Старото и новото



Kniga_prot. Alexander MenНа книжния пазар вече е второто издание на емблематичната книга на отец Александър Мен „Синът Човешки“ (изд. „Омофор). Замисълът на книгата се ражда в края на 50-те години от беседите, които току-що ръкоположеният дякон Александър води с неофити в една московска църква.

„Книгата е уникален опит да се опише земния живот на Иисус Христос според православното виждане и чуване на евангелския разказ… Надяваме се, че второто издание на „Синът Човешки“ на български език ще помогне на мнозина наши сънародници да стигнат до Христос и Църквата“, споделят в предговора издателите.

Настоящото издание се посвещава на 25-годишнината от смъртта и 80-годишнината от рождението на прот. Александър Мен, които отбелязваме тази година. Представяме ви откъс от книгата…

Много поколения юдейски богослови се опитвали да определят точно броя на заповедите, съдържащи се в Тората, а някои от тях смятали, че има заповеди, които изразяват самата основа на вярата [1]. Тъкмо затова един от книжниците решава да разбере мнението на Иисус и така да получи ясна представа за възгледите на галилейския Наставник.

– Учителю – пита той, – коя е първа от всички заповеди?

Иисус му отговаря: – Първа от всички заповеди е: „Слушай Израилю! Господ, Бог наш, е Бог един, и възлюби Господа, Бога твоего от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“. А ето втората: „Възлюби ближния си като себе си“. Друга заповед, по-голяма от тия, няма. На тези две заповеди се крепят Законът и Пророците*.

– Добре, Учителю – е принуден да се съгласи книжникът. – Ти право каза, че Бог е един, и няма друг, освен Него; и че да го любиш от все сърце, и с всичкия си разум, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и да обичаш ближния като самия себе си е повече от всички всесъжения и жертви [2].

Отговаряйки на книжника, Христос определя отношението Си към древния Мойсеев закон и от думите Му става ясно, защо Той иска да го запази. Когато става дума за Свещеното Писание, Той направо казва:

Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците;
не да наруша съм дошъл, а да изпълня.
Защото истина ви казвам:
докле премине небето и земята,
ни една йота, или една чертица от Закона няма да премине,
докато всичко не се сбъдне…

Ако вашата праведност не надмине
праведността на книжниците и фарисеите,
няма да влезете в Царството Небесно [3].

По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковноProt.Alexander Men предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но докато книжниците добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Мойсеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, защото не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро“ [4]. Но когато тълкува Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.

Законът забранява убийството, а Иисус призовава да се премахне от сърцето ненавистта – коренът на престъплението. Законът осъжда нарушаването на верността в брака, а Иисус говори за опасността на порочните чувства. Законът изисква спазването на клетвата, а Иисус изобщо я смята за излишна:

Но думата ви да бъде:
„да – да“, „не – не“;
а каквото е повече от това, то е от лукавия [5].

В езическите кодекси наказанието често е по-тежко от самото престъпление. Старият Завет поставя закон за справедливостта: „Око за око – зъб за зъб“. Иисус отделя углавното право от нравствеността, където действат други принципи. За хората е присъщо да ненавиждат враговете си, но Божиите деца трябва да побеждават злото с добро. Необходимо е да се борят с отмъстителните чувства. Нещо повече, те са длъжни да желаят доброто на онези, които ги обиждат. Това е висш подвиг и проява на истинска духовна сила, уподобяване на Самия Творец.

Обичайте враговете си
и молете се за ония, които ви гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен,
защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри,
и праща дъжд на праведни и неправедни.

Защото, ако обикнете ония, които ви обичат,
каква вам награда?
Не правят ли същото и митарите?
И ако поздравявате само братята си,
какво особено правите?
Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени,
както е съвършен и Небесният ваш Отец [6].

Ето висота, от която дъхът секва – към нея Христос призовава човека.

Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.

– Кой от тези тримата – пита Христос книжника, – ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?

– Оня, който му стори милост – не могъл да не признае другият.

– Иди и ти прави също така.

Христос го кара той сам да стигне до мисълта, че „брат“ и „ближен“ може да бъде всеки човек [7].

Той постепенно привиква последователите Си и към новото, несвойствено за тях мнение за езичниците. Не крие радостта Си, когато научава за елините, които търсели начин да поговорят с Него, а в навечерието на страданията Си, Христос ще каже, че Неговото Евангелие „ще се проповядва за свидетелство на всички народи“.

Когато един римлянин, офицер от капернаумския гарнизон, молейки Иисус да изцери слугата му, казва, че е достатъчна само една Негова дума, Христос отбелязва: „И в Израиля не намерих толкова голяма вяра“, а после добавя: „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Якова в Царството Небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина“ [8]. Тези думи са звучали като предизвикателство към онези, които са смятали, че само израилтяните са достойни за Божията любов.

Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исайя и Йоан Кръстител.

Изтъквайки на първо място духовната същност на Закона, Христос връща първоначалния смисъл и предписанието за съботата.

Съвременният човек невинаги може да оцени значението на тази заповед. Свикнали с установените дни за почивка, ние забравяме какво е била съботата за древните хора. Тя не позволявала на всекидневните грижи да погълнат душата, предоставяйки време за молитва и размисъл; тя давала възможност на всеки да прекъсне трудовия процес: и свободният, и робът, и дори домашните животни.

Но тук имало и обратна страна. Много набожни хора, пазейки светостта на „седмия ден“, започнали да преувеличават значението му.

По време на Макавейската война, група въстаници предпочели да умрат без „да хвърлят камък“, отколкото да се бият в събота, и били поголовно избити. Тогава вдъхновителят на борбата за вяра, свещеникът Мататий, решил да действа другояче. „Ще се бием в събота“ – казал той. И сред фарисеите неведнъж се чували протестни гласове срещу преувеличаването на законите за почивка. „Съботата е дадена на вас, а не вие на съботата“ – казвал един от тях [9]. Въпреки това уставните забрани продължавали да растат, затъмнявайки целта на благословения Божи дар. Педантите буквално парализирали живота през съботния ден. Най-вече се стараели есеите. Те смятали например, че ако човек или животно паднат в яма в събота, може да ги измъкнат едва на другия ден [10].

Христос вижда как в подобни възгледи се изкривява духът на Мойсеевата заповед. „Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата“ – казва Той.

Една събота Иисусовите ученици, изгладнели, започват да късат класове, да ги стриват и да ядат зърната. Фарисеите, сметнали това за разновидност на меленето, питат: „Защо Твоите ученици нарушават съботата?“ Тогава Учителят им напомня, че и Давид, когато останал с дружината си без храна, взел жертвените хлябове, а нали се полагало да ги ядат само свещениците. Царят постъпил правилно, защото човешката необходимост е по-важна от обредните забрани [11].

Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден?“ [12] Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.

Понякога Иисус преднамерено въвлича богословите в спор. В синагогата влиза човек с парализирана ръка, надявайки се да получи изцеление от Учителя. Бил празничен ден и ревнителите на Закона чакали: как ще постъпи Назарееца? А Той нарежда на болния да застане по средата и пита присъстващите: “В събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? Да се спаси ли един живот, или да се погуби?“ „Но те – пише евангелист Марк – мълчаха. И като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: „Протегни си ръката“. И протегна я, и ръката му стана здрава, като другата. Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против Него, за да Го погубят“  [13].

Най-голямо негодувание предизвикват думите на Иисус: „Син Човешки е господар и на съботата.“ От тях следва, че Нему принадлежи властта да съди за Закона.

Може да ни се стори, че Иисус, като постъпва така, посяга на църковната традиция и изключва за правоверните всяка възможност да приемат Неговото учение. В действителност основите на тази традиция не са нарушени от Христос. Старият Завет признава авторитета на личното Откровение. Всички пророци са учили именно по силата на такъв изключителен дар и посланичество [14]. Настъпването на ерата на книжниците не означава, че се е прекъснало действието на Божия Дух. Тъкмо затова в Талмуда се е придавало такова огромно значение на мненията на отделните учители. Често техните изказвания се поставят наравно с Тората и дори по-високо от нея. Според Тосефта***, допускало се е равин да отменя част от постановленията на Закона [15].

Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута  [16].

Макар делението на храната на „чиста“ и „нечиста“ да изхожда от Библията, Иисус най-решително го обявява за остаряло.„Нечисти“ могат да бъдат само мислите, подбудите и постъпките на хората.

Слушайте и разумейте:
не това, що влиза в устата,
осквернява човека,
а онова, що излиза из устата…
Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства,

прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули.
Това осквернява човека  [17].

Толкова ясно изразена мисъл се оказва непосилна дори и за хора, които стояли най-близо до Иисус. След години Петър все още изпитва страх пред нарушаването на закона за „нечиста храна“ [18].

Също толкова малко значение Иисус придава на ритуалното умиване на ръцете, което се смятало задължително при набожните юдеи. Що се отнася до постенето, Той иска хората да не си приписват за него заслуги. В най-стари времена постът бил знак на скръб, но в евангелската епоха го смятат за признак на благочестие.

На учениците на Кръстителя им се струва странно, че Иисус не принуждава последователите Си да спазват поста, както правел наставникът им. „Нима могат сватбарите да постят, когато с тях е младоженецът?“ – им възразява Иисус. Нали аскезата е средство, а не цел; целта е – доближаването до Бога. Онези, които са редом със Сина Човешки, са я достигнали и следователно постът не им е нужен. Впрочем, Той не порицава аскезите и Сам е постил, когато е живял в пустинята. Знаел е, че и за учениците Му ще настъпят трудни дни, когато постът ще им стане необходим [19].

Така в тълкуването на Стария Завет изпъкват контурите на Новото. В светлината на Евангелието бледнеят и губят значението си много стари правила и обреди. Те изживяват времето си, въпреки че законниците с всички сили се съпротивляват, отъждествявайки Истината с религиозно-националния строй на един народ. „И никой – казва Иисус – не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; защото новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане още по-грозно. Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото“ [20].

Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата и вътрешната духовна нагласа.

Има още едно място, където Евангелието се противопоставя на Стария Завет. Законът признава правото на мъжа да оставя жена си по всякакъв, понякога и съвсем нищожен повод. Това било отражение на патриархалното право, господстващо на Изток. Въпреки че в Библията любовта и женската чест се поставят нависоко, а майката се огражда с почит, положението на жената според Закона не се отличава много от приетото в другите страни. Мъжът се нарича „баал“, господар; жената е почти негова собственост, наред със слугите и домашното имущество. С това се обяснява параграфът от Закона, който облекчава мъжа да разтрогне брака.

Книжниците, досетили се, че Иисус гледа на развода по друг начин, Го въвличат в спор. Отговорът на Учителя щял да се отнася не само до Закона, но и до политиката, понеже засягал и самия тетрарх. Антипа оставил жена си, за да се ожени за Иродиада. Йоан Кръстител пострадал тъкмо затова, че осъдил постъпката на властника.

Иисус рязко отхвърля мисълта, че Мойсеевия закон уж одобрява развода. Според думите Му, в дадения случай Мойсей е отстъпил пред „жестокосърдечието“ на хората***.

Иисус начертава пред слушателите Си идеала на брака. Бракът е установен от Твореца и, въпреки ширещото се мнение, не е само служебно средство за раждане на деца. Когато „двама стават една плът“****, това е чудо, божествен дар, който само хората притежават. „Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“. Съпружеското единство може да бъде разрушено само от изневяра.

Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Мойсей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание [21]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.

Още в началото на служението Си Христос утвърждава новото отношение към жената.

На път от Галилея към Йерусалим Той минава през земите на самаряните [22]. В знойния ден, по пладне, Иисус, уморен от пътя, сяда да си почине край стария кладенец, от който местните жители от незапомнени времена черпят вода. Учениците Му Го оставят и тръгват да търсят храна.

В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.

Простодушната жена разбира думите буквално. Тя казва:

– Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.

– Иди повикай мъжа си и дойди тука.

– Нямам мъж.

– Добре каза, че мъж нямаш, защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.

Самарянката разбира, че за Събеседника ѝ печалната повест на нейния живот не е тайна. Веднага ѝ идва наум да Го попита за старата разпра между самаряни и юдеи.

– Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха Богу на тая планина, а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме*****.

– Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се покланяте на това, което не знаете, а ние се покланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух, и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.

