Нетварната обожествяваща благодат
„Преобрази се на планината, Христе Боже,
като показа на Твоите ученици славата Си,
доколкото можаха (да я видят);
та по молитвите на Богородица
да осияе и нас Твоята вечна светлина.
Подателю на светлината, слава на Тебе.”
(Тропар за празника, гл. 7)1
Наставникът: Когато в храма пеем празничния тропар за Преображение, иконата излъчва светлина и нейните лъчи греят над нас през цялата служба.
Търсещият: Но нима е възможно да ни огрява божествена светлина? Аз не виждам по някакъв начин да се променяме, оставаме си все същата изсъхнала земна плът.
Наставникът: Вгледай се в иконата. Виждаш, че апостолите също са хора като нас; самите те остават изумени, поразени от тази гледка.
Съсредоточи се върху тропара и обърни внимание на един от стиховете: „показа на Твоите ученици славата Си, доколкото можаха (да я видят).”
Бог знае всичко за всекиго от нас. Той знае на кого колко да открие за Себе Си. Той щади нашата немощ, защото не иска да ни унищожи, а да ни спаси.
Апостолите на иконата са в различни положения: Йоан, в средата, е паднал назад по гръб; Яков, отдясно, е покрил лицето си с длани; единствен Петър стои с вдигнати към Христа ръце. Той е готов да получи благодатта и заговаря: „Рави, добре е да бъдем тук”.
Припомни си „горящата къпина” (Изх. 3:1-15). Къпината горяла в пламъци, но без да изгаря. Същото прави Бог с нас. Чрез дара на Светия Дух Той разпалва у всекиго светлината, всекиму според силите, като остава невидим и недосегаем: Той прави общението със Себе Си постижимо, но Сам по Себе Си остава непостижим.
Търсещият: Какво ще рече общението с Него да е постижимо и в същото време Той да остава непостижим? Това е пълно противоречие.
Наставникът: Православното богословие векове наред отстоява твърдението, че Бог е непостижим по природа, но постижим по благодат.
Отците на Източната църква (в частност св. Григорий Палама) са определяли благодатта (Божия дар) като „нетварни енергии”. Чрез излъчваната от трите Лица на Троицата небесна енергия Бог открива Себе Си и ни отдава Своята безгранична любов. На планината Тавор Христовото тяло – не по-различно от тялото на всеки човек – грее с божествена светлина. Иисус Христос отразява съвършенството на Отца. Чрез Него небесната светлина, дарът на Светия Дух, огрява света.
Единението между нас и Бога се осъществява чрез силата на благодатта: божествените енергии проникват и пребивават в непроницаемата материя, за да я превърнат в съсъд на светлината. „Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си” (Мат.13:43).
Свещите, които държим запалени през нощта срещу Пасха, се разпалват една от друга и техният огън достига до нас от един-единствен източник на светлина. На литургията пеем: „Един Свет, Един Бог, Иисус Христос”. Единствен Бог е Свет, но ние сме причастни на Неговата светост, защото Той Сам е пожелал да ни дари с това.
„Участници в божественото естество” (2 Пет. 1:4)
Търсещият: Щом Иисус Христос е човек като нас, но изпълнен със светлина, и щом ние също можем да получим тази светлина, значи ставаме подобни на Него. Нали това именно постигат светците?
Наставникът: Точно така. Ние наричаме светите отци „преподобни”, защото те са върнали истинския човешки образ в себе си и са постигнали подобие с Бога (Бит.1:26). Затова на иконите са изобразени целите в светлина, също както Иисус Христос на планината Тавор.
Да поговорим още за личността на Иисус Христос. Той има две природи: божествена и човешка, и те са взаимно съчетани в Неговата личност. Личността на Иисус Христос принадлежи на сътворения свят, на човечеството, но същевременно Той е Бог, несътворен и недостижим. В него няма две личности, но само една, един Човек, в Когото двете природи (божествената и човешката) са съединени.
Когато достигат светост, хората не се превръщат в богове по природа. Единствено трите Лица на Троицата са Бог по природа. Но Бог чрез своите енергии присъства навсякъде и ни прави „участници в божественото естество”, без това да изменя нашата природа. Човешката природа остава каквато си е, съединена с Бога и обожествена по благодат.
Търсещият: Каква е разликата тук? Какво е различното между Бога по природа и Бога по благодат или това са само нещо като богословски остроумия!
Наставникът: Човек няма право да гледа с недоверие към истината, защото това ще бъде хула против Светия Дух, против „Духа на истината”, който е дошъл, за да ни открие „всяка истина” (Йоан 16:13).
Бог е Един в три Лица и тези Лица имат само една, божествена природа. Ако допуснем абсурдното – че можем да станем богове по природа, тогава по пътя на логиката достигаме до две заключения:
– Троицата ще добие множество лица, равни на броя на сътворените същества. Дева Мария, майката Божия, ще бъде четвъртото божествено лице, св. Йоан Кръстител – петото, и т.н. Подобни заключения са пълна безсмислица. Единствен Бог е Бог.
– Ние вече няма да бъдем човешки личности и ще загубим собствената си идентичност. Ще се стопим, ще се размесим в безлична божественост, каквато има в някои индуски религии. Отделните души ще изчезнат и ще се разтопят в колективната душа. Тогава няма да бъдем синове Божии, изкупени със скъпоценната кръв на Господа Христа. Няма да бъдем наследници на Царството небесно, което е обещано на всеки един от нас.
Трябва да сме изключително внимателни! Длъжни сме да бъдем истински християни и да отстояваме своята вяра. Не бива да превръщаме в синкретизъм2 нашата религия, защото това ще доведе до пълно безразличие към откритата ни истина.
Нашият Бог е личностен Бог. Той е сътворил човешки личности, уникални и незаменими в своята индивидуалност. Още от Адамови времена (Адам също ще отговаря пред Бога в края на дните, в отвъдния свят), от времето на Ной, Авраам и Мойсей, епохата на Петър, Яков и Йоан, и стигнем чак до наши дни, ще видим, че Бог се обръща към всеки от нас с обръщението „ти”. Ние заставаме пред Него, изричайки твърдото „Ти”. Нашата връзка с Бога е лично единение в любов, както е в брака. Тя не води до смесване на двете природи, божествената и човешката.
Търсещият: Какво тогава означават думите на св. апостол Петър, който казва, че са „дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Пет.1:4). Какво означава и онзи израз, който често повтаряме в Православната църква: „Бог стана човек, за да стане човекът бог”? Как да свържем всички тези думи с представата за непознаваемия по естество Бог?
Наставникът: Както Бог е Един, но се явява в Три Лица, без да губи нищо от Своето единство, така и на нас ни е дадено и да бъдем, и да не бъдем в Него. Той е едновременно и трансцендентен, и иманентен3 – това са две основни понятия в християнската вяра. Тези два непримирими и същевременно неотделими полюса наричаме „антиномии”. Именно по тази логика отците на Църквата говорят за „нетварни енергии”, и ни открива Бога, но непостижимата тайна на неговото същество остава неразкрита.
Погледни отново иконата! Виждаш ли мандорлата4 на Иисус Христос? Центърът е тъмен, но от него струят ярки лъчи светлина. Евангелието според Матея ни разказва за „светлия облак”, който засенил апостолите в своята „сянка”. Тайната на Бога намира израз в образите на светлината и тъмнината, защото Той открива Себе Си и едновременно с това остава непознаваем, също както на планината Синай или на планината Хорив.
Мойсей и Илия
На планината Синай Мойсей имал дързостта да каже на Бога: „Покажи ми славата Си.” Бог проявява Своето благоволение, но само след множество предпазни мерки, защото невъзможно е човек да Го види и да остане жив (Изх. 33:20).
„И каза Господ: ето място при Мене: застани на тая скала.
И кога минава славата Ми, Аз ще те туря в пукнатината на
скалата и ще те покрия с ръката Си, докле отмина;
и кога Си сваля ръката, ти ще Ме видиш изотзад, а лицето Ми
няма да бъде видимо (за тебе)” (Изх. 33:21-23).
„И слезе Господ в облак, и се спря там близо до него
и провъзгласи името на Иехова.
И премина Господ пред лицето му и извика:
„Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний,
дълготърпеливий, многомилостивий и истинний” (Изх. 34:5-6).
Мойсей видял Бог изотзад, защото никой не може да види лицето Божие. Бог показва Себе Си на планината Синай и видение за Своята слава, но не открива същността Си, Той остава непостижим. Видението на Мойсей е само образ: това означава, че тайната на Бога остава неразкрита. Но в безкрайната Си милост към Мойсей, Той му се открива като човеколюбив и милосърден.
Мойсей паднал ничком пред Господа. Същото сторил и Илия на планината Хорив (3 Цар. 19:9-13). Когато Бог му се открил в Своя тих и кротък глас, т. е. в Своята благост и милост, пророкът закрил лицето си с ръце и паднал на колене. Тези две описания ни показват как Бог действа с човеците: никой не може да познае Бога, но Бог ни се показва в любов.
Тук още веднъж срещаме антиномия: непознаваем/причастен.
Мълчаливото преклонение е единственият начин, по който човеците могат да подхождат към непознаваемия Бог. Мойсей и Илия падат ничком, прекланят се пред Него с благоговение. С това отношение на пророците се поставя началото на апофатичния подход. Когато един богослов достигне предела на познанията си за Бога, когато учението престане да му носи полза, т. е. когато се изправи пред неизразимата тайна на Бога, той изоставя своите знания, отказва се да търси доказателства и в пълно незнание се отдава на благоговението си пред Бога. „Отрицателното богословие е път към мистичното единение с Бога, но природата на Бога остава непознаваема… Този отрицателен метод води до безмълвието на божественото единение.”5
Мойсей и Илия на планината Тавор
Мойсей и Илия се събират около Иисус Христос на планината Тавор, за да свидетелстват. Всеки от тях е получил видение за Бога на планина и те идват да потвърдят, че Той наистина е въплътилият се Бог – Този, за Когото предсказват Законът и Пророците6. Мойсей представя старозаветния закон, а Илия изобразява пророческия дар.
