред! Утре пак ще изгрее слънчице… Ще идем на разходка, да погледаме Божия свят… Ще ни бъде много хубаво, ще видиш!
Но девойката се тресеше от страх и Елена не знаеше какво да я прави. Започна да ѝ говори нещо, все едно какво, разправяше на смесица от руски и български неща, които беше видяла, безразборни откъслеци от приказки, които бе чувала в детството си, и от романи, които бе чела на младини. Принцът освобождаваше царкинята, а виконтът се обясняваше в любов на прекрасната дама. Тя не знаеше какво е разбрала Цвета от всичко това, но ѝ се стори, че детето е започнало да диша по-спокойно, сякаш е заспало. Зарадва се, погали го по челото и млъкна.
Скоро обаче детето започна пак да бълнува. Втресе го, силни гърчове го разтърсваха. Елена опипа ръцете му му – то гореше. Стана и донесе малко вода, слагаше на челото му мокра кърпа. То се гърчеше и подскачаше, сякаш някой го хващаше за раменете и го разтърсваше с ужасна сила, а Елена го държеше за ръцете и се опитваше да го успокои. Но треската се засили. Детето викаше и тракаше със зъби:
– Студено ми е! Студено ми е!
Елена довлече всички черги и ямболии, които успя да намери, и покри с тях девойчето. Нищо не помагаше.
– Студено ми е! Студено ми е!
Тогава тя прегърна чумавата и я обви с ръце. Люлееше я в прегръдките си и я приспиваше, както се приспива малко дете:
– Ш-шш, тихо… тихо… нани-нани, нани-на…
Така мина час или повече. Най-после Цвета замлъкна и взе да се успокоява. Гърчовете станаха по-слаби, после отминаха. Тя задиша по-равно, значи заспиваше.
Елена я държеше в прегръдките си и си мислеше за своя живот. Спомни си петербургските вечери, баловете… Тя бе царица на тях. Какви хора искаха ръката ѝ, какви мъже! Тя се сети за някои и пошепна в мрака имената им. Граф Черкасов, Шербатской, Оленин, барон Раух… Колко мил, колко чаровен беше младият Maurice Полонски, колко влюбен беше, как покорно я гледаше в очите!… Тя се усмихна. А Мишел? Двамата щяха да се дуелират заради нея… Ръката ѝ искаше и един савойски принц.
Тя не съжаляваше за нищо. Душата ѝ си беше избрала друг жених, много по-велик и прекрасен от всички князе и принцове на този свят.
– Искам при мама и тати – повтори няколко пъти девойчето, заспивайки.
– Да, Цвето, ще идем при мама и тати. – И тя го милваше по главата.
Призори Цвета се успокои и заспа. Мракът избледняваше, бледата светлина на утрото проникваше полека в стаичката.
Съмваше се. Мътна, нерада зора изгряваше над прокълнатото село.

–

Ако днес решиш да посетиш село Каракьой, можеш да идеш там с автобус от областния център или от близкото градче. Няма да има много пътници в автобуса. Повечето жители на селото са заминали за чужбина.
Ако минеш по главната улица, ще видиш неизмазани тухлени къщи, градини и асми. Ще е безлюдно и тихо, само някоя котка ще притича по пътя и селските бабички, дремещи под сенките на черниците, ще те изпратят с поглед. Ще крачиш по напукания асфалт и ще те задмине циганин с каруца или пък стара жигула.
На излизане от селото, там, дето започва полето, има беден, забравен гроб, обрасъл с бурени. Ако се потрудиш малко и разчистиш бурените, ще видиш надгробна плоча, на която все още се чете полуизтрит надпис:

Е. Н. Белозерская
милосърдна сестра

И по-долу с големи букви:

БЛАЖЕНИ ЧИСТИТЕ ПО СЪРЦЕ,
ЗАЩОТО ТЕ ЩЕ ВИДЯТ БОГА

…Ще стоиш дълго пред гроба и ще гледаш замислен надписа. Слънцето ще пече и по близката магистрала ще профучават коли.