– Зная – отговаря тя, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.

– Аз съм, Който говоря с тебе – отвръща Христос.

В този момент при кладенеца идват учениците. Те са силно изненадани, че Учителят говори със самарянката. А тя, развълнувана, се спуска към града, за да разкаже за срещата на съплеменниците си.

– Рави, яж! – предлагат учениците.

– Аз имам храна да ям, която вие не знаете.

Те се споглеждат. Кой е могъл да Го нахрани в това негостоприемно място? Но те още повече се учудват, когато разбират, че не на тях, а на тази обикновена жена – блудница и еретичка, Той за първи път направо говори за Себе Си като за Месия и я посвещава в същността на вечната религия на духа…

За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена…“

Христос възвръща на жената отнетото ѝ човешко достойнство и правото да има духовни изисквания. Занапред мястото ѝ не е вече само край домашното огнище. Ето защо сред най-близките последователи на Иисус ние виждаме немалко жени, предимно галилеянки. Евангелието е запазило имената на някои от тях: това е Мария от Магдала, от която Христос изгонил „седем бяса“; майката на Йоан и Яков – Саломия; сестрата на Дева Мария – Мария Клеопова; Сусана; Йоана – жената на Хуза, домоуправителят на Антипа [23]. Най-заможните измежду тях поддържали със средства малката община.

Но Иисус не иска ролята им да се свежда до това.

При посещението Си в Йерусалим, той се сближава с някой си Елеазар, или Лазар, който живеел близо до града, в селището Витания със сестрите си Марта и Мария. Учителят обича техния дом, под чийто покрив често намира покой. Веднъж, когато Ги посетил, Марта започва да приготвя гощавката, а Мария сяда в краката на Учителя, за да слуша думите Му. Като вижда това по-голямата сестра се обръща към Него:

– Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне.

– Марто, Марто – отвръща Иисус, – ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме [24].

Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на Евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците“ [25].

Впоследствие, когато настъпва часът на изпитанията, първите жени-християнки не напускат Господа, както останалите ученици. Те са на Голгота в момента на Неговата смърт, изпращат Учителя до мястото на погребението, и първо на тях се открива пасхалната тайна…

Евангелието разрушава преградите, отдавна разделящи хората. На онези, които спазвали обредите на Закона, и онези, които не ги знаели, на юдеите и чуждоземците, на мъжете и жените – на всеки то открива пътя към Царството Небесно, където принадлежността към нацията, към дадено съсловие, даден пол или възраст, става второстепенна. Съзерцавайки това чудо, апостол Павел възкликва: „…тук няма ни елин, ни юдеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос!“ [26].

Бележки

* „Законът и Пророците“ – синоним на Стария Завет.
** Древен сборник от равински тълкувания. Бел. авт.
*** Това е много важно свидетелство, което противоречи на убеждението на народа, че Мойсей е получил цялата Тора непосредствено от Небето.  Бел. авт.
**** Думата „плът“ в Библията обикновено обозначава целия човек. Бел. авт.
***** Самаряните смятали законно място за богослужение не Йерусалим, а планината Гаризим, където през IV в. пр. н. е. построили храм. През 130 г. пр. н. е. той е бил разрушен от хасмонейците. Бел. авт.