„И рече им: ето това е, за което ви бях говорил, когато бях още с вас,
че трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в закона Мойсеев
и у пророците и в псалмите.
Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията” (Лука 24:44-45).
Пророците са говорили чрез Светия Дух – Той е диктувал закона и ето сега пак Той свидетелства за въплътилото се Слово. Законът и пророците намират своето изпълнение, своя триумфален венец в личността на Иисус Христос. Това не противоречи на Писанията, а е техният завършек:
„Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците:
не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17).
Преобразеният Иисус Христос, вестта за Второто пришествие
„Господ вечно пребъдва; Той е приготвил за съд Своя престол,
и ще съди вселената по правда,
ще отсъди народите справедливо” (Пс. 9:8-9).
Преди да понесе доброволно страдания, Господ е искал да покаже на учениците Си към каква слава Го водят кръстът, гробът и възкресението. Преображението е истинско, историческо събитие от Христовия живот, пророческо видение за бъдещия век, вест за славната Парусия.
Всички човеци се събрали около Иисус Христос: земните човеци (в лицето на Петър, Яков и Йоан), небесните човеци в лицето на Илия (той станал жител на небесата, след като напуснал земята в огнена колесница); пленниците на ада, очакващи възкресението (техен представител е Мойсей и той идва да свидетелства в тяхна полза).
„О, Господарю небесен,
и Цар на земята,
Ти имаш власт над ада, Христе!
Апостолите до Теб представяха земята,
Илия Тесвитец дойде от небето
и Мойсей – от мъртвите,
за да Ти пеят в един глас…”
(Канон за утренята, песен 8, тропар)
Празникът Преображение
В Православната църква празникът Преображение се чества с особена тържественост на 6 август, четиридесет дни преди празника Въздвижение на честния кръст (14 септември). Мъдростта на Църквата намира израз както в нейния богослужебен ритъм, така и в избираната за всеки празник дата. Преображението и кръстът са неделими и тази тяхна връзка се осъществява в четиридесетте дни между двата празника. Също толкова продължителен е великият пост и по такъв начин тези четиридесет дни превръщат Преображение в подготовка за тайната на кръста.
В западната традиция Преображение се празнува през втората неделя от великия пост. То, в съответствие с това, което има да се случи на Иисус Христос, е подготовка за страданията. Интересно е да се отбележи, че от своя страна Православната църква е посветила втората неделя от великия пост на св. Григорий Палама. В своите творения този отец на Църквата е въздавал слава на божествената светлина, светлината на Тавор.
В годишния кръг от дванадесет празника Преображение е последният господски празник от богослужебния календар. Това е връхна точка, която подчертава есхатологическия му смисъл, очакването на второто пришествие.
На празника Преображение в православните страни съществува прекрасният обичай да се благославят плодове в храма. Вярно, че по нашите земи това са най-плодородните летни дни и Църквата е избрала да благославя плодовете на земята в съответствие със сезона. Но в този обичай може да бъде вложен и друг смисъл: благославянето на плодовете ни напомня, че божествените сили проникват в цялата сътворена материя и преобразяват света в светлината на бъдещия век.
Бележки
1. Молитвеник, с. 142.
2. Синкретизъм: сливане или смесване на няколко религиозни учения.
3. Иманентен: термин, който е противоположен като значение на трансцендентен. Иманентно е това, което открива себе си, което се саморазкрива в противовес на непознаваемото и недостъпното.
4. Мандорла: овалният ореол от светлина (бадемовидна форма – „mandorla” на италиански означава „бадем”), с който Иисус Христос се явява в цялото Си величие и царственост.
5. Vladimir Lossky, „The Mystical Theology of the Eastern Church” (Crestwood, NY: St.Vladimir`s Seminary Press, 1976), р.28.
6. Тук става дума за двата от трите дяла, според делението на старозаветния канон в юдейското предание – Закон, Пророци, Писания. – Бел. ред.
Превод: Анжела Петрова
Из книгата „Въплътилият се Бог. Празничен катехизис“, ИК „Омофор“ 2007
Следвайте ни
„Ние вече няма да бъдем човешки личности и ще загубим собствената си идентичност… Отделните души ще изчезнат и ще се разтопят в колективната душа.“
Поправете ме, ако греша, но този логически довод звучи спекулативно и доста произволно. Ако основният догмат за Троицата ни казва, че Тя е една по природа, но неслитна по лица, и че ние РАЗЛИЧАВАМЕ три ипостаси ВЪПРЕКИ общата божествена природа, тогава звучи съвсем противоречиво твърдението, че именно тази божествена природа би довела при хората до загуба на идентичност, до невъзможността да бъдем човешки личности. Не е ли по-правилно да се каже, че няма как да станем ПО ПРИРОДА нещо, което никога не сме били, и за което не сме предназначени, и да спрем да търсим „по-тънки“ причини? Словото Божие може да вмести в Своята ипостас човешката природа, и да се роди като Човек без да се промени, но от това не следва, че ние сме създадени така, че да можем да правим обратното. Нали ако беше Божия воля, щяхме да можем!