Богородица от олтара на Протата



ПОКЛОНЕНИЕ ПРЕД ИКОНАТА “ДОСТОЙНО ЕСТЬ“ В КАРЕЯ, АТОН

Слязохме на пристанището “Дафни“. Валеше обилно. Вече знаехме, че заради неспирния дъжд – заваля още на ферибота – ще обърнем програмата. Това пътуване до Света гора беше организирано около намерението ни да изкачим връх Атон (2033 м). Обмисляхме още на другия ден да поемем нагоре, но бързо ни стана ясно, сверявайки и прогнозата, че ще изчакаме няколко дни.

Докато чакахме на сухо под един навес автобуса за Карея, където планирахме да нощуваме, се обади сестра ми от Габрово:

– Знаеш ли, сега с Борис се разхождаме по главната и преди малко той ми сочи нагоре и някъде встрани и вика “И‘кам Бог, и‘кам Бог!“ … После се сещам, че минаваме покрай Църквата и какво да направя – заведох го.

– Добре си направила – отговарям й и се усмихвам, докато нагъвам някакъв сандвич.

Борис е нейният 3-годишен син – мой племенник. Когато се прибирах в родното място, го водех в храма. Сега разказах набързо на другите момчета случката и те на свой ред се засмяха с полупълни уста.

Автобусът ни откара до Карея, своеобразната столица на Света Гора. Не спираше да вали. Преджапахме до Зографския конак, но там нямаше възможност да нощуваме. Спуснахме се в самото сърце на градчето, където намерихме странноприемница, в която пуснахме големите си самари от гърба на земята, за да отсечем знаменателно, че ще отседнем именно тук.

Вечерта отидохме на служба в Протата “Успение на Пресвета Богородица“, която беше на 100-тина метра от странноприемницата. Това е общият съборен храм и по предание – най-старият на Атон, основан от самия св. Константин Велики през 335 г, когато там още нямало и следа от монашество. Вътре се намира неоценимо съкровище от фрески, дело на изключителния гръцки живописец и иконописец Мануил Панселинос, наричан и Рафаело на Изтока. Специалисти смятат, че именно в Протатската църква в Карея е отразен новият дух в иконографията – рожба от сблъсъка между аскетическото и класическото изкуство. Строгият канон и чистата духовност са се слели в един изключителен реализъм. И наистина – от стените сякаш ни гледаха не светии, а живи хора.

И разбира се, знаехме, чувствахме, че в олтарната апсида се намира една от най-значимите икони в християнския свят – “Достойно есть“.

Още на ферибота от Уранополи започна да пръска дъжд

Навън все така ръмеше. Карея е много интересна, като умалено копие на град, разбира се с печата на монашеството. Градецът е някак естествено организиран около триадата здания: Протата, Светия Кинотис – общото върховно духовно съдилище – и Защитната кула. Има още богословско училище и пощенско отделение. И нещо като “чаршия“ – къса търговска уличка между горните сгради с магазини и дюканчета, в които се продават сувенири, кръстчета, броеници, шишенца миро, шапки, лъжици, изобщо всякакви изкусни изделия, книги, постни храни – зехтин, хляб, вино и др.
И естествено икони – аз си взех малко копие на “Достойно есть“.

Отзад е Протата и олтарната апсида, в която се намира Богородичната икона „Достойно есть“. До храма се издига Защитната кула на Карея

Обикновено всяка събота тук се събира монашески пазар, на който пристигат черноризци от цял Атон, които продават разнообразните си ръкоделия. След това си набавят всичко необходимо за продоволствие и се връщат обратно в отшелническите си килии, пръснати из Светогорската пустиня.

Сега в делника обаче по уличките се виждаха монаси, изглеждащи трайно споени с Карея, а не просто прихождащи, развълнувани поклонници като нас и неизменните странни пришълци от неизвестно къде. На малкия площад спираха и тръгваха бусчета. Едно от тях на другия ден щеше да ни откара до Великата Лавра, където щяхме да пренощуваме последно преди да тръгнем към върха. Ако времето позволяваше.

Вечерта на втория етаж в странноприемницата беше полеви поклоннически лагер. Общата трапезария беше съединила трите спални помещения, в които се бяхме разпределили по леглата, всяко маркирано от всеки с невъзможен въртоп от дрехи и пътешественически принадлежности. Сега всеки беше наизвадил по нещо за хапване и братски се подкрепяхме, кръстосали ръце над блюда, кутии и амбалаж. По пода почиваха и съхнеха подгизнали обувки и неизползвани още палатки и спални чували. От суровата аскетична баня се виеше пара. Всеки имаше по 5 минути под душа. Бяхме дузина и кусур юнаци. Миналите или още нестигнали до там се унасяхме в сладки приказки по разхвърляните столове около трапезата – за пътуването, за вярата, за пътя във вярата на всекиго от нас. Бяхме приятели, макар някои да се виждахме за първи път. Бяхме братя.

На другата сутрин отидохме на служба в Протата. След края видяхме как йеромонахът, който я водеше, направи лек характерен жест на благоволение с ръка– сочеше към северната врата в иконостаса. Обичайно присъстващите местни монаси, послушници и работници и честите поклонници тук, очевидно свикнали с този момент, се занареждаха в гъста колона пред нея.

Отецът беше благословил да влезем в олтара и да се поклоним на иконата “Достойно есть“.
Никога до този момент не бях влизал в олтарната апсида на православен храм. Чудно или не – не бях. Не бях иподякон, не бях получавал и подобно благословение, дар и радост като мирянин. Това пространство винаги е било обична тайна, не само за мен, но и за всички християни. Образ, метафора и всъщност – същина на целия смисъл на Християнството. Тук е Евхаристията. Досега можех да точа шия и да наблюдавам от различен ъгъл през Царските двери, за да крада по някой детайл, но ето сега влизах вътре…

Заобикаляхме един по един Светия престол. Иконата беше опряна на стената, точно зад него, в центъра на източната стена на апсидата. До нея се изкачваше и сетне слизаше по малки ситни стълбички. Тя беше на презаслужен пиедестал. Дойде моят ред. Заизкачвах се и извадих от джоба малката икона, която си осигурих предния ден. Коленичих и я допрях до Оригинала, прекръствайки го с нея. Промълвих няколко думи, промълчах няколко, поклоних се и слязох. Огледах се наоколо в олтара. Исках да запечатам този миг в ума и сърцето си. Йеромонахът гледаше благосклонно процесията по стълбичката, а другите наши момчета правеха същото като мен – подозирам, че изливаха топли трескави и несвързани молитви пред Божията майка и Нейния Син. Няма ум и уместно синтактично изграждане на изреченията в тоя момент. Онова, което е нечленоразделно пред Комисията на света с големия червен химикал, тук е сърдечно принесено пред Бога. Това си мислех тогава…

Когато излязохме от Протата, дъждът беше утихнал и слънцето беше пробило през облаците.

* * *

Няколко месеца по-късно за втори път влязох в църковния олтар, този път на селския храм “Св. Николай“ в Поповци, Габровско. Моят пра-пра-праотец Уста Продан Кольов преди повече от век беше дарил проскинитарната икона “Матер Божия“ на църквата в неговото родно село. Сега ставах кръстник на неговия потомък и мой племенник Борис. По благословение на отец Стефан, предстоятел на храма и извършващ Кръщението, внесох малкия вътре, а той държеше в ръчичка иконката, купена в Карея и осветена на Оригинала.

Малкият ми обичан Борис Донг-ха Ким, роден в Южна Корея, тогава стана Христов. Името му означава “Предводител“. А аз станах неговият предводител в Олтара и Вярата, което си беше радостен Кръст – благо иго и леко бреме. Малката икона и до днес стои над главата му при леглото, в което спи по детски непробудно. И в този смисъл:
Достойно е наистина да свидетелствам, че Богородица от олтара в Протата на Карея наистина чува молитвите ни…

***
Два дни по-късно по тъмно стигнахме заслона “Панагия“ (Всесвята) на 800 метра под връх Атон. В параклиса участвахме във вечерня заедно с една руска група, която заварихме там и в която имаше свещеници. Малката постройка беше пълна с народ. Спахме изтощени върху картони и чували на каменния под. Нощес, още по мрак, около 4:30, поехме по последната най-стръмна и трудна част. Когато стигнахме горе, ни посрещна неизказано красивият изгрев. През пáрите, които ту се събираха и се оттегляха като завесите в шантаво природно представление, можахме да провидим морето и целия продълговат първи ръкав на Халкидическия полуостров – Атон на длан. А когато се отделих от групата, покатерих се и се хванах с дълговечна въздишка за железния кръст на най-високата скала, положих в дланта си малкото копие, осветено на Оригинала, и го целунах. Достойно е наистина да повторя, че Богородица от олтара в Протата чува молитвите ни…

Но изкачването на връх Атон е друга история, която, вярвам, някога ще разкажа, но сега тук – конец и Богу Слава!

Почивка по стръмната пътека към връх Атон

 

Тази безименна дама (една от малкото на Света гора) ни посрещна пред заслона „Панагия“ (Всесвята) под върха, на 1500м. надморска височина. На другия ден ни изпрати чак до брега, на пристанището „Агия Анна“, откъдето си хванахме ферибота обратно към Уранополи

 

Използвана литература

1. “Пътеводител по Атонската Света Гора и показател на светите и паметници”, съставител Христо Темелски.
2. “Атон. Свещената земя“, Хаджи Славчо Кисьов.

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: