Божият зов

Вярата – това е пътят, по който Бог и човек вървят един към друг. Първата крачка прави Бог, винаги и безусловно вярващ в човека. Той подава на човека някакъв знак, някакво предусещане за Своето присъствие. Човек чува тайнствения зов на Бога и в отговор прави крачка към Него. Бог призовава човека явно или тайно, осезаемо или неусетно. Но човек трудно може да повярва в Бога, ако преди това не почувства Божия зов.

Вярата е тайна и тайнство. Защо един откликва на зова, а друг не? Защо един, чувайки словото Божие, е готов да го приеме, а друг остава глух? Защо един, срещайки Бога по своя път, захвърля всичко и тръгва след Него, а друг се отвръща и тръгва настрани? “И като вървеше покрай Галилейското море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брат му Андрея, да хвърлят мрежа, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене… И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него. Оттам като отиде по-нататък, видя други двама братя, Иакова Заведеева и брата му Иоана… и ги повика. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него”(Мт.4:18-22). Къде се крие тайната на тази готовност на галилейските рибари да изоставят всичко, за да следват Христос, Когото виждат за пръв път в живота си? И защо богатият юноша, на когото Христос също каза “ела и Ме следвай ”, не откликна начаса, а се “оттегли с печал” (Мт.19:21-22)? Не в това ли е причината, че онези бяха нищи, а този притежаваше “голямо имане”, онези нямаха нищо, освен Бога, а този имаше “съкровища на земята”?

Всеки човек има своите съкровища на земята – било то пари или вещи, хубава работа или жизнено благополучие. А Господ казва : “Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството Небесно” (Мт.4:3). В древните ръкописи на Евангелие от Лука е още по-просто и ясно: “Блажени нищите, защото ваше е Царството Божие”(Лк.6:20). Блажени проумелите, че нищо нямат в този живот, макар и да притежават много, почувствалите, че никое земно имане не може да замени на човек Бога. Блажени тези, които отиват и продават цялото си богатство, за да придобият един драгоценен бисер – вярата (ср.Мт.13:45-46). Блажени позналите, че без Бог те са нищи. Блажени жадуващите и копнеещите по Него с цялата си душа, с целия си разум и воля.

Словото за вярата никога не е било лесно за възприемане. Но в наши дни дотолкова сме погълнати от проблемите на земното съществуване, че мнозина нямат време да чуят това слово и да се замислят за Бога. Често религиозността се свежда до това, хората да празнуват Коледа и Великден, да съблюдават още някакви обряди само за да не се “откъснат от корените”, от националните традиции. Някъде религията изведнъж става “модна”, и на църква отиват за да не изостанат от съседа. Но основното за мнозина си остава деловият живот, работата. “Той целият е потънал в работата”, “работата за него е всичко” , “той е делови човек”: ето най-добрия комплимент, който можеш да чуеш от приятели и колеги. “Деловите хора” са особена генерация хора на ХХв., за които не съществува нищо друго, освен собствената им функция в някаква “работа”, поглъщаща ги изцяло и не оставяща и най-малка пролука или пауза, необходими за да се чуе Божият глас.

И все пак, колкото и да е парадоксално, сред шума и кръговрата от делнични грижи, събития, впечатления хората долавят в сърцето си тайнствения Божи зов. Този зов, може би не винаги се отъждествява с идеята за Бог и често пъти субективно се възприема просто като неудовлетвореност, вътрешно безпокойство, търсене. И едва след години човек разбира, че предишният му живот е бил непълноценен и празен, защото в него не е присъствал Бог, без Когото няма и не може да има пълнота на битието. “Ти ни създаде за Себе Си, казва бл. Августин, и тревожно копнее сърцето ни, додето не се успокои в Тебе."

Хората стигат до Бога по различни пътища. Понякога срещата е внезапна и неочаквана, понякога – подготвена от дълъг път на търсене, съмнения и разочарования. Има случаи, в които Бог “настига” човека, заварва го неподготвен, и други, в които човек сам придобива Бога, сам се обръща към Него. Това обръщане може да се случи по-рано или по-късно, в детството и юношеството, в зрелост и старост. И няма двама, стигнали до Бога по еднакъв път. И няма утъпкан път, по който да вървиш вместо друг. Всеки е първопроходец, всеки трябва да измине целия път сам и да постигне своя личен Бог, Комуто казваме: “Боже, Ти си Бог мой!”(Пс.62:2). Бог е един и същ за всички хора, но трябва да бъде открит от мен и да стане мой.