Богослужебната година
Още от древни времена Църквата е почитала деня на упокоение на светците като техен рожден ден и е чествала великите събития в живота им с отслужването на света литургия. Но освен тези празници Църквата е установила и велики празници през годината, свързани във великата тайна на божественото опрощение.
Литургичната година в Църквата не е средство за изчисляване на времето, а за съпреживяване на тайнството на спасението на света, за предвкусване на вечността, към която християнинът отправя взор. Литургичното време се движи в измерението на вечното настояще; няма разграничение на минало, настояще и бъдеще. Затова и в църковните песнопения, отнасящи се до великите събития на спасението в Христос, се използва думата „днес“:
„Девата днес ражда Свръхестествения…“
„Днес виси на кръст Този, Който постави земята над водите…“
Тук имаме ново измерение на времето – времето на преображението и нетлението, окъпани в незалязващата светлина на „осмия ден“, деня на Възкресението. В литургичното място и време всичко намира хармонично единство: ангели и хора са „помирени“ в Христос, обединени са под единия глава на тялото, Иисус Христос, и така хората могат да извършват своето „царско“ и свещеническо служение в творението, за да го доведат обратно до неговите предишни славни отношения с триединия Бог.
В литургичното време ние не само припомняме или говорим за събитията на божественото опрощение, но и мистично съпреживяваме тези събития и тайнствено участваме в живота на Христос и всички светии, ставаме част от Христовото наследие и се причастяваме в Неговата светост; ние сме част от спасението, което е духовният опит на Църквата през вековете, т.е. не просто честваме светата памет на Божиите дела.
Празничният цикъл на Рождество Христово ни показва Божието навлизане в света на вярата, навлизане, което е Божие снизхождение за възстановяването на човека. „Младенецът“, Който „сред нас се роди и на нас се даде“, според църковното песнопение, е свръхестественият и непостижим Бог, Който става достъпен за падналия човек. Чрез това Свое дело Бог взема Своето творение и го води от състояние на грях към възстановяване, от смърт към живот, от тление към нетление. Затова и цялото творение празнува това събитие. Земята предлага пещерата, ангелите славят Бога заедно с овчарите, а мъдреците вървят заедно със звездата:
Девата днес ражда Свръхестествения
и земята принася пещера на Непристъпния;
ангелите с пастирите славословят,
мъдреците пътешестват със звездата,
понеже заради нас
се роди отрок млад – предвечен Бог.
(Кондак на Рождество, гл. 3)
Празничният цикъл на Възкресение превежда вярващия през дълга подготовка на покаяние и въздържание, върхът на която е по време на Страстната седмица, до нощта на Възкресението, началото на „другия живот“, когато празнуваме смъртта на смъртта и премахването на ада:
Празнуваме умъртвяването на смъртта,
разрушаването на ада,
начало на другия, вечния живот,
и ликувайки, възпяваме Причинителя – единствения
благословен и препрославен Бог на нашите отци [1]
И още:
Сега всичко се изпълни със светлина:
небето и земята, и преизподнята.
Да празнува цялото творение
Христовото възкресение,
чрез което се утвърждаваме. [2]
Човекът в лицето на Иисус Христос добил божественост. И така чрез Христовата смърт човекът потъпкал смъртта и възкръснал за живот не-тленен и вечен, възнесъл се в слава и бил въздигнат до висините на славата на Бог Отец (1 Тим. 3:16; Фил. 2:9-11). В това се крие значимостта на празника Възнесение Христово. Пред това „странно чудо“ ангелското войнство остава безгласно, цялото творение замлъква пред тайнството:
Удивиха се ангелските чинове,
гледайки поставено на престола на Отец
отпадналото човешко естество,
затворено в преизподнята земна. [3]
Кой е Този тук присъстващ?
Но разпознали своя Господар,
заповядали на портите небесни да се отворят…
Възкресението и Възнесението на нашия Господ с тяло в съответствие с ангелските думи (Деян. 1:11) предварително известяват за Неговото завръщане с тяло. Преди Възнесението Си Господ обаче обещал да „изпрати“ Светия Дух. Светият Дух разкрил на апостолите в деня на Петдесетница цялото тайнство на Божията любов и им дал сила и божествени дарове, за да станат пламенни проповедници и да могат да се опълчват на всяка опасност. С Петдесетница идва краят на периода на объркване, започнал още с Вавилон, и човекът навлиза в период на единение със и връщане към едната природа, към „едно в Христос“:
Когато Всевишният слезе
и смеси езиците,
Той раздели народите,
а когато раздаваше огнените езици,
призова всички към единство
и единогласно славим Всесветия Дух. [4]
Това дълбоко единство се преживява от всеки християнин в литургичното пространство и не само по време на празника Петдесетница, но и на всяко евхаристийно събиране, особено в деня Господен – неделя, когато ежеседмичният празничен кръг достига своята връхна точка.
Празнуването на неделята не е подмяна на заповедта за спазване на еврейската събота. Определяйки съботата като ден за почивка, Бог искал да сложи граници на бездушевността и плътската чувственост на Израил, както и на любовта им към материалното. Заповедта била дадена на духовно слабите израилтяни и се основавала на страх от наказание, защото според Моисеевия закон отношенията между Бога и човека били като отношения между господар и слуга.
Но християнинът открива, че се намира с Бога в отношение на „осиновяване“; неговата среща лице в лице с Бога не се ръководи от закона, а от Божията благодат; т.е. човекът е под благодатта (Рим. 6:14). Призован е да насочи всичките си желания към Бога и да изпълнява волята Му от любов, а не от страх – непрекъснато, а не само в един ден от седмицата.
Неделя е денят на новото творение, рожденият ден на Божиите чеда и не е еднодневна почивка, а вечната почивка на вярващия. Неделята е извън седмичния кръг на евреите и се определя като осмия ден. Това, което вярващият преживява в литургичното време и пространство, той е призован да продължава през целия си живот, който трябва да е просветлен от незалязващата светлина на Божието възкресение и на Петдесетницата.
В този живот човек не постига това лесно. Той има нужда да се връща към литургичното пространство, отново да преживява радостта на Възкресението и Преображението, за да може отново да излезе в света. И това човек трябва да прави до времето, когато Второто Христово пришествие стане реалност. Тогава целият човешки живот и цялото творение ще придобият усещането за непрекъсната божествена литургия в непрекъсната слава на Възкресението и Петдесетница (Ис. 60:1-22; Откр. 12:22-25).
Бележки
1. Пасхален канон, песен VІІ, тропар 2.
2.Пасхален канон, песен III, тропар 1.
3. Октоих, гл. 8, неделен утринен кръстовъзкресен канон, песен 1, тропар 2.
4. Кондак на Петдесетница, гл. 8.
Превод: Людмила Митева
Из книгата на протопрезвитер Антоний Алевизопулос “Православната църква – нейната вяра, богослужение и живот”, ИК “Омофор” 2014 г.