1. Талмуд, Макот, 24.
2. Мат. 22:35-40, Марк. 12:28-33, Лук. 10:25-28.
3. Мат. 5:17, срв. Лук. 16:17.
4. Лук. 5:39. За нежеланието на Иисус да съблазнява хората с рязко отхвърляне на традициите, свидетелстват думите Му в Мат. 17:27.
5. Мат. 5:21-37. Трябва да се отбележи, че Христос нарича нова, в точния смисъл на думата, само заповедта за самоотвержената любов (Йоан. 13:34). Същите коментатори, които смятат, че извън Евангелието става дума само за постъпките на човека, а не за вътрешните му подбуди, игнорират данните от източниците (срв. напр. Бит. 4:5-7). Дори краткият кодекс, какъвто е Декалога, говори за сърдечния грях (завистта). В Талмуда е казано: „Отначало страстта е като чужд човек, после като гост, и накрая става господар на дома“ (Сукка, 52). Да отбележим също така, че евангелското виждане за клетвата съвпада с есейското (вж. И. Флавий. Иудейская война, II, 8, 6).
6. Мат. 5:44-48. Думите на Христос, да не се противим на злото, понякога са тълкувани като пълна пасивност (напр. Л. Толстой). А ние виждаме, че Самият Христос не проявява такава пасивност. Той изгонва с бич търговците от Храма, протестира, когато слугата на първосвещеника го удря през лицето, говори за голямата любов на онези, които „полагат душата си“ за ближния (Йоан. 15:13). Затова думите Му за изтърпяване на обидите трябва да се разбират като призив да се побеждава злото с добро (срв. Рим. 12:21). Тук Евангелието съвпада с учението на най-добрите законници: „Подражавайте на Бога: бъдете милосърдни, както Той е милосърден“ (Сота, 14), „на злото отвръщай с добро“ (Шемот Рабба, 22).
7. Лук. 10:25-37.
8. Йоан. 12:20, Мат. 8:5-13, Лук. 7:1-10.
9. Йома, 85а, Мак. 2:32-41.
10. Вж. кумранския текст, наречен „Дамаски документ“, Х-ХI. По-късните учители на юдаизма са се опитвали да дадат на съботните забрани богословска обоснованост в смисъл, че човек, спазвайки празничния покой, се отказва от всякакви действия, свързани с властта му над природата. По този начин той изповядва зависимостта си от Създателя. Но нищо не доказва съществуването на подобна идея в евангелската епоха.
11. Мат. 12:1-6, Марк. 2:23-28, Лук. 6:1-5.
12. Лук. 13:15 и 14:5, Мат. 12:11. Обрязването се извършва независимо от съботата учат равините (вж. Тосефта к Шаббат, 15).
13. Марк. 3:1-6. В дадения случай „иродианите“ са действали като представители на светската власт (на Ирод Антипа).
14. Срв. Амос 7:10-15.
15. Синхедрин, ХI, 3; Тосефта к нему 14, 13. Юдеите през това време фактически не спазват много параграфи от наказателния кодекс, съдържащ се в Петокнижието. Тези закони отразяват нивото на древноизточното правно съзнание и в по-късен период вече не съответстват на потребностите на времето. Едва ли може да се смята, че съдебникът в Петокнижието е във всичките си подробности плод на божественото Откровение (вж. по-горе Приложение 3). Низ от наказателни принципи на Тората са заимствани от месопотамските и други съдебници вж. по-специално паралелите между кодекса на вавилонския цар Хамурапи (ХVII в. пр. н. е.) и законите цитирани в 20-23 гл. от Изход и посочени в кн.: И. Волков. Законы вавилонского царя Хаммурапи. М., 1914, с. 70.
16. Като пример може да се даде забраната „да се вари козле в млякото на майка му“ (Изх. 34:26). Някои я свързват с това, че такова ястие се е приготвяло по време на някакъв ритуал на овчари-езичници (вж. Дж. Фрэзер. Фольклор в Ветхом Завете. Пер. с англ. М., 1941, с. 341). В равинската традиция обаче започват да забраняват всяко смесване на месо и мляко. Не само че не могло да се готвят заедно, но на масата не бивало дори да се слагат съд за мляко до съд за месо.
17. Мат. 15:10-11 и 9-20, срв. Рим. 14:14.
18. Деян. 10:9-15.
19. Мат. 9:14-15; Марк. 2:18-20.
20. Мат. 9: 16-17, Марк. 2:21-22.
21. Мат. 19:3-12, Марк. 10:2-12.
22. Йоан. 4:4-34.
23. Марк. 16:9, Лук. 8:2-3, Йоан. 19:25, Мат. 20:20.
24. Лук. 10:38-42. Този епизод между другото показва, че и синоптиците знаят за посещението на Иисус в Юдея преди Страстната седмица, макар за това да говори пряко само Йоан (вж. Приложение 1).
25. F. Mauriac. La vie de Jésus, p. 41.
26. Кол. 3:11.

 

Превод: Добринка Савова-Габровска

Из книгата на прот. Александър Мен „Синът Човешки“, ИК „Омофор“ 2015

Kniga_prot. Alexander Men

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: