Църковната свещ – безкръвната жертва

Днес за мнозина ще е трудно да отговорят на въпроса: що е това Православие? За едни това е абстрактна вяра, за други – една обредна традиция, за трети – ненужна отживелица и пр. За нас православните християни, няма съмнение, че вярата на човека се проявява в неговия начин на живот. Тя определя отношението му към света и неговия Творец – Бога, отношенията му с хората във всекидневното му общуване, обхваща начина му на мислене, влияе върху емоционалния му свят. Православието е духовният живот, който личността води, стремейки се към усъвършенстване. Тя е жива сила, чрез която човекът живее, и се движи, и съществува.

Мнозина не се замислят дълбоко върху вечните истини заложени най-вече в православното християнство. Те сляпо подражават на околните в храма, пристъпват, запалват свещица и след броени минути си тръгват. Информация за вярата черпят от вестниците или електронните медии. Често пъти изпадат в ситуации, при които проличава ясно тяхното невежество. Ние хората сме надарени от Бога с разум и трябва всичко да вършим обмислено. Важно е да четем Библията и вероучителна литература, и когато се прекръстваме, покланяме или извършваме друго обредно действие, да знаем защо го вършим, какъв смисъл или символика влагаме в него. Вярата е стойностна и благословена от Бога, когато е разумна и напоена с неземния еликсир на любовта. Любовта е най-висшата християнска добродетел, тя е възможна само между личности – Бог и човек, християнинът и неговия ближен събрат. Истинската любов, когато раздава, не търси някаква изгода, а цели да обогати и ущедри другите, прави го заради вътрешното удовлетворение от извършеното добро дело. Спасителят Иисус Христос поставя на първо място заповедта: “Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…възлюби ближния си като себе си…” (Мат. 22:37, 39).

Търсенето на връзка с Бога и начини за проява на тази любов и благоговение датират от най-дълбока древност. Така както търсели начини да спечелят благоволението на земните владетели с подаръци, хората се стараели да засвидетелстват своето уважение и към своите божества. Древният култ се изразявал преди всичко в принасяне на жертви – най-често някакво животно или част от реколтата. През ХІV – ХІІІ в. пр. Хр., по подобие на другите народи, старозаветните евреи получили от Бога указания, как да организират своя религиозен култ. При преносимия им храм – скиния, а по-късно и при Соломоновия храм имало жертвеници и там се принасяли жертви: плодове от лозето или нивата, първородно агне от стадото, елей, благоуханно кадиво и т. н. Едни от жертвите се изгаряли, други – мирни жертви се изяждали от свещеническото съсловие и вярващите юдеи. Наред с жертвените животни принасяни за опрощение на грехове или за изпросване на Божие благодеяние, е имало и хлебен принос – брашно, зърно, дар от маслиново масло, както и съответната лепта в монети или благороден метал.

Иисус Христос отменил кръвните жертви за опрощаване на греховете, като принесъл сам себе си в жертва на кръста, на Голготския хълм. Неговите последователи апостолите не отменили изцяло жертвите. Останали безкръвните приношения – елей и свещи, тамян, както и мирните жертви – благотворителни трапези и раздаване на милостиня. Верни на апостолската традиция, християните и до днес запалват в храма църковни свещи, в които основната съставка е восък, като скромно жертвоприношение за своите грехове и потребности.

За съжаление не всички днес разбират значението на тази жерва или я възприемат само като обреден елемент.

Вече споменахме, че свещта както и елеят се използват от старозаветни времена. Смисълът, който ние християните влагаме в запалената свещ е, от една страна безкръвната жертва, от друга светлината, която тя разпръсква, напомня за това, че Спасителят – Христос е светлина на света /Йоан 1:9/. Със Своето божествено учение Той пръска духовна светлина и озарява сърцата на всички вярващи. Светлината от свещите създава тържествена обстановка в храма и насърчава молитвеното настроение на богомолците. Тя е мека и галеща окото – тиха светлина, както е наречен в едно молитвено песнопение сам Христос. В храмовете, където няма ток и в атонските манастири восъчните свещи се използват и за осветление.

Както по-горе подчертахме, свещта е една скромна безкръвна жертва. Обикновено свещи се закупуват при влизане в храма. Техният брой и големина зависят от възможностите на християнина. Може, ако нямаме пари да купим една, може да купим десет от най-големите, това зависи от възможностите и потребностите ни. На някои празници като Възкресение Христово, Велики четвъртък и др. запалените свещи се държат в ръка през цялата служба и на литийното шествие. През останалото време на годината те се поставят на специално приготвените за това светилници. Това се прави и за да не капят по пода и иконите. На високите бронзови свещници се запалват за здраве и успех, в сандъчетата с пясък се палят за упокой на душите на мъртвите.

Често християнинът като купува свещите, ги нарича за сбъдване на определени желания или за здраве и успех на лица от семейството. Това не е погрешно. В повечето храмове се спазва едно неписано правило, първата свещ да се запали пред иконата на Иисус Христос, втората пред образа на света Богородица, а третата за упокой – на пясъка. Все пак често духовните потребности стоят над неписаните правила. В противовес на едно погрешно схващане е добре да се знае, че няма време през годината, когато да не се палят свещи. Има периоди, през които не се прави помен (панихида) за покойни, но в тези дни можем да палим свещи за “Бог да прости!” душите на нашите починали близки.

Суеверни са някои мнения откъде точно трябва да бъде запалена свещта, може и от друга свещ, може и от кибрит, в краен случай може и от запалка. Суеверие е и това, че не може свещ за упокой, да се пали от свещ запалена за здраве.

Има нещо, което е важно и съществено и е валидно за всички вярващи, за които свещта не е само празен обряд: Тъй като е жертва, редно е да бъде закупена от храма или от назначени от Църквата хора (в гробищните паркове и параклиси). Когато я купуваме в погребалното дружество, тя вече има само обредна цел и губи смисъла си на жертва. Същото важи и за случаите, когато купуваме свещи от частни лица, или от пазара. Тогава запалената от нас свещ, вече не е принос пред Божия олтар, дори да е запалена в храма.

Много е важно, с какво настроение ще бъде направено безкръвното приношение. Необходима е твърда и искрена вяра, съкрушено и смирено сърце. Когато поставяме свещта на светилника пред иконата, обикновено произнасяме кратка молитва, пред иконата на Иисус Христос: “Господи, Иисусе Христе, приеми тази моя малка жертва за всичко, което е добро и полезно за мене грешния, за моите роднини, приятели и близки!”; пред иконата на св. Дева Мария: “Майко Божия, защити ме под своя покров!”; на пясъка: “Господи, упокой душите на Твоите починали раби (имената) и направи вечна тяхната памет!” Разбира се, текстът на молитвите не е общозадължителен, а само примерен. Християнинът може да се моли със свои думи за духовните и телесните си нужди. На първо място е необходимо да се молим за опрощението на греховете и спасението си, за здраве, за най-насъщните потребности. След като запалим свещите, трябва да си изберем подходящо място в храма, където да застанем и внимателно да следим богослужението. Когато участваме с дух и сърце, нашето молитвено усърдие се слива с това на другите. Въпреки че богослужението в по-голямата си част е на църковно-славянски език, ако положим малко усилия, можем да уловим смисъла на текстовете, съставени преди векове от светите отци.

Освен при посещаване на храма, на обществено богослужение, свещи могат да се палят и при четенето на молитви – у дома. Те предварително се купуват от църквата и се запалват при изпълнение на сутрешно или вечерно молитвено правило, по време на панихида, молебен, водосвет, маслосвет и др. При частна молитва, вместо свещи, може да се запалва и стъклено кандило с елей, поставено пред домашен иконостас. Днес у нас, в повечето случаи поради липса, не се използва маслиново масло, а рафинирано слънчогледово масло (олио). В къщи на хубави празници, или при частна заупокойна молитва християнинът може да прекадява с тамян, поставен върху жар. Въглените се слагат върху парче керемида, или се ползва специален глинен съд с дръжка, наречен ръчна кадилница или ручка. Тамянът се използва още от старозаветно време, а димът от него символизира издигащата се нагоре към небесата молитва.